Нелсън Демил
Пантерата (14)

13.

Във вторник вечерта някои наши цивилни приятели ни устроиха прощална вечеря в мазето на „Клуб 21“, където навремето се сервирал контрабанден алкохол. Отпразнувахме края на сухия режим в Америка и пихме достатъчно, за да избутаме цялата година на въздържание в Йемен.

Поканих всички да дойдат в Йемен и им обещах вълнуващо посещение, включващо възстановка на гражданска война, но признах, че в случая участниците не са актьори любители.

Използвахме сряда и четвъртък да уредим личните си дела, в това число и препращането на пощата — до адрес на Държавния департамент във Вашингтон, откъдето щеше да бъде пращана до американското посолство в Сана с дипломатическа поща. С нетърпение очаквам лъскавите каталози на „Виктория Сикрет“^[1].

Според пътния инструктаж трябваше да вземем дрехи и принадлежности само за седмица-две и да си извадим разрешително от отдел „Пътуване и преместване“ на Държавния департамент за петдесет допълнителни килограма лични вещи, които да бъдат изпратени за държавна сметка в Йемен на адрес, който все още не беше известен. Запитах се дали не мога да вмъкна в контейнера и любимия си фотьойл.

Уговорихме се с чудесния ни портиер Алфред да пусне доставчиците и да намери някой да наглежда апартамента. Дадох му добър бакшиш и му обещах да му донеса от Йемен джамбия.

Срещнахме се и с адвоката ни и му дадохме пълномощно да урежда някои правни въпроси, в това число транспортирането на тленните ни останки — но само ако сме мъртви. Той попита за някой местен погребален агент, така че му казах: „Погребално бюро Уолш“ и му дадох домашния адрес на Том.

Кейт искаше да си купи скромни дрехи, които да са подходящи както в посолството, така и по улиците на Сана и Аден.

— Черното балто е подходящо за дневно и вечерно облекло, както и за плажа — посъветвах я аз. — Пък и можеш да го съчетаваш с разноцветни воали.

Кейт беше успяла да ни уреди пряк военен полет от военновъздушната база Доувър до Сана, но по-късно получихме имейл от Министерството на отбраната, че всички места са заети. Предполагам, че все някак можеш да напълниш един голям С-17, но въпросът е с какво? Военно оборудване? Войници? Ракети „Хелфайър“? Или може би с хора, с които не би трябвало да се срещаме и разговаряме. Имейлът ни уведомяваше, че можем да използваме пътнически авиолинии, което ни беше известно.

В четвъртък вечерта се събрахме с колеги полицаи и агенти от АТС в „При Уолкър“, квартална кръчма на няколко пресечки от работата. Началниците, в това число и приятелчето ни Том Уолш, се появиха преди събирането да излезе от контрол и преди на собственика да му се наложи да извика полиция, по-голямата част от която вече беше на място.

ФБР и НЙПУ обикновено не се социализират, но това бе прощално парти за двама изключително популярни колеги, един от ФБР, а другият — от НЙПУ.

Имаше няколко момчета от НЙПУ, които бяха ходили в Йемен с Екипа за събиране на доказателства, както и една жена от ФБР, която бе прекарала половин година там. Всички ни дадоха полезни съвети — спи с оръжието си, никога не пътувай сам, не дъвчи кат. Дамата от ФБР обаче, казваше се Джейн Мълър, каза на Кейт:

— При липсата на алкохол единственият начин бракът ти с този тип да оцелее, е дъвченето на кат.

Разбира се, Ал Расул също бе тук. Застана зад бара и направи смешна имитация на йеменски барман: казваше на клиентите, че тази вечер е посветена на дамите и жените могат да пият на половин цена, но в заведението не се допускат както жени, така и алкохол. Освен това обвини християните, че превръщат водата във вино.

— Все още няма вест от Набеел — каза ми по-късно.

В десет сутринта в петък, след като ни биха последните инжекции в медицинския отдел, седяхме в кабинета на г-н Уолш.

Том ни попита как е минал остатъкът от вечерта и се извини, че не е могъл да остане по-дълго.

— Купонът направо умря, след като ти си отиде — уверих го.

Отново седяхме в специалния кът и Том предвидливо беше поръчал кафе, от което определено имах нужда.

Том Уолш всъщност не е гаден тип — е, гаден е, но не се различава особено от всеки началник от НЙПУ, с който съм си имал вземане-даване. Това просто си върви с работата. Или с амбицията.

Том обаче беше малко коварен в миналото, лъжеше предимно като пропускаше разни неща и след като откриех истината ми заявяваше, че не е било нужно да знам онова, което не ми е казал. Когато бях ченге, шефовете ти казваха всичко, което знаят, защото и ти трябва да знаеш всичко за даден криминален случай. Тази игра обаче беше различна. Имаше много класифицирана информация, разделяне по категории, защитни стени и откровени лъжи. Част от цялата тази потайност беше необходима, но чак пък толкова! Нещата се пооправиха, след като изгубихме три хиляди души на 11/9, но навиците — и стари, и нови — умират трудно.

Като имах предвид всичко това, слушах последния инструктаж на Том Уолш. В общи линии той нямаше да добави нещо ново, но все пак каза:

— Ще сте част от петчленен екип. Двама вече са на място, а петият ще се присъедини по-късно.

Сложи на масичката един жълт плик.

— Това са пътните ви документи заедно със самолетните билети. Вътре е информацията за контакт, когато пристигнете на летището в Сана. Пътният отдел направи всичко по силите си, но ще пристигнете в Сана някъде около два и половина след полунощ в неделя. Разбира се, ще ви посрещнат, но ако не ви посрещнат, разполагате с инструкции, от които ще разберете какво да правите.

— Да вземем следващия полет обратно ли? — попитах с надежда.

— Не.

— Защо може да не ни посрещнат? — поинтересува се Кейт.

— Нещата може да се объркат — отвърна Уолш.

— Значи ако четирима типове с бели нощници ни поканят да влезем в черен микробус, трябва да откажем, така ли? — попитах аз.

— Определено. Никога не сме губили човек на летището — окуражително добави Том.

— А някой да се е забавял на летището? — поинтересувах се аз.

— От време на време. Вие обаче пътувате с дипломатически паспорти — напомни ни той. — Не сте длъжни да отговаряте на никакви въпроси, освен за целта на пътуването си, която е американското посолство. Настоявайте да се обадите в посолството. Дежурният офицер там е предупреден за пристигането ви.

— Ако не ми отговори, мога ли да звънна на теб?

— Не. — Том продължи: — Ще ви посрещнат, преди да минете през паспортна проверка. Няма да е нужно да минавате през митницата, но ако някой настоява да отворите багажа си, направете го. И се погрижете в него да няма нищо оскърбително, компрометиращо или контрабандно.

— Като сапун ли?

— Като оръжия, алкохол и някои списания. Или нещо произведено в Израел.

— Значи никакви узита?

— В плика има списък — уведоми ни той. — Ако на летището всичко мине добре, ще ви чака конвой от три коли, който ще ви откара до посолството.

— Оръжието ни с дипломатическата поща ли пътува? — попитах аз.

— Не. Ще оставите личното си оръжие тук. Когато влезете в колата в Сана, ще ви дадат пистолети, които ще имате право да носите през цялото време.

— Кой е човекът за свръзка на летището? — попита Кейт.

— Казва се Пол Бренър — отвърна Том. — В плика има негова снимка. Доколкото разбрах, преди е бил от армейското ПКР — поделение за криминални разследвания. Сега работи в Дипломатическа сигурност.

— Той знае ли защо отиваме в Йемен? — продължи с въпросите си Кейт.

— Нямам представа. — Том стана. — Искам отново да ви благодаря, че приехте това назначение. И да ви пожелая и на двама ви късмет. — Погледна ме и добави: — Джон, знам, че имаше известни резерви, но знам също, че ще станеш по-ентусиазиран, когато научиш колко важна е тази мисия за страната ни.

— Вече го усещам, Том.

— Добре. — Той се обърна към Кейт. — На теб ще ти е по-трудно като жена и като член на екипа, който трябва да държи Джон на линия.

Двамата се изкискаха. Адски смешно, няма що.

С Том се здрависахме мъжки, а Кейт получи прегръдка, което във всяка федерална сграда се смята за сексуално посегателство.

Обещахме си да поддържаме връзка по имейла и да си пращаме картички за празниците.

— Не мога да повярвам, че довечера се качваме на самолет, за да прекараме цяла година в Йемен — каза Кейт, когато излязохме в коридора.

— Изключи ли тостера?

— Е… може пък и да не е цяла година.

— Най-вероятно не.

— Развълнуван ли си?

— Все се щипя, за да съм сигурен, че не сънувам.

Повървяхме мълчаливо към асансьорите, след което тя каза:

— Чувствам се по-добре, че сме заедно и ще можем да се пазим един друг.

— Да. — Спомних си една стара арабска поговорка: „Когато минаваш през минно поле, накарай една от жените ти да върви на петдесет крачки пред теб и камилата ти“. Разбира се, не казах точно това. „Ако имах още три жени, щях да разполагам с цял петчленен екип и щяхме да се пазим един друг“. Всъщност не казах и това, а: — Винаги се пазим един друг.

Тя ме целуна. Асансьорът дойде и слязохме, хванати за ръце.