Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

48.

Мъжът метна цигарата във водата и закрачи към нас.

Беше някъде към трийсет и пет, среден на ръст и много слаб, макар да останах с впечатлението, че навремето е бил по-пълен. Беше бос, с бели памучни панталони и разкопчана зелена тропическа риза на цветя.

Косата му бе дълга и права, почти избеляла от същото саудитско слънце, което изгаря кожата почти до черно. Веждите му също бяха избелели и когато се приближи, видях, че очите му са шантаво, почти неестествено сини.

На пръв поглед човек можеше да каже, че е запален любител на плажа или сърфист. Но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш човек, който е прекарал твърде дълго тук; западняк, който не е станал точно местен, а е отишъл някъде другаде.

Бък стигна пръв при него и се здрависаха. Чух онзи да казва: „Радвам се да те видя“. Гласът му бе безизразен като цялото му излъчване, но все пак на лицето му се появи пресилена усмивка.

С Бренър и Кейт стигнахме до Бък, който ни представи на Чет Морган. Естествено, той знаеше кои сме, а сега и ние знаехме нашия човек от ЦРУ, макар Бък да не бе споменал местоработата на г-н Морган.

Той първо стисна ръката на Кейт с думите: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, а после на Бренър с похвалата: „Добра работа на пътя“.

— Благодарение на ракетите — отвърна Бренър.

Типът не реагира на коментара и докато си стискахме ръцете, ми каза:

— Благодаря, че дойдохте.

Шантаво. И за протокола, ръкуването беше по-скоро нещо като спазъм, отколкото ръкостискане, а кожата му беше студена. Може би беше мъртвец.

Чет, както поиска да го наричаме, предложи да се поразходим по плажа и тръгнахме към Слонската скала.

Чет не беше казал да се разхождаме и да говорим, така че крачехме в мълчание, сякаш бяхме стари приятелчета, наслаждаващи се на моментите заедно.

Хвърлих поглед към Бък. Изглеждаше някак смирен, което не беше типично за него.

Чет запали нова цигара.

Изобщо не ми пукаше дали този тип ще каже нещо, но Бренър наруши мълчанието и му зададе стандартния въпрос:

— Откога си тук?

— От „Коул“ — отвърна Чет.

Това правеше около три години и половина. Нищо чудно, че изглеждаше малко смахнат. Бък обаче беше прекарал с прекъсвания много по-дълго време в Йемен, а беше наред. Може би ако останех тук още половин година, щях да си мисля, че и на Чет му няма нищо.

Като ченге винаги надушвам кой се глези с контролирани вещества и останах с впечатление, че Чет употребява нещо, може би кат. Така че май отбор А си имаше наркоман в редиците. Страхотно. Намалява напрежението.

Бренър, който също не беше от многословните, явно се чувстваше неудобно в компанията на пълен мълчаливец, така че попита:

— Някакъв шанс целта ни да е била убита при засадата?

Чет дръпна от цигарата и отвърна:

— Не мисля. Според мълвата е в Мариб.

Е, май щяхме да ходим в Мариб да сложим край на мълвата.

— Ти или хората ти смятате ли, че атаката срещу конвоя компрометира по някакъв начин мисията ни? — попита Бък.

— Не съм чул нищо в тази насока — отвърна Чет. — Но въпросът е добър. Мисля, че трябва да действаме бързо, преди някой във Вашингтон да се сети да попита същото.

Ясно. Както винаги, всичко се свеждаше до стария сблъсък между ястребите и гълъбчетата, между хищниците и тревопасните, също като през Студената война. Пентагонът, Държавният департамент, разузнавателната общност и Белият дом си имаха коренно различни планове. Единствените хора с ясен дневен ред бяха терористите.

— Защо му е на някой във Вашингтон да е против залавянето на Пантерата? — попита Кейт.

— Има правни проблеми — отвърна Чет. — А също и дипломатически.

Именно. Йеменците имаха тъпата идея, че територията им е суверенна. Да не забравяме и съдебния иск на мама и тате. Освен това имаше вероятност да ни изритат от страната заради използването на ракети „Хелфайър“.

— Колко бързо трябва да действаме? — попитах Чет.

— Може би още довечера — каза той и добави: — Тук може да се окаже несигурно.

Че кога изобщо е било сигурно?

Продължихме разходката си по плажа, разминахме се с патрул на морската пехота и стигнахме до Слонската скала.

В плитчините имаше десетина завързани или закотвени рибарски лодки. Чет нагази във водата към една от тях, така че май трябваше да го последваме.

Той се качи в откритото шестметрово дървено корито с външен мотор. Бък го последва. Кейт, моя милост и Бренър се спогледахме и също се качихме.

Чет развърза въжето, пъхна ключ в запалването, нагласи газта и дръпна кордата. Двигателят се изкашля и потеглихме. Но накъде?

Единствената седалка беше на кърмата при мотора, където се беше настанил Чет и управляваше. Останалите насядахме на обърнати бели пластмасови кофи. Лодката смърдеше на риба и босите ни крака бяха потопени в десетина сантиметра воняща вода.

Не съм мърморко, но слънцето започваше да изгаря кожата ми, а и Бък, Кейт и Бренър бяха на път да заприличат на варени омари. По-голямата ни грижа бе, че пистолетите и средствата за свръзка бяха останали на плажа.

Заключих, че Чет Морган е луд. А ние го следвахме. Това не правеше и нас луди, а само глупави.

От водата стърчаха няколко скали и на една от тях имаше голяма черно-бяла чайка. Когато стигнахме на пет-шест метра от нея, Чет бръкна отзад под ризата си, извади глок 40-и калибър и стреля. Кейт, която не беше видяла изваждането на оръжието, се стресна; останалите бяхме изумени, а Чет бе раздразнен, защото пропусна. Птицата отлетя.

Реших да го утеша.

— За да си сигурен, че си улучил целта, първо стреляй и после наречи онова, което си улучил, мишена.

Чет все едно не ме чу. Обаче обясни:

— Това беше маскирана чайка бомба. Не е от застрашен вид.

— И никога няма да стане с подобна стрелба — отбелязах.

Помислих си, че Чет ще ме застреля, но той се разсмя — истински смях, който едва не ме накара да си помисля, че не е побъркан.

— Никога не бих застрелял белоока чайка — рече той. — Те са застрашени. И носят късмет.

Както кажеш, Чет. А сега прибери пистолета.

Той обаче остави оръжието на седалката до себе си. Е, поне един от нас имаше пистолет. За съжаление това бе лудият.

Чет погледна нагоре към Слонската скала и проследих погледа му. Момчетата от йеменската армия бяха обърнали тежката картечница към нас и един от войниците ни гледаше с бинокъл.

— Изнервят се, като чуят стрелба — отбеляза Чет.

Аз също се изнервям.

— Ако ни се отвори време, ще ви заведа на лов за акули — продължи той. — Почти на всяко излизане имам късмет. — Усмихна се и се обърна към мен и Бренър. — Акулите почти извадиха късмет, когато влязохте във водата. — И се разсмя.

И тъй, намирахме се в малка лодка с въоръжен психопат. Как успявам да се забъркам в подобни ситуации? Трябва да си проверя трудовия договор.

Хвърлих поглед към Бренър, който несъмнено знаеше какво си мисля. Кейт също изглеждаше малко несигурна относно г-н Морган, но пък тя има опит с оправдаването на сбърканяци от ЦРУ. До известна граница. След това ги застрелва. Е… засега само един.

На лицето на Бък беше цъфнала унесена усмивка и разбрах, че е много толерантен към налудничавото поведение, стига налудничавият да е колега или от неговия сой. Имах чувството, отчасти въз основа на подхвърлените думи, че Бък и Чет са посещавали едно и също или сходни училища и произлизат от една и съща социална прослойка. Чет е бил лошото момче, което винаги е било в тайна пробация и всички са го обичали, стига да не докара смъртта на някого. По-късно обаче онова, което се е възприемало като смешно и чудато поведение, е прогресирало в нещо не толкова забавно.

Освен това всички тези типове от ЦРУ култивират ексцентрично поведение, превърнало се в част от легендата, която сами са създали за себе си. Искат другите да разказват истории за тях и да разпространяват мълвата за уникалността им.

Споменатото вече приятелче на Кейт Тед Наш беше добър пример в това отношение. Освен това Тед беше нагъл чекиджия. Но сега бе мъртъв, а за мъртвите не трябва да се говори лошо. Дори да са задници. Което ме наведе на друга мисъл — знаеше ли Чет Морган за Тед Наш? Най-вероятно. Но сега не беше подходящ момент да го питам.

Както и да е, Чет Морган бе подготвил появата си на сцената и както се казва в света на театъра, ако покажеш пушка в първата сцена, тя трябва да гръмне в последната.

Заобиколихме полуострова и Чет насочи носа към центъра на пристанището на Аден. Знаех къде отиваме.

Плавахме десетина минути към залязващото слънце, след което Чет изключи мотора, но не хвърли котва и лодката се понесе по течението.

— Точно тук беше спрял „Коул“ — каза Чет.

— Бил съм тук — уведомих го аз.

Той кимна.

Всъщност почти всички, които работеха по този случай, бяха идвали на мястото, където бяха убити седемнайсет американски моряци.

Чет запали поредната цигара и се загледа в синята вода.

— „Коул“, разрушител от Военноморските сили на САЩ под командването на капитан Кърк Липолд, влязъл в пристанището на Аден за рутинно зареждане с гориво. Приставането завършило в девет и трийсет сутринта, а зареждането започнало в десет и трийсет.

Всички знаехме това, но това е начинът да започнеш — от самото начало.

— Около единайсет и двайсет малък съд като този, с двама атентатори самоубийци на борда, приближил левия борд на разрушителя — продължи Чет. — След минута-две съдът се взривил и пробил в бронирания корпус дупка с размери дванайсет на дванайсет метра. Според преценката са били използвани между сто и осемдесет и триста и десет килограма динамит и нитроамин. Откъде са намерили такова количество мощен експлозив, по дяволите? — попита той риторично.

Отговорът бе — ами откъде ли не, особено в наше време. Истинският въпрос трябваше да е свързан с двамата типове от Ал Кайда, които са се събудили онази сутрин със съзнанието, че ще умрат. Работили са здравата, за да натоварят лодката с експлозивите, които ще ги убият, след което са излезли в слънчевото пристанище. Почти си ги представях как гледат летящите над главите им чайки и се запитах какво ли са си казали и какво са мислели през последните няколко минути от живота си.

— Асиметрична война — каза Чет. — Малка лодка като тази, струваща не повече от сто-двеста долара, и двама души, вероятно без военно обучение, успяват да осакатят струващ милиард долара модерен боен кораб с водоизместимост шест хиляди и осемстотин тона, построен да се справи с всеки вражески съд на света. С изключение на лодката, която го атакувала. — Метна фаса през борда. — Изумително. Нелепо, мамка му.

Правилно: мамка му.

— И защо са успели да постигнат това? — попита Чет и сам отговори на въпроса си: — Защото морският правилник за предприемане на военни действия е бил пренаписан от някаква комисия от политкоректни тъпанари в недрата на Пентагона.

Именно. Още по-лошото бе, че екипажът и капитанът на „Коул“ бяха следвали въпросния правилник. Аз не бих го направил. Но пък и не съм военен.

— В продължение на стотици години правилата са изисквали приближаващият съд да бъде призован с глас или сигнали да се идентифицира. Ако съдът продължава да приближава, обявяваш бойна тревога и стреляш пред носа му. И ако продължава да приближава, го пращаш на дъното — уведоми ни Чет. — „Коул“ не е направил нищо подобно, макар да се е знаело, че се намира в потенциално враждебно пристанище. Позволили са неидентифициран съд да приближи плътно до тях и да ги взриви. Защото международно признатите морски правила са били променени не заради нещо друго, а от политкоректност.

Единствената добра новина бе, че след смъртта на седемнайсет души на „Коул“ ВМС прие нов, политнекоректен правилник, а и всички ние преразгледахме правилата на войната след 11/9. Колкото до горкия капитан Кърк, той бе официално обявен за невинен — просто бе следвал тъпите правила. Неофициално обаче с кариерата му бе свършено и той бе повишен и пенсиониран. Обзалагам се, че би дал мило и драго да може да върне онези десет минути.

— За да стане този атентат още по-неразбираем, Ал Кайда беше опитала абсолютно същото през януари двехилядната година като част от атаките на новото хилядолетие — продължи Чет. — Срещу „Съливанс“, пак тук, в пристанището на Аден. Спиране за презареждане, също като „Коул“. Лодката се насочила към кораба, но била толкова натоварена с експлозиви, че потънала, преди да стигне до него.

Именно. В предишната ми работа това бе знак, че някой иска да те убие, и знаеш, че ще опита отново. Също като с взривяването на микробуса в Световния търговски център през февруари 1993 г. Едно улично ченге може да види модела, а гениите във Вашингтон си подсвиркват в тъмното насред гробищата, напъхали глави в задниците си. Е, всички се събудихме, след като изгубихме три хиляди души на единайсети септември. Но това нямаше да върне мъртвите.

— Врагът не може да се похвали с гениален ум, но му е достатъчно само веднъж да постигне целта си — продължи Чет. — А ние трябва да успяваме всеки път.

Запали нова цигара и погледна към Аден.

— Виждате ли онзи кафяв жилищен блок на хълма? Петима агенти на Ал Кайда са били там в сутринта на атаката и е трябвало да стигнат до часовниковата кула Ал Тауахи и да заснемат експлозията.

Погледнах часовниковата кула — висока викторианска постройка, издигната от британците преди повече от столетие. Качвал се бях на върха й и оттам наистина се открива чудесен изглед към пристанището. Но онези с камерата така и не бяха видели експлозията.

— За тяхно съжаление идиотите се успали в апартамента и пропуснали цялото шоу — продължи Чет. — Пълни кретени. Но дори кретените понякога вадят късмет.

Посещавал бях и апартамента, който бе запечатан като местопрестъпление, когато бях тук — и сигурно все още беше запечатан. Направо да не повярваш, че петима джихадисти са проспали големия момент. Абсолютни гъзове. Сигурно здравата са се надъвкали с кат предишната вечер. Но както каза Чет, дори кретените вадят късмет и онези двамата в лодката са се оказали големи късметлии (ако това е правилната дума за някой, който се взривява). И Пентагонът беше помогнал мъничко на късмета им.

Носехме се с отлива, откъм сушата духаше лек ветрец и ни изтласкваше навътре в морето. Около нас имаше няколко десетки рибарски лодки и подобно на повечето мъже в Йемен, рибарите вероятно също си имаха калашници. Не искам да кажа, че това само по себе си ме тревожеше, но предпочитам да не се озовавам в подобни ситуации, ако няма основателна причина за това. На Чет обаче като че ли изобщо не му пукаше, не си даваше сметка или може би имаше някакво подкрепление наблизо. Или пък, както подозирах, бе просто луд. Може би и арогантен.

— Там, където джихадистите задействали експлозивите, се намирала корабната столова и моряците тъкмо се нареждали да обядват, поради което има седемнайсет жертви и трийсет и деветима ранени — каза Чет. Замисли се за момент и продължи: — Така че изглежда, че от Ал Кайда са познавали разположението на помещенията и са знаели кога е първата смяна за обяд.

Замислих се. Стотина или повече членове на екипажа са се събрали в столовата да обядват. А точно от другата страна на бронирания корпус е имало лодка, пълна с триста и осемдесет килограма експлозиви. Въпросът бе дали Ал Кайда — или Пантерата — са знаели къде и кога да взривят експлозивите? Или, подобно на повечето им успешни акции, това е било просто безмозъчен късмет?

— Екипажът се борил с нахлуващата вода и до вечерта овладял положението — завърши инструктажа си Чет. — Водолазите на борда огледали корпуса и установили, че килът не е повреден, така че скъпият кораб можел да бъде спасен. Тъй като в тази част на света нямаме военна база, известно време „Коул“ трябвало да разчита единствено на себе си. В района обаче имало британска фрегата, „Марлборо“, която незабавно се насочила към него и осигурила медицинска и друга помощ. Единайсет от най-сериозно ранените моряци били закарани по въздух до френската военна болница в Джибути за операции, след което били прехвърлени в американската военна болница в Ландщул, Германия. Останалите ранени и загиналите били прехвърлени направо в Ландщул. За щастие никой от трийсет и деветте ранени не е умрял, но мнозина останаха инвалиди за цял живот.

Никой нямаше какво да каже. И тогава Чет ни изненада.

— Да се помолим за мъртвите и ранените — каза и сведе глава.

Последвахме примера му и се помолихме мълчаливо.

Не съм добър в тези неща, но се помолих двамата атентатори самоубийци да горят в ада с откъснати хуйове и без вино и секс в рая. Амин.

— Амин — каза Чет, запали отново мотора и потеглихме обратно.

Чет Морган се взираше право напред със стъклено сините си очи.

Този тип или беше много добър в работата си, или абсолютно побъркан. Може би и двете. Така или иначе, трябваше непрекъснато да бъде държан под око.