Нелсън Демил
Пантерата (67)

66.

Беше време за вечеря и се угостихме с консервирана риба тон, студен зеленчуков микс и хляб тавва, прокарани с топла бутилирана вода. Чет завърши с цигара.

Светлината отслабваше и запалихме няколко газени лампи. Долу на двора отново бе време за молитви и бедуините се молеха гръмогласно, което ме накара да изпитам носталгия по Бруклин.

След молитвата Чет каза, че трябва да докладва за обстановката и ще използва сигурната радиовръзка в микробуса. Казах, че ще му правя компания, и двамата слязохме на двора, отключихме микробуса и влязохме.

Чет провери гласовата си поща и есемесите, докладва за обстановката (всичко е наред), прекъсна връзката, завъртя стола си към мен и попита:

— Искаш да говориш с мен ли?

— Да — отвърнах аз, но останах прав. — За Тед Наш.

Той кимна.

— Познавал си го.

Той отново кимна и каза:

— Но не много добре.

— Както кажеш. Ето каква е работата, Чет. Преди да се оженим, жена ми е имала връзка с Наш. — Погледнах го на слабата светлина от конзолата. — Знаеш ли това?

— Чувал съм.

— Значи случилото се може да е било повече лично, отколкото бизнес.

Той не отговори.

— От друга страна — продължих аз, — няколко секунди преди да умре Наш беше насочил пистолет към нас с Кейт и това беше бизнес. Знаеше ли това?

— Не съм запознат с подробностите.

— В момента те запознавам с тях. Ето още една. Наш участваше в тайна операция, която щеше да доведе до ядрена атака от страна на Щатите срещу ислямския свят. Знаеше ли го?

— Дори да го знаех, нямаше да ти кажа. Но не го знаех — добави той.

— Сега вече ЗНАЕШ. Идеята може да ти звучи добре — пуснете им бомбата, както казах, а ти се съгласи. Но избиването на десетки милиони невинни хора и превръщането на Близкия изток в радиоактивна пустош не е особено добра идея.

Той се усмихна.

— Това е твое мнение.

— Да. И моето мнение бе онова, което се оказа от значение — казах аз. — С Кейт бяхме пленници на един побъркан, който се канеше да ни убие. И Наш знаеше това. Всъщност след като с Кейт видяхме сметката на побъркания, Наш се появи и се канеше да довърши работата на психаря. Нещата изясняват ли ти се?

— Отчасти.

— Искам да кажа, че става дума за самозащита, с може би малко лична история между участващите страни.

— Добре. Но какво общо има всичко това с мен? Или с тази мисия?

— Ти ми кажи.

— Добре. Нищо.

— Опитай отново.

Чет помълча за момент, после каза:

— Мисля, че разбирам как работи параноичният ти ум. И ако трябва да съм честен, разбирам, че може да стигнеш до някои шантави и погрешни заключения. Но…

— Никакви „но“, Чет. Да не мислиш, че съм достатъчно тъп да повярвам, че двамата с Кейт бяхме помолени да се включим в тази мисия само защото сме перфектни за работата?

— Ти си перфектен за тази работа, Джон. Както и Кейт.

— Да бе. Перфектност във всяко отношение.

Той ми зададе въпрос, който бих задал и аз самият:

— Ако наистина вярваш в онова, което намекваш, защо изобщо дойде тук?

— Защото, Чет, това е търбухът на звяра. И звярът си ти. А аз съм тук, за да говоря със звяра и ако се наложи, да го убия.

Той нямаше отговор на това.

— Когато изляза оттук, ще се свържеш с Лангли — посъветвах го. — И ще им кажеш, че сме разговаряли и че е по-добре да се приключи с този проблем.

Чет отново помълча.

— Ще предам разговора ни — каза накрая. — Но доколкото ми е известно, поканата към вас да участвате в мисията няма нищо общо със случилото се с Тед Наш. А с това, че сте добра стръв за Пантерата заради убийството на Лъва. Нищо повече или по-малко. Между другото, не обичам да ме заплашват — уведоми ме той.

— Не те заплашвам. А ти казвам, че надуша ли нещо гнило, или ако с Кейт стане нещо, си мъртъв.

Той започна леко да се вбесява и рязко отвърна:

— Ако с Кейт стане нещо, ще се погрижа същото да стане и с теб.

— Не и ако пръсна пръв шибаната ти глава.

Чет даде на заден и каза с овладян глас:

— Разбирам как можеш да стигнеш до подобно заключение… И знаеш ли какво? Може и да си прав. Но не мисля, че си. Но ако си прав, това няма нищо общо с мен. Не съм тук, за да уреждам сметки с теб или с жена ти. А да убия Булус ибн ал Дервиш. Аз не убивам американски граждани… е, с изключение на ал Дервиш.

— Радвам се да го чуя, Чет. И ако се измъкнеш оттук жив, това ще бъде, защото не съм те убил. Така че сметките са уредени. Кажи го на момчетата в Лангли.

Той кимна и каза:

— Трябва да пратя няколко шифрограми. Приключихме ли?

Обърнах се и излязох от микробуса.

Е, един проблем по-малко. Сега Чет знаеше, че аз знам, и можеше да го обмисли добре и да докладва на онзи, на когото му е хрумнала блестящата идея да ни прати с Кейт на това място, за да станем жертви на трагичен инцидент.

Винаги съм смятал, че ЦРУ ни е взело на прицел, след като Кейт видя сметката на Тед, а сега моментът и мястото изглеждаха подходящи Управлението да направи своя ход. И нищо от казаното от Чет не ме накара да си помисля, че греша. И тъй, за да отговоря по-подробно на въпроса му защо съм тук, щом съм си помислил това, отговорът е: „Защото не можеш вечно да бягаш от звяра“. Трябва да се изправиш срещу него. На свой терен. И да го убиеш. Или, защото си цивилизован и защото звярът си има приятели, да сключиш сделка с него.

Надявам се Чет да беше разбрал сделката. Ако ли не, на връщане самолетът щеше да кара по-малко пътници.