Нелсън Демил
Пантерата (34)

33.

Г-жа Кори и г-н Бренър седяха на масата и бъбреха, а двама техници следяха електрониката от другата страна на стъклената стена. Сигурен бях, че днес има много засилен трафик между това помещение и Вашингтон. Седнахме.

— Записващите устройства са изключени — уведоми ни Бренър. Значи никога нямаше да науча за какво си говореха Пол и Кейт. Всъщност така и така нямаше да науча.

— Е, значи днес сте изкарали добре в Сана? — попита ни Бък.

— Как е възможно да си изкараш зле в Сана? — отвърнах аз. Бък се усмихна и ни подкани да му разкажем за деня. Направихме го и Бък слушаше без коментари, освен че се поинтересува как е храната в Стария град и попита Бренър дали е сигурен, че ми е намерил най-добрата джамбия за най-добрата цена. Освен това попита Кейт дали е доволна от покупките в „Надежда в техните ръце“.

Разбира се, това беше игра от негова страна — да остави на заден план жизненоважните теми и да се интересува от обяд и покупки. Бива си го като техника за разпит, но е доста дразнеща, ако ти се налага да докладваш.

Бък продължи по същество.

— Сигурни ли сте, че не са ви проследили?

Вече бях казал, че не са, така че малко се вкиснах.

— Бък, аз съм ченге. Знам кога ме следят.

— Това не е Ню Йорк — посочи Бък.

— Задниците са си едни и същи навсякъде.

Бък се усмихна.

— Е, сигурен съм, че някой някъде ви е видял и се е обадил по телефона, а ние всъщност искаме точно това. Все пак е добре, че никой не е действал въз основа на тази информация, докато сте били навън. — Обърна се към Бренър. — Може би е трябвало да вземете хора от ДСС за подкрепление.

— Реших, че е достатъчно безопасно, за да минем и без подкрепления — малко хапливо отвърна Бренър.

Е, не беше точно така. Но не това е важното. Подкрепленията лесно се забелязват и стряскат лошите, а нито Пол Бренър, нито Джон Кори искаха подобно нещо.

— Хубаво — отстъпи Бък. — Всичко е добре, когато свършва добре. Така че… о, между другото, господин Кори, много мило от ваша страна, че сте дали на дамата в магазина двайсет долара отгоре. Обичаме да ги подкрепяме.

Бях ли споменал за това? Май не. Значи може би един от западняците в магазина е бил негов човек, или по-вероятно просто се е обадил по телефона и е побъбрил на арабски с управителя. Както и да е, в света на шпионите и копоите всичко е илюзия и нищо не е такова, каквото изглежда. Бък беше в тази игра много по-дълго от всеки друг в това помещение и искаше всички да го разбират.

След като отбеляза точка за себе си, Бък се обърна към нас с Бренър.

— Разкажете ни на нас с Кейт какво стана в Гумдан.

Направихме го. И като бивши ченгета веднага заработихме в синхрон и представихме на Бък и Кейт ясен, стегнат и точен доклад за изживяването ни в Гумдан.

Бък и Кейт слушаха внимателно, без да ни прекъснат нито веднъж.

Когато приключихме, Бък помълча, после каза:

— Като че ли сте измъкнали повече информация, отколкото успяваме ние при подобни разговори. — Обърна се към мен. — Предполагам, че опитът ти от Аден е бил от полза.

— Дотолкова, че да знам какво да очаквам — отвърнах. — Затворникът сътрудничеше повече от съюзника ни полковник Хаким.

— Ще помоля Хауард да отправи официално искане към Министерството на правосъдието за препис от разпита на затворника от СПС. Те няма да го уважат, разбира се, но така ще имаме още един повод да се оплакваме.

— СПС по-сговорчиви ли са с ЦРУ? — поинтересувах се мило.

Бък ме погледна.

— Добър въпрос. Краткият отговор е да. — Усмихна се. — Един дол дренки са. — И добави: — Не искам да кажа, че СПС и ЦРУ имат нещо общо помежду си.

Май току-що беше казал, че са един дол дренки.

— Те имат свое разбирателство помежду си. Много голямо quid pro quo.

Това звучеше малко плашещо.

Кейт, за която бях сигурен, че е единственият човек тук, спал със и застрелял служител на ЦРУ, каза:

— Предполагам, че петият човек от екипа може да запълни някои бели петна.

— Такива са очакванията ни — отвърна Бък.

Да бе. ЦРУ с радост ще запълни белите петна. За съжаление най-вероятно с лъжи.

Г-н Бренър нямаше коментар по темата и се върна на основния въпрос:

— Пантерата може би знае от бойците си, че един от тях е бил заловен, но може също да си мисли, че Рахим е бил убит. Така че не знаем дали се тревожи, че пленникът може да издаде местоположението му. Надявам се властите да не са съобщили за него в официалното съобщение.

— Властите в Сана не са чак такива глупаци — увери ни Бък. — Всъщност са доста изобретателни, което е и една от причините все още да не са увиснали на бесилките. Ще съобщят за атаката, но ще кажат, че е имало четирима убити. Или двайсет. Или колкото там решат. Няма да споменат за никакъв пленник.

Така си беше. Все пак реших да напомня нещо на всички.

— Някой в Гумдан може да съобщи на Ал Кайда, че в затвора има разприказвал се пленник, който е виждал Пантерата в Мариб.

— Напълно възможно, но да се надяваме, че това няма да накара Пантерата да си плюе на петите — отвърна Бък. — Ако има изтичане на информация от Гумдан до Ал Кайда, ще бъде споменато и името Джон Кори.

Именно. Нали затова ходих в Гумдан.

Бък се обърна към Кейт.

— Някакви въпроси към Джон или Пол?

— Възможно ли е показанията на пленника да са изфабрикувани? — попита ме Кейт. — Може ли това, което сте чули, да не е цялата истина?

Определено не обичам да бъда разпитван от жена си, но въпросът си го биваше.

— Възможно е — отвърнах. — Но пленникът изглеждаше искрен.

Погледнах Бренър, който потвърди думите ми и добави:

— Беше уплашен и отчаян.

— Какво беше поведението на полковник Хаким по време на разпита? — попита го Кейт.

— Не беше от най-щастливите — отвърна Бренър. — Определено искаше да ни разкара, поради което мисля, че всичко това не е било постановка и дезинформация.

Кейт и Бък кимнаха. Продължихме още известно време в същия дух и след десетина минути Бък каза:

— Добре. Изглежда, че ни е предоставена възможност. Така че при липсата на някаква нова или противоречива информация си мисля, че първата ни екскурзия из страната от Аден ще бъде в Мариб.

Очевидно.

Бък продължи:

— Ако Пантерата не е там, поне ще видим онези великолепни предислямски руини.

На кой му пука? Руини ли ти се гледат? Иди в Нюарк.

— Не знаем дали Пантерата е все още там, но съм сигурен, че ако останем да го търсим, той ще разбере — посочих. — Освен това сега знаем, че Пантерата има хора в Мариб, сред които и племенен шейх, така че дори да се е махнал заради атаката, ще се върне, за да ни посрещне на своя територия.

— Точно така — съгласи се Бък. — И ще можем да разгледаме руините, докато го чакаме.

— Чудесно.

— Сега знаем къде да заложим стръвта и капана — отбеляза Бренър.

Стръв? Какво стана с примамката?

— Ако приемем, че полковник Хаким мисли по същия начин, не се изненадвайте, ако го видим там — рече Бък.

Така си беше. В Мариб можеше да стане пренаселено. И можехме да подплашим Пантерата. Но все пак залагах, че Джон Кори на територията на Пантерата ще е неустоима примамка за него.

След това Бък се спря на темата за възможната атака на Ал Кайда срещу „Шератон“ в Аден.

— Специалният екип на ФБР, хора от ДСС и морските пехотинци в „Шератон“ са в пълна готовност, както и целият американски персонал в хотела — увери ни той. — Освен това официално уведомяваме йеменското правителство на най-високо ниво за възможното нападение, така че те нямат друг избор, освен да засилят мерките за сигурност около хотела.

Естествено, не се сдържах.

— Така ще можем да спим по-спокойно там.

— Изобщо няма да спите, също като йеменската армия — увери ни Бък.

Смешно. Не чак толкова.

— Последната атака срещу „Шератон“ в Аден беше преди американците да се наместят там — каза Бък. — По време на една от гражданските войни през осемдесетте. Бунтовническа група изстреля няколко мини по хотела. По онова време Южен Йемен се държеше от комунистите и те позволяваха алкохола, което е най-доброто, което може да се каже за тях. Както и да е, бунтовниците бяха фундаменталисти и коктейлната зала представляваше оскърбление за тях.

— Когато аз бях в „Шератон“, си измисляхме смешни имена на коктейлите — припомних си. Добре де, ще ви кажа. — Силно експлозивно мохито. Мини мартини. Любимият ми беше Падащ космос.

Никой не намери това за смешно. Май човек трябва да е на място, за да го оцени.

— Има ли друго място, където бихме могли да отседнем в Аден? — попита Кейт.

— Не — отвърна Бък. — Йеменското правителство ни предостави два етажа на „Шератон“ и те са базата ни за операции в Аден. На ваше място не бих се безпокоил много. Освен ако не забележите, че арабските гости на хотела напускат преждевременно.

Смешно? Може би.

— Имаме ли план за евакуация? — попита Кейт.

Да, бруст.

— Ще питаме Дъг Ренълдс, който е колегата на Ед Питърс в Аден — отвърна Бък и продължи: — Последна тема. Пътуването до Аден. Не сме уведомили йеменските власти, така че теоретично Ал Кайда няма да научи, че утре сутринта пращаме конвой до Аден. В този аспект не обявяваме пътуването предварително с надеждата да установим контакт с Ал Кайда — но веднага щом напуснем посолството, из цяла Сана и по пътя ще зазвънят телефони, така че противникът ще разбере.

Бренър продължи мисълта на Бък:

— Колкото по-дълго сме на пътя, толкова по-големи са шансовете Ал Кайда да се опита да ни устрои засада или да организира бомбена атака. Ще е очевидно, че пътуваме към Аден — добави той. — Но ако поддържаме добра скорост и може би ако променяме маршрута, би трябвало да успеем да изпреварим всичко, което опитат.

— Не че се опитваме да влезем в сблъсък с тях, но това може да се случи и затова сме подготвени — повтори Бък. — И може да успеем да убием или заловим ключов лидер на Ал Кайда.

Това звучеше малко прекалено оптимистично, но щом така и така отивахме в Аден, нищо не ни пречеше да убием неколцина негодници по пътя. Нали?

Бък имаше и добри новини.

— Може да сме луди, но не сме тъпи. Затова уредихме два безпилотни самолета „Предатор“ да наблюдават пътя. Те имат инфрачервени камери и при нужда могат да виждат през облаците, а камерите с висока резолюция могат да засекат човек с автомат от височина шест хиляди метра. Би трябвало да научим за засадата много преди да се натъкнем на нея.

Е, това наистина беше добра новина. Естествено, лошата бе, че самолетите все пак можеха да пропуснат петдесет джихадисти, клечащи в някоя кирпичена постройка и очакващи пристигането ни. Или да не забележат крайпътна бомба.

— И какво правим, ако получим такава информация от въздуха? — попитах аз.

— Аз ще реша как да реагираме на предупреждение на засада — отвърна бойният ветеран Бренър.

— Като ми се обадиш по телефона — предположих аз.

— Ами ракетите „Хелфайър“? — напълно основателно попита Кейт.

— Нямаме право да използваме ракети без изричното разрешение на йеменското правителство — отвърна Бък.

Адвокатът Кейт попита:

— Дори като чисто защитно средство, целящо запазването на живота ни ли?

— За съжаление, да — рече Бък и добави: — Нужно е страшно много време за получаването на подобно разрешение от тукашните власти, така че не разчитаме на ракети в динамични ситуации.

Замислих се, после казах:

— Предполагам, че самолетите ще бъдат въоръжени с ракети и ще ги използваме, ако се наложи да се крием от куршуми от калашници.

Бък отговори заобиколно:

— Искането на разрешение на практика означава покана за отказ. Затова правим каквото е необходимо, а после се извиняваме.

— Аха. И даваме на йеменците още един милион.

— По-скоро два. — Бък се усмихна. — В Йемен си плащаме, за да играем.

Ясно. Дори войните си имат правила, но правилата в Йемен не са в полза на американците. Добрата новина е, че ги нарушаваме. Още по-добрата новина е, че наказанието е малка глоба. Два милиона. По дяволите, да дадем на йеменците десет милиона и да засипем с бомби цялата страна. Или още по-добре да остъклим пясъците им. Чекът е в пощенската кутия.

С две думи, пътуването до Аден беше нещо повече от достигане от точка А до точка Б; целта ни бе и да примамваме акули — или Ал Кайда.

— Това е всичко от мен — каза Бък. — И ако никой няма какво да добави, срещата ни приключи.

Прекрасно.

Бък обаче не беше приключил.

— Позволете да ви поканя на вечеря в „Мьовенпик“. Имат нов готвач французин.

— С огромно удоволствие, но… — започнах аз.

— Много мило — прекъсна ме Кейт.

— Добре — каза Бък. — След това можем да посетим и руския клуб, ако сте навити.

— Ще трябва да ставаме рано — напомних на всички.

— Можем да спим по пътя — каза Бък и се усмихна. И ни увери: — Крайпътните бомби ще ни събудят за засадата.

Чувствах се като човек, който си мисли, че е влязъл в ескадрила с асове и открива, че всъщност е в група камикадзе. Така де, храбростта е едно нещо, а военната психоза — съвсем друго.

— Прекалено дълго си прекарал в тази страна — казах на Бък.

— Знам. Но всички ще се приберем у дома — отвърна той и добави: — По един или друг начин.