Нелсън Демил
Пантерата (29)

28.

Докато пътувахме към крепостта Гумдан, извадих джамбията си и я показах на Замо, който й хвърли поглед и любезно ме посъветва:

— Бива я. Никога не трябва да допускате човек толкова близо до себе си, че да ви се налага да използвате нож.

— Съгласен. — Спомних си последната ми среща с Лъва. — Но се случва.

— Да. Но би трябвало да се случва само когато искаш да се случи.

— Точно така. — Смених темата. — Е, колко удара имаш?

— Единайсет потвърдени, два вероятни, един пропуск — прозаично отвърна той и добави: — Оня задник взе, че се наведе, не знам защо. — Разсмя се. — Може да е видял монета на земята.

— Късметът си е късмет. — Отново смених темата и попитах; — А с какво се забавляваш тук?

— С това в момента.

След пет минути вече приближавахме стените и стражевите кули на крепостта Гумдан, застрашително изглеждащо съоръжение от тъмни тухли, което се извисяваше над района.

— Турците са я построили през деветнайсети век на мястото на стария дворец Гумдан, както вече споменах — каза Бренър. — Турската окупация била брутална и се твърди, че нито един йеменец, влязъл в крепостта, не е излязъл от нея.

Ясно. Повечето стари градове имат подобно място, някаква емблематична крепост затвор със зловеща история, чието име е достатъчно, за да събуди страх у местните жители и особено у хлапетата. „Амир, почисти си стаята, или отиваш в Гумдан“. В цивилизования свят повечето такива места сега са музеи и туристически атракции, подобно на лондонския Тауър. Тук обаче старият бизнес си е все същият, само с нов мениджмънт.

— Воали за онези, които се нуждаят от тях — казах, докато спирахме пред портала.

Бренър свали прозореца и каза нещо на арабски на войника. Различих имената Кори и Бренър. Това сме ние. Войникът зяпна Кейт, после каза да чакаме и отиде в постройката за охраната.

— Идвал ли си тук? — попитах Бренър.

— Веднъж — отвърна той и обясни: — Някакъв идиот от Вашингтон беше дошъл на официално посещение в посолството и се разприказвал с една йеменка на улицата. Тя била нахакана, незабулена и се усмихвала прекалено много. Прибраха ги и двамата.

— Вината е била изцяло нейна — посочих аз. — Ако е била покрита, това изобщо е нямало да се случи — нито бъбренето, нито усмивките.

Бренър нямаше коментар към забележката ми. Каза само:

— Както и да е, измъкнах го и го качих на самолета за вкъщи.

— А с нея какво стана? — попита Кейт изпод шала си.

— Не знам — отвърна Бренър. — Най-вероятно са я напляскали и вече има едно наум.

Определено е трудно да кръшнеш в тая страна.

Някакъв офицер дойде при колата ни и каза любезно:

— Моля паркира до пилон и чака човек. — И добави: — Дама не излиза от кола.

Бренър каза нещо на арабски, в това число „Ас-салаам алейкум“, и потеглихме.

Центърът на крепостта представляваше голям открит двор с отъпкана пръст и чакъл, вероятно някогашен плац, сега използван предимно за военна екипировка. Неколцина войници седяха на бели пластмасови столове и дъвчеха нещо. Какво ли?

Бренър посочи няколко стари съветски танка и самоходни гаубици, както и по-нови американски камиони и военни джипове.

— Доставяме им оборудване, което успяваме да спестим от Ирак и Афганистан. Само че не искаме да им даваме твърде много, защото след година-две Йемен може да се окаже държава на Ал Кайда. Освен това половината екипировка се нуждае от резервни части или ремонт, а те нямат обучени механици и инвентарна база, които всъщност не са им нужни, тъй като повечето части са крадени. А работещата техника се използва срещу племената, а не срещу Ал Кайда.

На кого му пука? Не и на мен. Аз просто трябва да светна един тип и да се разкарам. Бренър явно беше прекарал прекалено дълго в тази страна.

— Йеменското правителство не иска американски военни съветници, които биха могли да помогнат за проблемите им с логистиката и обучението — продължи Бренър. — Искат обаче американски пари и техника, без да могат да работят отговорно нито с едното, нито с другото.

Също като на Федерал Плаза 26.

— Като Виетнам е — каза Бренър, който по разбираеми причини възприемаше голяма част от света през тази призма. — Некомпетентни и слабоволни съюзници, воюващи срещу неприятел, който е мотивиран от нещо повече от желанието да си спаси безполезния задник. Можем обаче да обърнем нещата с няколко взвода от Специалните части и може би с батальон рейнджъри и екип военни съветници.

— Мисля, че Пентагонът беше казал същото и за Виетнам — посочих аз.

— Да… но… — Бренър се обърна към Замо. — Спри тук.

Замо спря близо до пилона между два американски камиона.

— Добре, Кейт и Замо остават в колата, а ние с Джон излизаме и чакаме въпросния човек — каза Бренър. — Ако не се върнем до сряда, обадете се в посолството.

Това предизвика смях.

— Лесно е да влезеш, трудно да излезеш — добави Замо.

Виж, това не беше смешно. Нищо че е поговорка.

— Обади се и докладвай за ситуацията — каза Бренър на Замо.

— Добре ли си? — попитах Кейт.

— Чудесно съм. Имам си Замо и колт четирийсет и пети калибър.

— Не сваляй шала — посъветва я Бренър.

В духа на културното разбирателство задържах джамбията си и двамата с Бренър слязохме и се дръпнахме от паркираните машини на място, където да можем да бъдем забелязани от човека, който и да бе той. Всъщност бях почти сигурен с кого ще се срещнем.

Погледнах към околните постройки от камък и тухли. Някои стари фортове са романтични, други са зловещи и потискащи. Това място можеше да получи награда „Среднощен експрес“ за най-страховития турски затвор на света.

— Тук си като следовател от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и работиш по атаката срещу „Коул“ — напомни ми Бренър. — Но ако нямаш нищо против, бих искал аз да поема затворника.

— Разбира се. Действай пръв. После ще ти покажа как се прави.

Той прие това добре, но не пропусна да ми напомни:

— Бил съм криминален следовател.

— Да бе. Но ако тук е като в Централния затвор в Аден, не очаквай много.

Едно хъмви се появи на двора и спря недалеч от нас. Задната врата се отвори и от колата слезе полковник Хаким от Службата за политическа сигурност. Беше с униформа, но това не го правеше по-привлекателен от последния път, когато се срещнахме.

Погледна джамбията ми, усмихна се (подигравателно?) и ни направи знак да се качим в колата. Настаних се отпред до шофьора, който несъмнено бе прекарал деня с добитък, а Бренър седна да прави компания на полковник Хаким отзад.

Полковник Хаким каза нещо на шофьора и потеглихме.

Бренър, който се придържаше към протокола, каза:

— Благодаря, че ни посрещате, полковник.

— Уговорката не ми допада, но изпълнявам заповеди — отвърна полковник Хаким.

Какъв изискан мъж. Хей, лайнар такъв, возиш се в автомобил, платен с моите данъци.

— Имаме общ враг и Съединените щати са тук, за да помогнат — напомни му Бренър.

Отговор не последва.

За да потвърдя казаното от Бък за ЦРУ, попитах г-н Изискания:

— Други американци идвали ли са да говорят с пленника?

Той отначало не отговори, после попита:

— Вие не знаете ли?

— Лично аз току-що пристигнах.

— Да? Тогава питайте приятелите си.

Задник.

Спряхме пред една особено мрачна на вид четириетажна сграда. Дори без решетките на прозорците щях да позная, че е затвор.

Виждал съм много затвори през живота си. И прекалено много затворници. И всяко посещение в затвор отнема нещо от мен и оставя нещо друго.

— Имате половин час — каза полковник Хаким. — Нито минута повече.

Сигурен съм, че се надяваше, че при следващата ни среща на това място ще има повече от половин час. Например двайсетина години. Но дотогава ние бяхме просто посетители.