Нелсън Демил
Пантерата (27)

26.

Ресторантът носеше подходящото име „Старата Сана“, също като кулата гостилница, в която се намираше.

Предположих, че Бренър е идвал тук и не е умрял от E. coli или огнестрелна рана, така че го последвахме през арката в голямото помещение с висок таван, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през тесни процепи в каменните стени. С облекчение открих, че са разкарали добитъка и екскрементите, макар че във въздуха все още витаеше намек за тях.

Изкачихме се по спирална стълба до нивото на дивана. Някакъв мъж в бяла роба седеше зад маса, на която имаше купчина автомати. Предполагам, че тук трябваше да предадем оръжията си. Мъжът се усмихна, реши, че най-вероятно говорим английски, и каза:

— Добре дошли. Обяд или стая?

— В ресторанта, ако обичате — отвърна Бренър.

Оберкелнерът/метр-д-апартаментите стана, взе три менюта и го последвахме през една от онези арки тип „Казабланка“ с висящи мъниста в голяма осветена от слънцето зала, заемаща целия етаж на кулата. Мъжът ни ескортира до една ниска кръгла маса с големи възглавници вместо столове, разположена до отворен прозорец, и каза:

— Добре изглежда.

Не бях сигурен дали има предвид гледката, мен или Бренър. Кейт беше забулена, така че бе вън от играта.

— Благодаря — отвърнах любезно. — Това е риза на Кристиан Диор.

— Да?

Седнахме с кръстосани крака на ужасно натъпканите възглавници и аз се огледах. Мястото беше сравнително приятно, с вентилатори на тавана, газени лампи на масите и килими по пода — нещо като смесица между „При Рик“ и свърталището на Али Баба и четирийсетте разбойници.

— Често ли идваш тук? — попитах Бренър.

— От време на време. Не е добра идея западняк да е редовен посетител, където и да било в Сана — обясни той.

— Ясно. — Може би с изключение на руския клуб.

Погледнах през прозореца към задните дворове на няколко жилищни кули. Бяха заети от зеленчукови градини, кози и кокошки. Нямаше пързалки или люлки, но няколко босоноги хлапета се забавляваха, като си играеха на гоненица с птиците. Някаква жена с черно балто и забулена глава переше в меден леген. По някакъв шантав начин сцената ми напомни за жилищния блок, в който бях израснал — като не се броят козите. Сцената беше толкова обикновена и мирна, че бе трудно да повярваш, че останалата част от страната затъва в насилие и хаос.

— Това е спасителният ни изход, ако ни потрябва — каза Бренър.

— Аха. — Скок от близо шест метра върху купчина тор. Как ли ще формулирам подобно изживяване в доклада си за инцидента?

Във въздуха се носеше странен аромат на пушек. Коментирах го и Бренър каза:

— Това е ливан.

— Мислех си, че Ливан е на запад.

— Не, става въпрос за вид смола. Използва се като парфюм или благовоние.

— Така ли? А не може ли да се дъвче с кат?

— Престани — намеси се Кейт.

— Йеменците смятат, че именно техни мъдреци са занесли ливана като дар на новородения Исус — просвети ни Бренър.

По-добре, отколкото кат. Нали?

Както и да е, този неделен следобед заведението беше наполовина пълно. Посетителите бяха предимно млади западняци от двата пола, но имаше и няколко шантаво изглеждащи пичове с ками и бели роби, черни бради и черни очи, които се стрелкаха към нас. Нямаше йеменски дами.

Кейт още беше забулена с шала, което ограничаваше избора й от менюто, но Бренър й каза:

— Тук можеш да свалиш шала от лицето си, но те съветвам да оставиш косата покрита.

Кейт се подчини.

— Забравих колко си красива — казах й аз.

— Може би ще е най-добре Джон или аз да дадем поръчката ти на сервитьора — каза още Бренър и обясни очевидното: — Мъжете не обичат да им нареждат жени.

— Невероятно — каза Кейт.

Бренър беше прав — това място наистина враства в теб. Но за да покажа съпричастността си към женските проблеми, казах:

— Просто да не повярваш.

Бренър се съгласи.

— Мъжете гастарбайтери, които се връщат от Европа и Америка, са се запознали с двайсет и първи век и донякъде са повлияни от видяното на запад.

Помислих си за Набеел и Пантерата и се зачудих дали наистина е така. И че ако наистина са били повлияни от Запада, това не е било по позитивен начин. С две думи, ветровете на промяната в исляма духаха назад. Те бяха щастливи в мизерията и закостенялостта си и би трябвало да ги оставим на мира — само да премахваме ония, които опитват да се ебават с нас. Като Осама бен Ладен. И Пантерата.

Приближи сервитьор в тематичен костюм и Бренър предложи местната плодова напитка или шай, чай с подправки. Кейт му каза: „Шай“ и той повтори думата на сервитьора, като поръча един и за себе си. Менюто беше написано на арабски и развален английски. Видях, че предлагат безалкохолна бира, която вероятно беше ферментирала направо в бутилката, и се обърнах към Кейт.

— Кажи на Пол да каже на сервитьора, че искам бира.

Добре ли се справих?

Както и да е, разбъбрихме се и Кейт попита Бренър:

— Откъде си?

— От Южен Бостън.

— Липсва ли ти?

— Рядко ходя там. Сега живея във Вирджиния. Фолс Чърч. Там се намира щабът на ВКС и там бе последното ми разпределение, преди да напусна армията.

Кейт явно искаше да научи повече за Пол Бренър и с малко ръчкане той й разказа историята си — постъпил в армията на осемнайсет, служил като пехотинец във Виетнам, решил да прави военна кариера, отишъл в школата на военната полиция, заминал за втори път във Виетнам като военен полицай, бил прехвърлен във Военното криминално следствие и заемал различни постове из цял свят. Бил част от специален отдел, занимаващ се с важни и/или деликатни случаи и последното му разследване било на убийството на жена капитан, която била и дъщеря на генерал, получил високи отличия в първата война в Залива.

Май си спомнях случая, защото беше станал новина номер едно около година след войната, и останах с впечатлението, че той някак е довел до преждевременното пенсиониране на старши подофицер Пол Бренър.

Бренър не спомена тайната операция в следвоенен Виетнам или от скромност, или защото още му беше забранено да говори за нея. Мисията обаче явно беше изчистила репутацията му или нещо подобно; може би армейският еквивалент на Том Уолш му е предложил да си избере работа и така Бренър се спрял на Дипломатическата служба за сигурност. Забавления и пътешествия. Всъщност Бренър ни каза, че е служил в ДСС в Лондон и Атина. Зачудих се какво ли е сгафил, за да го пратят тук.

Бренър завърши редактираната си история и забелязах, че тя бе изцяло професионална, без никакви лични подробности. Не спомена нищо за брак, развод или деца, нито за настоящата дама, която го очакваше в Щатите.

Кейт не задълба в тази посока, аз още по-малко. Единственото, което ме интересуваше за г-н Пол Бренър, бе дали мога да му имам доверие и дали е достатъчно. Засега трупаше точки в двете отношения. Освен това ми се виждаше умен, което беше добре, но не можех да определя дали има добра или лоша професионална преценка, което бе жизненоважно. Аз самият показвам понякога впечатляващо лоша преценка, но винаги замазвам положението с ирационални рискове. Питайте жена ми. Подозирах, че Бренър донякъде прилича на мен в този аспект, което беше знак за алфа-мъжкар. Разбира се, повечето от нас вече са мъртви, затворени на сигурно място или трайно обезвредени, но някои имаме късмет. Аз съм късметлия. И умен.

Както и да е, реших, че мога да работя с този тип, и не ми се вярваше, че ще ми докара смъртта — в това отношение бих могъл да се оправя и сам, благодаря.

Кейт също изглеждаше впечатлена от Пол Бренър, макар да се съмнявам, че е анализирала защо. Женска интуиция.

Коктейлите ни пристигнаха и сервитьорът се поинтересува дали сме избрали какво ще обядваме. Не бяхме, но бързият преглед на менюто ми показа, че изборът ми е ограничен до животните, които можех да видя през прозореца.

— Защо не поръчаш вместо нас? — обърна се Кейт към Бренър.

Така и така той трябваше да поръчва вместо Кейт, така че и аз се съгласих, но го предупредих:

— Без карантия.

Бренър поръча на арабски и после ни попита:

— Искате ли прибори? Или предпочитате да ядете с пръсти?

Не се познавахме чак толкова добре, така че се спряхме на приборите и когато сервитьорът се оттегли, използвах възможността да говоря с Бренър в отсъствието на Бък.

— Защо ни трябва човек от ЦРУ в екипа?

— Представлението е тяхно. Освен това разполагат с цялата информация, която ни е нужна.

— Предлагам да вземем информацията и да оставим човека на ЦРУ в Аден.

— Защо не искаш човек на ЦРУ в екипа? — поинтересува се Бренър.

Защото ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Щеше обаче да прозвучи глупаво, ако го кажех на глас, затова отговорих:

— Защото имат навика да усложняват нещата. И не са отборни играчи.

— Нито ти, доколкото чувам.

— Ако съм в екип, играя с екипа.

— Така е — обади се Кейт и се сети да добави: — Но понякога измисля собствени правила.

Вече разбирате защо обичам жена си.

Бренър помълча за момент, после каза:

— За да отговоря на въпроса ти: доколкото знам, безпилотните самолети с видеокамери играят важна роля в операцията. И както може би знаеш, в Йемен тези самолети се контролират единствено от ЦРУ. Именно затова се нуждаем от техен служител, когато тръгнем за Лошите земи — за да контролираме машините за въздушно разузнаване. Така ще можем да наблюдаваме в реално време всичко, направо от екран на земята.

— И след това безпилотният самолет ще изстреля „Хелфайър“ по целта.

— Предполагам, че това е една от възможностите. Тактиката се показа като много ефективна тук и в Афганистан. По този начин убихме десетки важни лидери на Ал Кайда.

— Ясно.

Излизат от пещерата или кирпичената къща да пуснат една вода и преди да се усетят, държат оная си работа в рая.

— Какво мислиш за залавянето на заподозрения жив? — поинтересувах се аз.

— Не знам. — Бренър сви рамене. — Не съм сигурен каква всъщност е целта.

— Значи ставаме трима.

— Както аз разбирам нещата, от Вашингтон биха искали да го пипнат жив, но е по-лесно да го очистим — продължи той. — Така че може би ако изникне възможност да го заловим, ще трябва да опитаме да го направим. Но ако това изглежда невъзможно или твърде опасно, ще определим местоположението и ще извикаме самолетите с техните ракети.

Кимнах и добавих:

— После ще съберем няколко парчета за идентифициране.

— Да. Имаме пръстови отпечатъци на заподозрения, както и ДНК от семейството му.

— Май няма да ми трябва разрешително за арест — отбеляза Кейт, която досега беше мълчала.

— Ще си ни нужна с разрешителното, ако ни се отвори възможност да го задържим — увери я Бренър.

Кейт кимна неуверено. Всъщност тя и разрешителното й за арест най-вероятно бяха параван за убийството на американски гражданин. Аз лично нямах проблем с това, но бе добре да имам прикритие, ако по-нататък се случи да се изправям очи в очи с г-н и г-жа ал Дервиш в съда или ако изникне някоя друга юридическа глупост. Шибана война.

— Ако успеем да задържим заподозрения — продължи Кейт, — трябва ли да го предадем на йеменските власти и да искаме екстрадирането му, или ще се опитаме да го измъкнем от страната? С други думи, екстрадиране или предаване?

Бренър отново сви рамене.

— Всичко това е извън длъжностната ми характеристика.

— А защо участва разузнаването на Държавния департамент?

— Първо, не забравяйте, че Бък Харис е дипломат към мисията за икономическо съдействие, което му дава възможност да пътува из страната — отвърна Бренър. — Забравете за разузнаването. Второ, за операцията имаме нужда и от дипломат. Трябва ни участието на Държавния департамент.

— Ясно.

С други думи, ако нещата не тръгнат както трябва — а и дори всичко да е наред — Държавният департамент ще може да направи онова, в което го бива най-много — да се извини на местното правителство за нарушаването на суверенитета на страната и да предложи няколко милиона долара, за да забравят случая. Нали затова са дипломатите.

— Бък е безценен помощник — напомни ни Бренър. — Той познава страната, хората и езика.

— Да. Обичаме Бък. Но той знае повече, отколкото споделя.

— Предлагам да караме стъпка по стъпка и да видим какво ще излезе — предложи Бренър. — Ще получим информация и от човека от Управлението.

Пол Бренър явно не беше работил досега с ЦРУ.

Храната пристигна, сервирана в домашен стил в големи купи; всички около нас ядяха с пръсти направо от купите. Ние обаче си имахме чинии, лъжици за сипване и прибори. Храната всъщност се оказа вкусна, каквато и да беше. Взех ли си хапчетата сутринта?

— Разкажи ми за ранения тип от Ал Кайда, с който ще се виждаме в пандиза — обърнах се към Бренър.

— Уредихме срещата, като казахме на СПС, че според нас атаката може да е била планирана от някой ръководител на атентата срещу „Коул“. И затова господин Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР би искал да разговаря със задържания. Имаме уговорка с йеменските власти, основаваща се на пари в брой и други добри и ценни съображения, че ще ни съдействат за всичко, свързано с „Коул“ — добави той и завърши: — Нямам представа дали пленникът знае нещо за кораба или Пантерата, но определено ще го попитаме.

— Можем ли да го измъчваме?

— Сигурен съм, че това вече е направено — отвърна той. — Но СПС вероятно са съсредоточени повече върху нападението срещу инсталацията, отколкото върху Пантерата.

— Ясно. А когато го попитаме за Пантерата, присъстващите момчета от СПС ще разберат върху какво сме съсредоточени ние.

— Няма проблем — рече Бренър. — Ако приемем, че някой в затвора докладва на Ал Кайда, то това е един от начините да съобщим на Пантерата, че Джон Кори е дошъл да го търси. Нали това е целта.

— Да бе. Защо все забравям, че съм стръв?

— Не стръв — поправи ме Бренър. — Ама че негативна дума. Предпочитам да мисля за теб като за примамка.

Смешно? Май не.

— Полковник Хаким ще бъде ли в затвора? — поинтересува се Кейт.

— Най-вероятно. Изглежда, че той е човекът от СПС, който е назначен да държи под око американското посолство.

— На чия страна е той? — попитах аз.

— ЦРУ мисли, че е верен на йеменското правителство — отвърна Бренър. — Но какво означава това? Не означава, че симпатизира на американците или че е против Ал Кайда. Подобно на повечето хора тук, той е верен най-вече на себе си, после на вярата си — или обратното. По-нататък е верността към племето, клана и семейството, следвана от съмнителното съзнание, че е йеменец. Последна, ако съществува изобщо, е верността му към правителството.

Вече разбирах защо тази страна не работи.

— Въпросът е дали полковник Хаким има връзки с Ал Кайда?

— Може и да има контакти. Това важи за повечето високопоставени хора. Но в тази страна това не го прави предател. А го показва като умен човек. Хората с пари или власт залагат на всичко, докато не видят кой се очертава да стане победител. Американците пък залагат на лошо правителство, но това е единственият начин, по който можем да участваме в играта.

— Тогава да очистим когото трябва, за да си отмъстим за „Коул“, и да се разкараме оттук, преди да сме затънали още повече — предложих аз.

Бренър се замисли.

— Това донякъде ми напомня за Виетнам… корумпирано, играещо двойна игра правителство, подкрепяно по необходимост от Щатите, борба със силен и целеустремен противник, тероризиращ население, на което не му пука кой ще спечели, стига да го остави да живее в мир… Дори племената от хълмовете ми напомнят за племената във Виетнам, които се биеха както срещу правителството, така и срещу Виетконг и ги мразеха. А ние бяхме насред всичко това. Абсолютно тресавище. И продължаваме да правим същото, като очакваме различни резултати.

Нямаше какво да възразя.

— Същото е положението и в Ирак и Афганистан — каза Кейт.

Бренър като че ли се върна от джунглите на Югоизточна Азия в пясъците на Близкия изток.

— Доколкото разбирам, от Аден имаш известен опит в разпитването на заподозрени за атаката срещу „Коул“.

— Да. Но не постигнах особен успех. Всички се забавляваха да лъжат американците — полицията, СПС, затворниците, дори преводачите. И след като излизахме от затвора, сигурно всички се тъпчеха заедно с кат и ни се подиграваха. Задници.

— Сега йеменското правителство е малко по-разтревожено и съдейства повече — увери ме Бренър.

— Имаш предвид като полковник Хаким на летището ли?

Бренър подмина въпроса ми и попита:

— Когато разпитваше заподозрените в Аден, името Булус ибн ал Дервиш или ал Нумаир, Пантерата, изниквало ли е някога?

— Не. Не мисля, че ФБР или ЦРУ са знаели за него по онова време. — Замислих се за момент. — Помня обаче, че имаше известно съмнение или слух, че в атаката е замесен и някакъв роден в Америка мюсюлманин.

Бренър кимна.

— Явно Пантерата е дал идеята да се атакува американски военен кораб, който по график е трябвало да спре за зареждане в пристанището на Аден. Нападението се различава от повечето атаки на Ал Кайда в Европа или Близкия изток — те са насочени срещу слаби цели. В случая става дума за атентат срещу американски военни. Много дръзко начинание, с висока вероятност за неуспех. И въпреки това успяха да повредят модерен американски боен кораб и да убият седемнайсет моряци.

Така беше. Но в известен смисъл Пантерата си беше направил грешно сметките. Атаката вкара американците в Йемен и сега Ал Кайда на Арабския полуостров беше под натиск.

— Също като с единайсети септември, Ал Кайда получи повече, отколкото е очаквала.

— Съгласен. И сега трябва да им покажем точно това. Че имат да плащат.

— Те го знаят — обади се Кейт. — Но това не им попречи да ескалират атаките си. Всъщност сега са по-силни в Йемен, отколкото по времето на атаката срещу „Коул“.

— Това отчасти се дължи на безсилното правителство — отвърна Бренър.

— Нашето или тяхното? — попитах аз.

Както и да е, поискахме сметката, която ни бе представена върху листче — осем милиона риала или нещо подобно, което се равняваше на около три долара, заедно с напитките. Бренър почерпи. Бих могъл да живея в Йемен като султан.

Щях да поискам кучешка торбичка, но сервитьорът можеше да ме разбере погрешно и по-късно да открия в нея нечий домашен любимец.

— На някой налага ли му се да използва шахтата за екскременти? — попитах.

На излизане спрях при онзи на масата и му казах:

— Всичко беше страхотно. Утре пак ще обядваме тук. В един следобед. Джон Кори. Кажи на Пантерата.

— Добре. Утре.

— Моят автомат тук ли е?

— Не, вие не носи автомат.

— А, да. Май го оставих при магарето си…

— Джон…

— Чао.

Кейт прикри лицето си с шала и Бренър се обади на Замо. Слязохме на обляната от слънце улица. Беше станало по-горещо.

Без никакви дискусии огледахме многолюдната улица, пресякохме я и се загледахме във вратата на ресторанта.

Винаги трябва да минаваш през тези занимания, особено когато всичко изглежда спокойно и безопасно. Всъщност основната ти работа е да не си позволяваш да си завираш главата в задника. И непрекъснато да си напомнящ, че преследващият е и преследван.