Нелсън Демил
Пантерата (46)

45.

Отидохме при Бък, който бъбреше с комисията по посрещането, и той влезе в ролята на домакин.

— Всички познавате Пол Бренър. Това е специален агент от ФБР Кейт Мейфийлд, новоназначена като юридически аташе в Сана, току-що пристигна от ФАТС в Ню Йорк. А това е съпругът на Кейт, известен и като детектив Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР, също от ФАТС в Ню Йорк. Джон, както вече ви казах, вече е идвал тук и изпитваше носталгия по Аден.

Това предизвика смях, но не и от моя страна.

Бък представи също д-р Клеър Нолан и новия легат, агент от ФБР Хауард Фенстърман.

— Хауард сам пожела да се разходи дотук с нас.

Някой каза ли „загубеняк“, или така ми се стори?

Всички се ръкувахме и всеки се представи.

Дамата бе Бетси Колинс, главен специален агент и началник на петчленния Екип за събиране на доказателства на ФБР. Изглеждаше приятна и открита и като се приемеше, че репутацията ми несъмнено ме е изпреварила, сигурно бе много развълнувана да научи от Бък, че ще й се отвори възможност да работи не с кого да е, а с мен.

Аденският колега на Бренър от Дипломатическата служба за сигурност бе Дъг Ренълдс. Водеше се регионален офицер по сигурността и приличаше на бивш военен.

Възползвах се от възможността да му кажа:

— Момчетата от ДСС свършиха страхотна работа, за да ни докарат дотук.

Той кимна и, естествено, отговори:

— За това им плащат.

Вторият мъж бе Лайл Манинг, главен специален агент от десетчленния специален отряд на ФБР. Беше млад, в очевидно чудесна физическа форма и подобно на повечето специални агенти на ФБР не беше сигурен дали едно бивше ченге може да е от неговата черга. Приемаше напълно нормално Кейт и Хауард, които бяха в клуба му. Между другото ФБР означава „фантастично безинтересен работохолик“. Майтап.

Третият беше лесен за разпознаване — с пустинна камуфлажна униформа, барета на морски пехотинец със земно кълбо и котва, капитански нашивки на яката и табелка с името, на която пишеше „Макандрюс“, макар да каза да го наричаме Мак.

Придърпахме тръстикови столове и наредихме прилежно автоматите си покрай коктейлната маса. Моментално се появи сервитьор, който остави на масата менюта и каза:

— Добре дошли, нови господа и дами и вече почетни гости на „Шератон Аден“. Аз съм Масуд. Какво ще пожелаете?

— Вода за мен и скоч за карабината ми.

Както и да е, поръчахме си безалкохолни питиета и Масуд се понесе към салона.

— Значи сте имали вълнуващо преживяване по пътя — каза капитан Макандрюс на контингента от Сана.

— Пет часа скука, две минути чист ужас — отвърна Бренър. — Безпилотните самолети свършиха чудесна работа. Сигурността по пътищата бързо отива по дяволите.

— Говорих с Ед Питърс — каза Дъг Ренълдс от ДСС. — Няма нищо против хората ти да пренощуват тук. Не е щастлив от това, но го приема. Междувременно пуснах искане до йеменските власти за военен ескорт обратно до Сана.

— При нормални обстоятелства не бих го приел, но този път няма да откажа, ако се уреди — отвърна Бренър. — Ако обаче ни предложат полицейски ескорт от Национална сигурност, независимо дали срещу пари, или безплатно, отговорът е не.

— Особено ако е капитан Дамадж — обадих се аз.

Бък и Бренър се разсмяха. Виждате ли? Те не ми бяха ядосани.

— Кой е капитан Дамадж? — поинтересува се Дъг.

— Офицер от БНС, с когото се срещнахме по пътя — отвърна Бък. — Докладвах за случая по сателитния телефон. Джон му каза да си го начука — обясни той, извини се на трите дами за грубия ми език и добави: — За съжаление не знаехме, че капитан Дамадж знае английски.

Всички здравата се посмяхме.

— Страната е на път да зацикли тотално — каза Бък на колегите ни, в случай че не го знаят.

— Е, поне ще спрат с идиотщините си — отвърна Бетси Колинс.

Както вече казах, а и както бях видял при предишното си посещение тук, отношенията ни с нашите йеменски съюзници не са добри. Американците възприемат йеменците като корумпирани, коварни и некадърни, а йеменците знаят какво си мислим за тях. Нямам представа какво си мислят те за нас, но не е трудно да се предположи.

И за да станат нещата още по-хубави, ние сме разтеглени толкова много, че едва успяваме да изпълним мисията си и да се защитаваме от враговете си, без да споменаваме йеменските си съюзници.

Безалкохолните пристигнаха и Дъг вдигна тост.

— Да посрещнем нашите гости с добре дошли и да им пожелаем много успех в мисията им. Каквато и да е тя.

Това предизвика малко конспиративен кикот. Приемливото отричане е важно за тайните операции.

Не мислех, че ще ни се наложи да имаме много вземане-даване с хората от Аден, след като тръгнем да търсим Пантерата: като при повечето тайни операции, щяхме да действаме предимно самостоятелно. Но пък макар че можеше никога повече да не ги видим, те можеха да ни видят, ако бъдат включени в някое отделение за разпознаване и прибиране на трупове. Я стига с тия мрачни мисли.

— Как е пациентът ви? — обърна се Дъг към Клеър.

— Ще се оправи — отвърна тя. — Но ще трябва да видя дали не се нуждае от шевове. И раната не бива да се замърсява.

— Инфекциите тук са страшни — обади се капитан Мак. — Цялата тази страна е като заразно отделение.

Иначе казано, кенеф.

Лайл Манинг, командирът на специалния отряд на ФБР, смени темата:

— Малко сме загрижени покрай съобщенията, че Ал Кайда може да предприеме атака срещу този хотел.

Всъщност това не беше никакъв хотел, а шибана крепост с бронирани прозорци.

— С Пол го чухме с ушите си от един пленник от Ал Кайда в Гумдан. Изглеждаше, че може да се вярва на думите му — казах аз.

Приятелчето ми Пол се съгласи и добави:

— Ал Кайда изгуби елемента на изненада, така че съм сигурен, че ще можем да се справим с всичко, което опитат тук.

— Ако са само четирийсет бойци, както бе съобщено, няма да е проблем — добави капитан Мак. — А тъкмо обратното: възможност.

Защо аз не гледах на тези атаки на Ал Кайда като на възможности? Какво ми е?

Стрелнах с поглед Хауард и Клеър. Изглеждаха така, сякаш не са чули добре. „Значи хотелът е мишена на Ал Кайда? Да не би да сме пропуснали съобщението?“

По-важното бе, че в качеството си на юрист, служител на Министерството на правосъдието и честен човек Хауард не трябваше да чува неща, които не е нужно да чува. Все още нямаше да стигнем дотам, но се бяхме запътили, така че се намесих:

— Ако господин Фенстърман, доктор Нолан и останалите нямате нищо против, май няма да е зле Хауард и Клеър да разузнаят хотела и плажа.

Изразих се добре, нали?

Хауард и Клеър чатнаха, станаха и се извиниха.

— Йеменците какво осигуряват или обещават като допълнителна охрана? — поинтересува се Бренър от името на всички ни.

— Не сме искали нищо от тях — отвърна Лайл Манинг.

Я пак?

Лайл погледна Бък и той призна:

— Предложих да не искаме от йеменското правителство голяма демонстрация на сила.

Какви са тия номера, Бък?

— В посолството каза, че ще уведомиш йеменските власти на най-високо ниво, че се нуждаем от допълнителна охрана — напомних му.

— Да, наистина го казах. Но ако го бях направил, това щеше да предупреди Ал Кайда, че сме наясно, че хотелът е мишена — обясни той. — Ако Ал Кайда си помислят, че разполагаме с информация за атаката им срещу „Шератон“, ще си помислят също, че същият източник, затворникът от Гумдан, е издал информация и за последното известно местоположение на Пантерата.

Никой нямаше какво да каже на това и имах чувството, че хората от аденския контингент са съгласни с начина на мислене на стария воин от Студената война — макар и да се намираха в центъра на мишената.

По-интересното бе, че Бък сякаш имаше властта да взема решения на живот и смърт. Голям пич.

— Колкото по-малко хора от йеменската армия има наоколо, толкова по-добре — напомни ни капитан Мак, усмихна се и сподели: — Първата ни цел ще е тежката им картечница наред с подслушвателната шатра.

Не забравяй и момчетата под чадърите.

Като стана дума, че не бива да се издаваме пред Ал Кайда, никой не предложи да евакуираме европейските и арабските гости. Май нагласата бе „майната им“. Има си причини цените в разгара на сезона да са ниски. Ако не знаеш какви са те, това си е твой проблем. Май наистина бяхме станали малко коравосърдечни. Освен когато не става дума за живота на американци. Всички други могат да се отпишат. Е, може би нашите европейски и арабски съюзници трябваше да оценят по-дълбоко с какво са се заели американците. Можеха да останат като публика, ако искат, но и в качеството им на такава щяха да бъдат убити.

— Целият специален отряд ще дава денонощни наряди до второ нареждане — каза Лайл Манинг.

— Освен това разполагаме и с хората на ДСС от Сана — добави Дъг Ренълдс.

— Но само за тази нощ, Дъг — напомни му Бренър. — Има нова и достоверна информация за заплаха срещу посолството, така че се налага да се върнат.

Май най-сигурното място в Йемен бе в залива при акулите.

Помислих си също, че всяка атака срещу американци ще предизвика същия отговор като случая с „Коул“. Две седмици след атаката срещу кораба в този хотел и в корабите в пристанището имаше близо двеста военни и хора от разузнаването и антитерористичните служби. Оттогава йеменците ни бяха принудили да намалим бройката, но във Вашингтон имаше хора, които искаха отново да я увеличат. Трябваше ни само повод. И още неколцина мъртви американци.

— Разбирам решението да не се засилва охраната тук — каза Кейт, която до този момент беше мълчала. — Но също така не искам да рискувам някой от екипа да бъде… да стане жертва. Трябва да напуснем хотела при първа възможност и да продължим натам, където бихме могли да установим контакт със заподозрения.

— Това е ясно — отвърна Бък и се обърна към колегите. — Надяваме се да се махнем оттук и от главите ви веднага щом получим информацията, която ни е нужна.

Така стигнахме до въпроса за липсващия член на екипа, но не бях сигурен, че някой от хората в Аден знае нещо за него, така че си замълчах. Това беше работа на Бък, а той не обелваше нито дума за ЦРУ.

Исках обаче да зная какъв е планът за евакуация, макар да си мислех, че вече съм наясно с отговора. Въпреки това се обърнах към Дъг Ренълдс.

— Ед Питърс каза, че ти ще ни запознаеш с плана за евакуация.

Дъг се усмихна — нещо, което не исках да видя.

— Ед казва на всички идващи тук да ме питат за това. Планът се нарича „Аламо“^[1]. Някакви въпроси?

Предпочитах да не задавам.

— Ако бъдем предупредени от нашите източници и ако успеем да стигнем до летището, разполагаме в района с въздушен контингент, който може да ни евакуира — каза Бетси Колинс. — Или ако стигнем до пристанището, можем да се качим на наш кораб или да конфискуваме някой.

— Мисля, че вече сме предупредени за предстояща атака — посочих аз. Забравила ли беше?

Капитан Мак пропусна сарказма ми покрай ушите си и ни обясни:

— Най-лошото, което можем да направим, е да унищожим цялото си оборудване тук, да се евакуираме и да установим, че няма никаква атака. Това няма да ни представи в добра светлина.

По-добре жив, отколкото в добра светлина, но въпреки това трябваше да покажа, че съм отборен играч, така че казах:

— Звучи добре.

— Какъв беше планът за евакуация при предишното ти посещение, Джон? — попита Бетси Колинс.

— Плуване по гръб.

Посмяхме се. Явно местните ме приемаха.

— Ами цивилните гости? — попитах аз. — И персоналът на хотела?

— Би трябвало да зададеш този въпрос на Ал Кайда — отвърна капитан Мак след дълго мълчание.

Прав беше.

Бък обаче имаше и добри новини.

— Разполагаме с два безпилотни самолета, които денонощно разузнават района.

— С ракети ли са? — попитах.

Бък кимна.

Чудесно. Напоследък бях станал голям фен на „Хелфайър“.

Разговаряхме също за продължаващото разследване на атаката срещу „Коул“, което се точеше бавно, както и за последните събития в Аден и района. Голямата загриженост бе, че Ал Кайда набира политическа сила в Аден, макар засега да не представляваше военна заплаха въпреки четирийсетте джихадисти, пътуващи насам от Мариб. ЦРУ и Военното разузнаване наблюдаваха внимателно ситуацията и държаха всички в течение. Зарадвах, се да го чуя.

Като че ли приключихме с всички теми, понеже Бък каза:

— А сега ще ви оставим да си продължите работата. Можем да се срещнем отново довечера в коктейлбара, ако нямате някакви други планове.

— Светският ни график е запълнен — отвърна Бетси Колинс, — но ако няма престрелка с Ал Кайда, ще сме в бара.

Много смешно.

Всички станахме, ръкувахме се и се уговорихме да се видим на коктейл в седем вечерта. Е, на тази среща беше взето поне едно важно решение.