Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

72.

Осемте бедуини ни поканиха да вечеряме с тях, което бе добър знак, че все още сме техни почетни гости, тъй като гостоприемството на бедуините им забранява да убиват гостите си. Искам да кажа, от тяхна гледна точка всичко това бе голямо неудобство. Не само че им се налагаше да делят дневната си коза с нас, но и трябваше да се разправят с петима задници от Ал Кайда, които по някакъв екзистенциален начин представляваха заплаха за древния им начин на живот.

Облякохме се за вечеря — бронежилетки и оръжия за мъжете, балто, хиджаб, бронежилетка и оръжия за дамата.

Бък каза, че ще ни настигне, след като се обади по телефона. Аз също се извиних под предлог, че трябва да посетя шахтата за екскременти, така че Кейт, Бренър и Чет слязоха на двора. Замо си поръча козе и се качи на мафража.

Преди Бък да се обади и преди да напълня шахтата, го попитах от любопитство:

— Колко бедуини живеят наоколо?

— Не е имало преброяване от времето на Савската царица, но предполагам, че в и около провинция Мариб има около трийсет хиляди бедуини, които са около деветдесет процента от населението. Племето на Муса, мъже, жени и деца, са вероятно около десет хиляди.

Пресметнах наум.

— Пет милиона долара прави около петстотин на всеки мъж, жена и дете. Това е горе-долу колкото годишния им доход.

— Муса ще вземе лъвския пай, а освен това ще раздели част от парите с другите племенни шейхове като традиционен акт на любезност — уведоми ме Бък.

Всъщност Муса щеше да е мъртъв, но все пак попитах:

— Ами подкупи за правителствени служители?

— Ще има малко и за тях. Защо е този интерес, Джон?

— Защото пет милиона са много пари и добър мотив, но големите награди привличат други хора.

— Кого имаш предвид?

— Ами, сещам се например за полковник Хаким.

— Съмнявам се, че американското правителство би платило на полковник Хаким, ако убие Пантерата — рече Бък.

— Щом плаща на Муса за главата на Пантерата, ще плати и на всеки друг за същата глава.

С изключение на нас. Ние сме на заплата.

— А йеменското правителство обявило ли е награда за смъртта или залавянето на Пантерата? — попитах.

— Да, но предлагат наши пари. Ал Кайда е наш проблем — напомни ми Бък.

— А награда за смъртта или залавянето на шейх Муса?

— Определено не.

— Защо?

— Защото ако правителството обяви награда за главата на който и да било племенен шейх, независимо колко силно иска да го види мъртъв, това ще предизвика въстание на племената в цялата страна.

— Значи американците ще видят сметката на шейх Муса като услуга за йеменското правителство. Муса е проблем на президента Салех, но и наша работа.

— Правилно. — Бък ме погледна. — Коя по-точно част не разбираш?

— Не разбирам как можем да помагаме на един корумпиран, брутален и вероломен диктатор и правителството му да се разправят с племенен шейх, който не ни е направил нищо и дори ни помага за един много важен въпрос.

— Вече обсъждахме това, Джон. Правил съм и по-лоши неща през Студената война — уведоми ме той. — Целта оправдава средствата.

Не отговорих, а продължих темата за премахване на хора.

— Знаеше ли, че Кейт е убила служител на ЦРУ?

Той кимна.

— Мислиш ли, че това е една от причините двамата с Кейт да сме тук?

— Не разбирам накъде биеш.

— Естествено, че разбираш.

Той не отговори директно, а каза:

— Мисля, че двамата с Чет вече сте обсъдили това.

— Правилно. И той ме увери, че няма проблем.

— Значи няма проблем.

— Камък ми падна от сърцето.

— Добре. Нещо друго да те тормози?

— Да. Искам да стана главатар.

Бък се ухили насила.

— Пантерата е един вид главатар, но никога не може да стане шейх. Ти също.

— И на главатар съм съгласен.

— Добре. Имам цикъл лекции за това.

Усмихнах се. Лесно е да харесваш Бък. Но не и да му се довериш.

През отворения прозорец лъхна миризма на вечеря.

— Мирише ми на италианска наденица на празника на Сан Дженаро в Малка Италия.

— Козе.

— Пак ли?

Всъщност нямах нужда да се отзовавам на позивите на природата, но Бък трябваше да проведе разговора си насаме, така че слязох в двора, където на шиш се печеше току-що заклана цяла коза. Добре. Мразя кози остатъци.

Бък се присъедини към нас мъничко по-късно, а Кейт каза, че ще вечеря в микробуса и ще наблюдава електрониката. Мисля, че се чувстваше неудобно на ергенска вечеря. Освен това генераторът в микробуса захранваше малък климатик, така че Кейт затвори вратата след себе с думите: „С това балто е много горещо. Наслаждавайте се на свежия въздух, господа“.

Точно така. Дузина вмирисани типове и печена коза. Какво друго да искаш от живота?

След простата, но просто ужасна вечеря се присъединихме към Кейт в микробуса и погледахме телевизия — Канал 1 показваше повторение на инфрачервената нощна картина на Крепостта на гарвана, а Канал 2 показваше пряко интересуващия ни район или иначе казано — широка панорама на платото и околните низини. Там като че ли не се движеше нищо, ако не броим едно намаляващо стадо кози.

Чет заяви, че смята да спи в микробуса (който можеше да се заключва отвътре), за да е близо до екраните и в случай че получи обаждане от пилотите, които щяха да останат будни през цялата нощ. Идеята изглеждаше добра. Лек сън, Чет.

Останалите се качихме на дивана и съставихме график на постовете — Кейт и аз поехме първа смяна, Бък и Бренър втора, а Замо трябваше да изкара трета смяна сам.

— Ще бъда честна с теб, Джон — каза ми Кейт по време на поста ни. — Онези мъже от Ал Кайда и снимките ме потресоха.

— Точно това е целта им. Но също така би трябвало да си разярена.

— Разярена съм… но… искам това да свърши.

— Всъщност можеш да си тръгнеш — казах й. — Като се замислиш, вече няма нужда от нас тук. Ал Кайда видяха стръвта и повече няма да ни срещнат. Следващото, което ще видят Пантерата и хората му, ще е шейх Муса и ракетите „Хелфайър“.

Кейт се замисли и кимна, но каза:

— Не отивам никъде без теб, а тъй като знам, че ще останеш, значи оставам и аз. — Погледна ме. — Трябва да видим всичко това до самия край.

Всъщност не беше задължително, но трябваше.

— Ако размислиш, със сигурност ще можем да те откараме до пистата на Мариб и оттам до летището в Сана или обратно в посолството — казах й аз.

— Темата е приключена.

— Добре. — Разделихме се и се загледахме през различни прозорци — аз на северозапад, а Кейт на югоизток.

Така си беше. Наистина вече можехме да се махнем. Между другото, същото се отнасяше за Бък, Бренър и Замо. Само Чет трябваше да остане, за да насочва самолетите и ракетите. И ако всичко минеше добре, после можеше да отиде сам да събере парчета от боклука. А дори това не беше абсолютно задължително за успеха на мисията.

Но, подобно на останалите, не можех да оставя Чет самичък тук. Така де, като махнем различията и егото си, ние си бяхме екип. Нали? Бяхме изминали дълъг път и всички искахме да сме тук, за да видим края. Освен това исках да видя какво е намислил Чет.

И ако трябва да съм честен, всички искахме да видим разкъсаните трупове на Пантерата и джихадистите му, да усетим миризмата на изгоряло месо и кост, да видим как с дистанционното управление сме постигнали онова, което бихме желали да направим лично и отблизо. И подобно на воините откак свят светува, искахме да отнесем доказателства за победата си в лагера — или в нашия случай, в лабораторията. Начинът на водене на война отдавна се е променил, но сърцето на воина си остава все същото. Примитивно.