Нелсън Демил
Пантерата (82)

81.

С Бренър обяснихме плана на Замо и Кейт и те го приеха без много въпроси. Колкото повече се замисляш за дръзки идеи, толкова повече проблеми откриваш. И ако продължаваш в същия дух, ще стигнеш до неприятната истина — това е адски опасно. Така че защо да мислиш? Просто го направи.

Наложи се да поговорим допълнително, за да убедим полковник Хаким да вземе не сто души, а само едно хъмви, тъй като става дума за тайна мисия, а не за инвазия.

Сега Хаким беше в джипа с шофьора си и с две мутри от СПС и Алтаир. Старецът не искаше да се вози с нас, но един от хората на Хаким го зашемети с тазер и го метна в задното отделение. За сметка на това пък Алтаир сега бе облечен, нахранен, напоен и жив.

Хаким ни осигури радиостанции. Напуснахме мястото на атаката и поехме обратно към възвишенията и залязващото слънце.

Хаким водеше, а ние го следвахме с нашия джип. Замо караше, аз бях на мястото на стрелеца, а Кейт и Бренър седяха отзад.

Основният план бе първо да открием лагера на Ал Кайда, защото всички бяхме съгласни, че пещерата на Пантерата не може да е много далеч от него. Лагерът беше добра отправна точка и, подходящо място да убедим Алтаир да издаде скривалището на шефа си.

Полковник Хаким ни беше дал военна топографска карта и Бренър, който беше добър в разчитането на тези неща, сега я изучаваше с Кейт. Бях им дал координатите на лагера на Ал Кайда, които бях запомнил от монитора, и бяхме сложили знак на картата.

— Много труднодостъпен терен… — каза Бренър. — Няма пътища, но може да има някакви пътеки, които не са отбелязани тук.

— Видяхме няколко коли на екрана, така че трябва да има и нещо като път — напомних му.

Бренър се съгласи, но още не беше убеден.

— Въздушният удар може да е причинил свлачища.

— В такъв случай ще вървим пеша. Между другото, скоро ще се стъмни. Обади се на партньора ни и му кажи да настъпи газта.

Бренър се свърза с Хаким по радиостанцията и каза:

— Трябва да увеличим темпото, полковник.

— Скоростта е добра — отвърна Хаким.

— Малко по-бързо — настоя Бренър и прекъсна връзката. — Такива са и йеменската армия, и полицията, и правителството. Прекалено бавни, прекалено предпазливи и винаги идват прекалено късно.

— Не мисля, че Хаким прелива от ентусиазъм — подметнах.

— Защо да не прелива?

— Защото е държавен служител.

— Ние също сме държавни служители — напомни ми Бренър и добави: — Той иска парите. Но не иска да го убият, докато ги спечелва.

— За нас важи същото.

Продължихме по дългия прав път към платото с Крепостта на гарвана, от което започваха възвишенията. От горящата кула продължаваше да се издига пушек.

— Защо подпали сеното? — попитах Замо.

— Защото гори.

— Аха. — Е, край с мечтите на Бък за екзотичното хотелче „Гарвановата крепост на султана“. И край на надеждите за добри отношения между американци и бедуини.

Замислих се какво ли става в наше отсъствие. Не се съмнявах, че Чет е скалъпил добра история за гаф с приятелски огън по джипа, макар че нямаше да му е лесно да я пробута. Единствените, пред които можеше да говори честно, бяха хората от Компанията, които го бяха пратили на операция „Чистка“. И те щяха да му покрият задника, защото Чет беше герой в Лангли, а Бък — във Фоги Ботъм. Новината за инцидента вече беше написана и широката общественост щеше със задоволство да научи, че Булус ибн ал Дервиш, американският предател и архитектът на атаката срещу „Коул“, е бил елиминиран с ракета „Хелфайър“. За съжаление при един отделен, но свързан с операцията инцидент четирима неназовани американци изчезнали безследно в Йемен.

Но както вече споменах, ако се върнеха живи, тези американци щяха да разкажат друга история. Надявах се, че в края й щях да хвърля главата на Пантерата на масата.

Приближавахме подножието на платото и след кратка радиоконференция с Хаким решихме да не минаваме през Крепостта на гарвана, а да продължим напред и да заобиколим платото от север, след което щяхме да навлезем във възвишенията на четирийсет километра западно оттук, недалеч от труднодостъпното място, където бе скрит лагерът на Ал Кайда.

Излязохме от пътя, теренът стана малко по-неравен и джипът на Хаким намали скоростта.

— Надуй му клаксона — казах на Замо.

Бренър предпочете радиостанцията и подкани Хаким да нареди на шофьора си да натиска педала по-енергично.

Пътувахме през сухи ниви и пасища. Всеки път, когато стигахме до каменна ограда, Хаким намираше портата и я разбиваше с бронята си, като освобождаваше стотици кози.

Отне ни цял час да изминем четирийсетте километра в подножието на хълмовете и оттук виждахме как платото продължава още на север, препречвайки пътя ни.

Бренър направи справка с картата и каза:

— Хълмовете стават по-високи и единственият път през тях е шосето между Сана и Мариб, което ще ни отклони от курса. Трябва да навлезем във възвишенията някъде тук… но на картата не виждам никакви пътища или пътеки…

— Рахим ибн Хаям каза, че е стигнал до лагера с кола — напомних му.

— Ако познаваш необозначените пътища, може и да стане — отвърна Бренър. — Аз обаче виждам едни дерета, които може и да се окажат достъпни за коли с четворна предавка.

— Страхотно. — Виждал съм подобно нещо в реклама на джипове. — Да го направим.

Бренър се свърза с Хаким, който спря и всички слязохме, за да обсъдим терена.

Замо също се оправяше добре с картите и дори Кейт беше минала някакъв курс по разчитането им. Аз мога да разчитам картата на метрото и лесно мога да си намеря задника с двете си ръце, но съм пълен невежа по отношение на топографските карти. Приносът ми беше да напомня на А-отбора, че сме видели в лагера коли и че те все някак са стигнали там.

Докато специалистите се съветваха за маршрута, отидох до военния джип да проверя Алтаир, който лежеше под едно одеяло в задното отделение и държеше бутилка вода. Не изглеждаше страхотно, но пък и цветът на кожата му не беше на смъртник и като че ли дишаше нормално.

— Дръж се, старче. Бог те е спасил, за да ни помогнеш да намерим Булус ибн ал Дервиш.

Щом чу името, Алтаир поклати глава.

Върнахме се в колите си и този път поведохме ние. Бренър седна на моето място до Замо и му каза да навлезе в едно плитко дере.

— На картата има една уади — обясни той. — Това е поток, който тече от възвишенията през дъждовния сезон. Мисля, че от ерозията дъното трябва да е гладко и нагоре по хълмовете.

— Коритото би трябвало да е покрито с дребни камъни, които ще ни осигурят добро сцепление — каза Кейт, която беше родена и израснала из необятните американски простори и разбираше от тези неща.

— Също като онази уади, която минава като магистрала през средата на Сана — обадих се аз.

— Точно така — потвърди г-н Бренър.

Май наистина бях прекарал прекалено дълго тук.

Навлязохме в дерето и Замо пое към хълмовете. Не беше трудно да следваме пресъхналото корито и след петнайсетина минути се озовахме в нещо като клисура или долина между две високи плата. Коритото стана по-стръмно.

Непрекъснато се обръщах да проверя дали полковник Хаким е все още зад нас. Нямаше да се учудя, ако кучият син реши да превключи на задна и да продължи по този начин чак до Сана. Той обаче ни следваше плътно, подбуждан от дълга, честта, родината и парите.

Слънцето определено залязваше и небето на изток се смрачаваше, но на запад все още имаше светлина. След около час пътувахме в здрач, но изгряващият полумесец освети слабо мъртвите сухи хълмове, който почти заблестяха под лунните лъчи.

Нямахме много за казване. От време на време Бренър и Хаким разменяха по няколко думи по радиото. На няколко пъти си помислих, че ако по хълмовете са останали джихадисти, тук долу сме идеални мишени за тях.

— Как си? — попитах Кейт.

— Все още идеално.

Сигурен бях, че ребрата й са здраво натъртени от онзи куршум в бронежилетката. Понякога можеш да се сдобиеш със счупено ребро, а грозната синина си е задължителна. Както обаче казваме, по-добре насинен, отколкото мъртъв.

Състоянието на ръката на Замо не беше любимата му тема за разговор, така че не го питах. От начина, по който държеше кормилото обаче си личеше, че е изтръпнала. Надявах се, че няма да му се наложи той да пръсне черепа на ал Дервиш от километър разстояние. Или да свали някой задник, решил да се упражнява в стрелба по нас.

Коритото вече беше много тясно и теренът ставаше все по-стръмен и по-неравен.

— Стигаме до мястото, където дъждовната вода се събира в поток — каза Бренър.

— И?

— И теренът пред нас е непредсказуем. Спокойно може да се издигне и като стена.

— В такъв случай ще продължим пеша — каза Кейт.

— Точно така — съгласих се аз. Както казваше майка ми, „Бог първо е направил краката, а после автомобила“. Всъщност няма истинско доказателство за това твърдение, но ако е вярно, сигурно то е причината за педала на газта. Какви бяха тези идиотии, дето се въртяха в главата ми?

Продължихме напред и изкарахме късмет, тъй като не се озовахме пред стена, когато стигнахме билото.

И ето го пред нас.

Спряхме, слязохме от колите и застанахме на ръба на склона. Под нас в далечината имаше низина с размерите на четири-пет футболни полета, сгушена между извисяващите се хълмове. Точно както я бяхме видели на монитора на безпилотния самолет.

Сега обаче лагерът изглеждаше различно. Цялата низина димеше, сякаш някой печеше земята. Преброих дванайсет огромни кратера с диаметър десетина-дванайсет метра и достатъчно дълбоки, за да не виждам дъната им.

— Добре пуснати бомби — отбеляза Бренър.

Точно това си мислех и аз. Какво?

— Виждате ли колко равномерно са разположени кратерите? — продължи той. — Няма застъпване. Пилотите направо са застлали целта с дванайсет еднотонни бомби. Красота. От доста време не бях виждал подобно нещо.

— Изглежда страхотно — съгласих се аз. — Останал ли е някой жив там долу?

— Не. Взривът изсмуква кислорода — обясни той. — А ударните вълни пръсват дробовете ти и понякога превръщат мозъка ти в пихтия.

Уау.

— Случва се понякога да намериш оцелели, но те са истински зомбита… — с отнесен глас продължи Бренър. — Кръв тече от ушите, носа и устата им…

— Да… ами… добре пуснати бомби.

— Не е добре да слизаме долу — добави Замо. — Може да има неизбухнали боеприпаси като мини или гранати. Може да са се привели в готовност от ударните вълни и ако ги настъпиш или нещо такова, ще те пратят във въздуха.

— Полезна информация.

Междувременно полковник Хаким и трите му мутри от СПС стояха настрана и гледаха поразиите на американците. Нямах представа какво минава през главите им, но би трябвало да са впечатлени, а също и разтревожени. Можеха да видят бъдещето.

От поразената цел се носеше парлива миризма на изгоряло гориво и стопен метал. Трябваха ми няколко секунди, за да я разпозная. Миризмата на Близнаците.

— Разплата — каза Кейт, която досега не бе произнесла нито дума.

Стояхме и гледахме димящите огньове и зейналите в земята черни дупки, осветени от ярката луна; мъничко от рая и много от ада.

Сега оставаше да намерим леговището на Пантерата и ако го заварим там, да го убием.