Нелсън Демил
Пантерата (62)

61.

Когато приближихме Мариб, Бренър посъветва Кейт да се увие, а аз я уверих, че черният шал я прави да изглежда по-мистериозна и по-слаба. Влязохме в града, който бе разнебитен, но оживен — провинциална столица, както каза Бренър, и единственият търговски център в радиус от много километри.

Главната улица представляваше поредица магазинчета и сергии, правителствени сгради, няколко бензиностанции и нито една пивница. Но за да изглежда градът жив, всеки мъж носеше автомат. Забелязах също, че градът изобщо не ми изглежда стар.

— Това е Нови Мариб — обясни Бренър. — Старият град се намира на няколко километра оттук и е почти напълно изоставен.

— Защо?

— Египетските военновъздушни сили са го бомбардирали през шейсет и седма.

— Защо?

— По време на гражданските войни Мариб е бил център на роялистите, а египтяните са били на страната на републиканското правителство в Сана.

Тези хора влизаха във война по същия начин, по който хлапетата избират от кой отбор да играят футбол. А ние се забъркваме в Йемен. Защо? Изобщо не им е нужна помощта ни, за да се избиват помежду си.

Забелязах, че градът вони на изгорял дизел и тор, но долових и аромата на улични скари пред магазинчетата за храна и стомахът ми изръмжа. Май трябваше да изям оная консерва.

— Къде всъщност е инсталацията на „Хънт Ойл“? — попитах Бренър.

— На стотина километра североизточно оттук — отвърна той. — На самия ръб на Ар Руб ал Хали, Пустия район. През лятото температурите стигат до петдесет градуса.

— Защо петролът винаги се открива на най-лайняните места?

— Не знам. Знам обаче, че според геолозите находищата са огромни и продължават в Саудитска Арабия. Мислехме си, че можем да контролираме този петрол, защото Йемен е слаб. После обаче се появи Ал Кайда. Инсталацията е силно укрепена, но кладенците не могат да бъдат разширявани, докато не елиминираме заплахата от Ал Кайда.

— Ясно. А кой би се съгласил да работи на такова място?

— Американците са само десетина. Останалите са чуждестранни работници и йеменци. Както и наемници за охрана.

— Колко получават наемниците?

— Някъде около две хиляди седмично. Поне така чух.

— Скъпа, току-що намерих по-добра работа и за двама ни — казах на Кейт.

— Не забравяй да ми пращаш картички — отвърна г-жа Кори изпод шала си.

Продължихме да пълзим по прашната, задръстена с коли главна артерия.

— Къде е хотелът? — попитах Бренър.

— Непосредствено до града.

— В него ли спа?

— Не. Бях тук само за деня. Но го огледах заради важните клечки. Не е лош.

— Бира има ли?

— Не. Абсолютно е забранена в провинция Мариб.

Студената бира в главата ми се изпари като мираж. Мразя Йемен.

Бък зави надясно и ние го последвахме.

— Другите гости в „Билкис“ са чуждестранни доброволци, хора от петролната компания, а от време на време се появява някой американски шпионин и други съмнителни типове. — Бренър реши, че това е смешно, и добави: — Паспортите на пристигащите гости се пращат по факса на Бюрото за национална сигурност и Службата за политическа сигурност. Копия се продават и на Ал Кайда. Или може би ги получават безплатно, не знам.

— Сигурно е безплатно.

След няколкостотин метра градчето започна да оредява и отпред и отдясно видях дълга бяла стена с отворени порти, която според Бренър беше хотел „Билкис“.

Бък спря, преди да стигнем до портите и Бренър последва примера му.

Трябваше да скрием автоматите и с тази цел бяхме взели брезентовия чувал на Чет.

Двата джипа на бедуините пред нас продължиха нататък, а третият ни подмина, без да спира.

Бък и Замо бяха слезли и ние също слязохме, като оставихме автоматите в колата.

Замо носеше сак, достатъчно голям, за да събере освен неговата пушка и нашите четири М4.

Метна го на задната седалка, качи се в колата, събра оръжията и пълнителите и ги уви в нещо, което приличаше на бельото на Чет.

— Хареса ли ви пътуването? — поинтересува се Бък.

Защо винаги питаше подобни неща?

Никой не отговори, което бе достатъчно красноречиво.

— Регистрираме се, отиваме по стаите си и се срещаме във фоайето след… да кажем, половин час — инструктира ни Бък и ни увери: — Това е достатъчно време за един бърз душ.

Бък имаше нови паспорти за нас — същите имена и снимки, но с различни номера и със стандартната синя обложка, или иначе казано, не бяха дипломатически. Сега бяхме туристи.

— Къде отиде ескортът ни? — попитах аз.

— Не знам, но съм сигурен, че ще ги видим отново по-късно.

— Те ли ще ни отвличат?

— Да.

— Добре. — Не бих искал да ме отвличат непознати.

Замо приключи с увиването на хардуера в бельото на Чет и всички се качихме отново в колите.

Бък подкара към голямата двойна порта и влязохме.

В края на дългата алея се издигаше неочаквано голям измазан в бяло хотел, състоящ се от две триетажни крила, между които имаше едноетажна приемна. Градината бе аранжирана и напоявана. Беше почти потресаващо да видиш зеленина.

Бък спря пред вратата и ние спряхме зад него.

Слязохме. Появи се пиколо, което натовари багажа ни в количка и накрая взе сака, който, естествено, тежеше. Бък се престори, че знае само няколко думи на арабски, и каза нещо на прислужника, после се обърна към нас.

— Казах му да внимава, понеже вътре има скъпи камери и фотографско оборудване.

Да бе. Всъщност оптичните мерници могат да минат за фотографско оборудване, нали?

Както и да е, влязохме в голямото овално фоайе, което бе почти пусто.

— Хотелът е построен в края на седемдесетте за туристи и археолози, а фоайето е овално, за да прилича на храма Махрам Билкис — уведоми ни Бък.

Интересно. На кого му пука?

— Имаше много надежди за Йемен след гражданските войни и революциите от шейсетте и седемдесетте — продължи Бък. — Не се получи обаче — добави, в случай че не сме забелязали.

Рецепционистът беше целият в усмивки, сякаш бяхме първите му гости за тази година. Извадихме новите си, но износени паспорти и той ги подаде на някакъв друг тип, за да им направи ксерокопия за СПС, Бюрото за национална сигурност, хотела и отделно копие за Ал Кайда. Друг тип потърси резервациите ни в компютъра. В картите за регистрация попълнихме йеменския си адрес в „Шератон“ в Сана, където вероятно бяхме регистрирани всички. ЦРУ си знае работата и разполага с много пари, за да постигне подобни неща.

Тъй като от миналия август в Мариб нямаше убити или отвлечени, стаите струваха по петдесет долара на нощ. Забелязах, че сме направили резервации за четири нощи.

Рецепционистът, г-н Карим, попита на английски:

— Как мина пътуването ви от Сана?

Ами, първо тръгнахме за Аден и попаднахме в засада на Ал Кайда, после летяхме с шпионски самолет и кацнахме на черен път посред нощ и едни бедуини ни взеха до замъка на Дракула, и ето ни сега тук.

— Минахме по панорамния път — отвърнах аз.

Той кимна, но ни посъветва:

— По-добре е да се придържате към главните пътища.

— Нима тук има главни пътища?

Бък в ролята си на турист попита г-н Карим:

— Има ли затворени за посетители руини?

— За съжаление Махрам Билкис си остава затворен — тъжно отвърна рецепционистът, но се оживи и добави: — Мисля обаче, че мога да ви уредя частно посещение.

Разбира се, че можеш.

Бък зададе още няколко туристически въпроса, докато Бренър и Замо държаха под око багажа, а Кейт стоеше скромно и мълчаливо, възхищавайки се на пода.

Дали приличахме на американски туристи, или просто на американци, които се опитват да изглеждат като туристи? Един от хората зад рецепцията определено ни проверяваше, особено Замо. Така де, като махнем невинните физиономии, всички носехме бронежилетки и пистолети, които макар и скрити под елечетата, можеха да бъдат забелязани от човек, който знае за какво да гледа. Останах с впечатлението, че някой от онези зад рецепцията след две минути ще разговаря с някого за нас по мобилния си. Със СПС? С Ал Кайда? Може би и двете. Добрата новина бе, че от СПС ни дават зелена светлина — или поне така казваха. Другата добра новина бе, че Ал Кайда скоро щеше да разбере, че сме тук. Какво повече му трябва на човек?

Г-н Карим върна паспортите ни и ни даде четири електронни карти.

Попита дали ще направим резервации за вечеря, сякаш имаше опасност да не си намерим свободни места. Бък помоли рецепциониста да ни резервира маса за осем вечерта, след като ни каза тихо:

— Тук са обядвали белгийците, преди да продължат към руините.

Благодаря за информацията.

Тръгнахме след пиколото към третия етаж на южното крило, където ни очакваха съседните ни стаи. Прислужникът въведе Кейт и мен в стаята ни, която бе с оскъдна мебелировка, но иначе изглеждаше сносно. С приятен зелен гущер на стената.

Излязох на големия балкон и Кейт се присъедини към мен. Долу имаше плувен басейн във формата на два овала един до друг, така че реших, че овалите са основна тема тук. И на терасата, и в басейна нямаше жива душа.

— Това място е съвсем пусто — каза Кейт.

Може би беше свързано по някакъв начин с отвличането и убийството на туристи. Така де, дори европейците с ограничен бюджет могат да намерят подобно нещо за неприемливо.

— Всичко изглежда някак нереално — рече Кейт.

— Съвсем реално си е.

— Мразиш ли ме, че те въвлякох в това?

— Питай ме по-късно.

Известно време двамата се взирахме в празния басейн. После Кейт попита:

— Дали всичко ще е наред?

— Че защо да не е?

Тя не отговори.

Хронометърът на Бък цъкаше, така че се върнахме в стаята, съблякохме се и се изкъпахме и избръснахме заедно, за да пестим време и вода.

Облякохме се и оставихме торбите и тоалетните си принадлежности в стаята. Какво ли се случва с багажа на отвлечените туристи? Слязохме по стълбите във фоайето. Никой няма доверие на асансьорите в страна от Третия свят.

Бък и Бренър разглеждаха някакви туристически брошури, а Замо носеше чувала с фотографското ни оборудване.

Рецепционистът г-н Карим дойде при нас и каза:

— Не ви съветвам да посещавате развалините без ескорт. За петнайсет минути мога да ви осигуря услугите на трима или четирима бедуини.

— Имаме среща с едни бедуини при руините — отвърна Бък.

Които ще ни отвличат.

Рецепционистът сви рамене и ни посъветва:

— Бъдете внимателни.

Бяхме. И бяхме и въоръжени.

Колите пристигнаха.

— Ако закъснеем, запазете масата — казах на г-н Карим.

Излязохме.

— Първо отиваме до Стари Мариб, после до храма Баран, трона на Савската царица — каза Бък.

— Тя там ли е?

Бък се усмихна.

— Била е отвлечена. — Обърна се към Бренър. — Познавам пътя. Не се отдалечавайте.

Това се подразбира, Бък.

Качихме се в джиповете и потеглихме.

— Само за протокола, разликата между инсценираното и истинското отвличане невинаги е ясна — казах на двамата си спътници.

— Нали и аз това казвам — отвърна Бренър.

Да де.