Нелсън Демил
Пантерата (58)

57.

Конвоят от три джипа продължи по пътя, изиграл роля и на писта, към хълмовете, над които бяхме прелетели. Бък и Чет бяха в първата кола, ние с Кейт във втората, а Бренър и Замо бяха поели ариергарда.

Джиповете се движеха с изключени фарове, но лунната светлина беше достатъчна да виждаме правия път. Съмнявах се, че бедуините имат редовни шофьорски книжки, но те като че ли знаеха как да карат в тъмното. Така де, камилите нямат фарове, нали?

Въпрос: Щом тук властват племената, защо тези типове карат без фарове? Отговор: Защото има и други племена. Едно от които се нарича Ал Кайда.

Нощта беше хладна и суха, обсипаното със звезди небе бе кристалночисто. Полумесецът потъваше зад хълмовете на запад и скоро щеше да настъпи пълен мрак, нарушаван единствено от светлината на звездите. Пустинята нощем има една сурова красота, усещане за друг свят, което по някакъв начин променя настроението ти и начина, по който възприемаш реалността. Може би именно това бе привлякло Пантерата към Йемен.

Всички араби са били навремето номади и са възникнали тук, в Йемен, така че може би пустинята бе в гените и кръвта на Пантерата. Така че щеше да е добре да умре тук. По-добре, отколкото в претъпкания Ню Джърси.

Шофьорът и стрелецът си дърдореха и в същото време говореха по мобилните си телефони. Може би се обаждаха на жените си. Здрасти, скъпа, да, пак се налага да работя до късно. Не ме чакай. Ще си взема малко мърша по пътя.

Всъщност никой от двамата не говореше английски, което ограничаваше възможността да опозная малко по-добре културата и живота им. Това беше добрата новина. Лошата бе, че нямах представа какво казват. Надявах се да са само добри неща.

След около половин час стигнахме в подножието на хълмовете, които, както бях видял от въздуха, приличаха по-скоро на поредица ерозирали плата.

Пътят внезапно се стесни и започна да се вие нагоре по едно дере. Лунната светлина почти изчезна, но шофьорите продължиха напред все така без фарове. Докато се изкачвахме на платото, пътят се превърна в осеяна с камъни козя пътека. После в пътека за катерици.

Накрая се озовахме на платото, което не беше равно като истинско плато, а покрито с огромни канари. Тоест, ако равнината долу бе насред нищото, това място беше на върха на нищото. Все пак си го биваше за скривалище.

Тук горе още имаше малко светлина и докато изминавахме първите няколкостотин метра, успях да различа очертанията на голяма постройка, очертана на фона на небето от залязващата луна.

Колите спряха недалеч от нея и видях, че Бък и Чет слизат от джипа. Май бяхме пристигнали.

Ние с Кейт също слязохме, последвани от Бренър и Замо. Всички вперихме поглед в тайната къща, намираща се така далеч от дома.

Пред мен се издигаше четириъгълна кула, подобна на жилищните кули в Сана. Тази беше висока около шест етажа с безразборно разположени прозорци, започващи на около шест метра над земята. Най-горният етаж беше оформен от открити арки, а до кулата имаше нещо като ограден двор, вероятно паркинг за камили. Всичко беше построено от единствения строителен материал тук камъни. И още камъни. Забелязах също, че кулата се издига на нещо като ерозирала отвесна скала.

Бък разговаряше с двама бедуини, които бяха излезли от двора да ни посрещнат. Закрачихме към тях.

— Това се нарича науба, стражева кула или крепост — каза ни Бък. — Казва се Хусин ал Гураб, Крепостта на гарвана.

Естествено. Трябва да си гарван, за да се добереш дотук.

— Крепостта е била на султан Исмаил Изудин ибн ал Атир — каза Бък с тона на брокер на недвижими имоти, опитващ се да пробута безперспективен парцел на юпита, които си нямат представа какво купуват.

Лично аз не бих искал да давам автографи с подобно име.

— Султанът бил прогонен заедно с всички други йеменски султани по времето на революцията от шейсет и седма и живее в изгнание в Саудитска Арабия. Шейх Муса, който е негов племенник, наглежда крепостта, докато чичо му не се завърне някой ден. Един етаж на кулата е разчистен за нас и са ни осигурени легла.

Нямах намерение да задълбавам по въпроса с леглата, но попитах:

— Вода? Електричество?

— Нито едното, нито другото — отвърна Бък. — Върхът на кулата, така нареченият мафраж, е подходящ за наблюдение и сателитен телефон.

Ясно. Стаята с панорамата. Подай ми ката и се обади у дома. Ало, Том? Няма да повярваш къде съм. Задник такъв.

— Има ли шахта за екскременти? — поинтересувах се.

— Сигурен съм, че има.

Страхотно. Може би ще успея да убедя Чет да застане долу.

Бък каза нещо на единия бедуин и той ни поведе към крепостта. Не видях врата в кулата, но в стената на двора имаше порта и влязохме в голямата оградена площ, където бяха паркирани два малки джипа. Пак там имаше и десетметров микробус — бял, с надпис на арабски и рисунка на червена риба. На покрива имаше нещо приличащо на хладилник. Знаех, че това е запечатаният купол на сателитна чиния.

Един от бедуините заговори на Бък и той ни преведе:

— Двата джипа са за нас. Както знаете, микробусът е нашата комуникационна система и станция за наблюдение на безпилотните самолети. Пристигна на летището в Сана с мен, с товарния самолет.

Което беше още една причина да откажат на мен и Кейт да се повозим на големия С-17. Зачудих се какво ли друго е имало в самолета.

Бък и Чет отидоха до двете задни врати и се увериха, че са заключени. Бък извади фенерче и потвърди:

— Катинарът е същият като в самолета, печатът е непокътнат.

Добре. Спомних си историята за Троянския кон и никак не ми се искаше да открия, че микробусът е пълен с джихадисти. Или с експлозиви.

— Ключът е у мен — осведоми ни Бък. — Ще отворим микробуса сутринта.

Вече е сутрин, Бък.

Бет потвърди, че има резервен ключ, отключи кабината и провери дали ключът на запалването е на мястото си, после Бък и Чет потвърдиха, че имат резервни ключове. Освен това един бедуин даде на Бък връзка ключове.

Значи всичко това беше планирано предварително още в Щатите, включително идването на г-н и г-жа Кори. И сега всичко се събираше на това място, в провинция Мариб, а планиращите са знаели, че Пантерата ще е тук. Знаели са го преди атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Не за първи път ми хрумна, че виждам всъщност само върха на айсберга. Това само по себе си не беше необичайно — в този бизнес трябва да знаеш само онова, което ти е нужно. Имах обаче чувството, че има неща, които трябваше да знам, че не знам.

— Как е стигнал микробусът дотук? — поинтересува се Бренър.

— Предадохме го на двама от хората на шейх Муса на летището и те го докараха направо тук без никакви инциденти, съпровождан от дискретен въоръжен ескорт от джипове, също осигурен от шейха.

Шейх Муса определено работеше за своите пет милиона долара. Имаше стимул. Парите са важни. Лоялността е само дума.

— Но как са успели да го качат тук! — попита през шала си Кейт, която все още не можеше да забрави спиращото дъха изкачване по платото.

— Моят шофьор Амид ми каза, че от север имало по-добър път — уведоми ни Бък. — Твърди също, че по нареждане на шейха пътят е добре охраняван.

Страхотно. Значи бяхме защитени от хора и терен. За съжаление защитени означаваше и затворени. Но за да съм позитивен като Бък, трябваше да призная, че шейх Муса явно изпълнява своята част от сделката. И да, не бихме стигнали доникъде без помощта и сътрудничеството на местен шейх. В конкретния случай — на шейх Муса.

Трите тойоти, с които бяхме пристигнали, влязоха в двора и бедуините започнаха да разтоварват багажа ни.

Двама местни ни поведоха към тесен отвор в основата на каменната кула и когато влязохме в тъмното помещение, незабавно го разпознах като нивото за добитъка, с пръстения под и острата миризма. Погледнах към високия таван в търсене на отвора на шахтата за екскременти, но не успях да го видя в тъмното.

Двамата бедуини имаха фенери и насочиха лъчите им към каменно стълбище, след което ни поведоха нагоре.

Вторият етаж на шестетажната постройка беше диван, основното място в кулата. Бедуините спряха и казаха нещо на Бък.

— Ние ще бъдем тук — обясни ни той.

Домакините започнаха да палят газени лампи и осветиха обширното пространство, заемащо целия етаж на кулата и поддържано от каменни колони. Няколкото прозорци пропускаха малко лунна светлина, въздух и птици. Подът беше от грубо огладени дъски, покрити с курешки, а стените бяха от неизмазан камък. Цялата кула си беше в общи линии купчина камъни, подобно на средновековен замък. Едва ли подхождаше на султан, та какво остава за шестима придирчиви американци. Е… може би не всички от нас бяха придирчиви. Във всеки случай щяхме да се върнем тук след театралното ни отвличане, за да чакаме онези от Ал Кайда да бъдат доведени от хората на Муса да ни видят. Надявах се, че чакането няма да се проточи.

Когато очите ми привикнаха към светлината на десетината лампи, забелязах спалнята — шест прокъсани одеяла, хвърлени върху подложка от слама. Забелязах също малък дървен параван в ъгъла и ако трябваше да гадая, зад него явно беше главният санитарен възел, известен още като шахта за екскременти. Като се изключи един леген върху подставка, в помещението липсваха каквито и да било мебели. Излишно е да споменавам, че единственото нещо от двайсет и първи век тук бяхме ние.

— Налице са всички удобства — отбеляза Бък.

Да бе. Ако живееш в замъка на Дракула.

— Някой ден, когато в страната се възцари мир и туризмът отново се върне, това ще е спокойна провинциална странноприемница — каза Бък и дори ни съобщи името й: — Гарвановата крепост на султана. Петдесет долара на нощ.

— Страхотен изглед има — съгласих се. Само да не сложат рецепцията под шахтата за екскременти.

Започнаха да пристигат други бедуини с багажите ни и ги оставяха до сламата и одеялата. Свестни момчета. Щях да им дам бакшиш, но ако нещата се развиеха по план, щяха да получат част от петте милиона на Муса. Главатарите и племената могат да се оправят добре, ако се сдушат с американци и саудитски принцове. Май трябваше да се замисля за смяна на професията.

Бък поговори още малко с нашите бедуински прислужници, които, според превода му, ни пожелаха приятни сънища. Но защо се хилеха и опипваха джамбиите си? Или това беше само игра на светлината?

След като всички бедуини се разкараха, Кейт свали шала и балтото и ги захвърли на едно легло.

— Ама че непристойно — обади се Бренър.

Разсмяхме се — първият смях от много време насам. Май всички изпитвахме облекчение, че сме стигнали дотук.

Намирахме се една стъпка по-близо до Пантерата и той скоро щеше да разбере, че сме тук — освен ако вече не знаеше. И тъй, нека ловът започне.