Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

17.

В този час (вече беше 3:55) нямаше много трафик и се придвижвахме със 120 км/ч. Йеменският шофьор се прозина гръмко. Действието на ката явно беше отшумяло.

— Това е Мохамед — представи ни го Бренър. — Плащаме му по един долар на час, за да ни кара. И по два, за да стои буден.

Мохамед се разсмя, което означаваше, че разбира английски или е чувал шегата толкова много пъти, че знае, че се очаква да се разсмее.

— Защо шофьорът е йеменец? — попитах аз.

— Йеменското правителство настоява да имаме най-малко един йеменски шофьор в конвоите нощем, за по-добра сигурност — обясни Бренър. — Отчасти защото имаме говорещ арабски човек, който да се разправя с идиотите на пропускателните пунктове или да извика полицията или армията за подкрепление, ако попаднем в интересна ситуация.

— Звучи почти убедително — отбелязах.

— Аха. Само че са пълни глупости. Всъщност не знаем за кого работи Мохамед. Нали, Мохамед?

— Аз съм просто шофьор, сър — отвърна Мохамед.

— Да бе. А аз съм културният аташе.

— Точно така, сър.

След като въпросът се изясни, Бренър се обърна към нас.

— Единственият инцидент, който сме имали, се е случил точно в този час.

— Благодаря за споделянето — рече Кейт.

— Оръжие? — попитах аз.

— О, да бе. Оръжие. — Подаде ни черна платнена торба. — Колт четирийсет и пети калибър, модел хиляда деветстотин и единайсета, армейски вариант.

Отворих торбата и видях два автоматични пистолета, пълнители, две кутии с патрони, два кобура за кръста и комплекти за почистване.

— Запознати ли сте с модела?

— Аз да — отвърна Кейт.

Точно така. Много добре запозната. Всъщност навремето дори уби човек с колт 45-и калибър.

— Прострелвали са ме с такъв пистолет — уверих г-н Бренър.

— Добре. Кейт може да ви покаже набързо как да отвърнете на стрелбата.

Многознайник.

Уверих се, че пистолетите са с поставен пълнител, и проверих дали има патрон в цевта и дали предпазителите са спуснати. Оставих ги в торбата, но я сложих отворена между нас. После попитах:

— Ще получим ли автомати?

— Ако ви се наложи да напуснете Сана или Аден.

— Ясно. А как върви гражданската война?

— Не знам. — Бренър се обърна към Мохамед. — Как върви гражданската война?

— О, нямам представа, сър. Знам само онова, което пише във вестника.

— Правителството омаловажава положението и изглежда, че сблъсъците са ограничени на север оттук — уведоми ни Бренър. — Но нищо чудно някоя сутрин да се събудим и да открием бунтовници пред посолството.

— Може вече да са там — предположих аз.

— Мисля, че в такъв случай щяха да ми звъннат от посолството.

Заради Мохамед не разговаряхме много по пътя към града. За известно време Бренър се съсредоточи върху мобилния си телефон, после обясни:

— Пиша доклад.

— Гледайте да не ми объркате името.

Той погледна текстовото съобщение.

— Ще спрем в посолството, преди да продължим към апартамента ви.

Не го попитах за подробности. Нямаше за какво толкова да говорим, докато Мохамед слуша, а казаното от Бренър като нищо можеше да е дезинформация, предназначена за шофьора ни.

Дотук бях наброил пет военни пропускателни пункта и макар че не ни спряха на нито един, не бих се изненадал, ако докладваха за местоположението ни.

Водещата и задната коли се държаха на петнайсет метра от нашата и от време на време Бренър разговаряше с американските шофьори по радиостанцията.

Мохамед каза, че трябвало да се обади по телефона — „така изисква процедурата“, както обясни на Бренър. Не знаех колко добре е Бренър с арабския, но явно не владееше достатъчно езика, за да позволи на Мохамед да се обади на приятелчетата си и да каже нещо от рода на: „Хей, Абдул, къде трябваше да е проклетата засада? Да не съм я изпуснал?“

— Ла — каза Бренър на Мохамед, което явно означаваше „не“.

Мохамед сви рамене.

Хубавият път беше свършил и се намирахме в някакъв гаден квартал. Нямаше много коли и хора, а улиците бяха тъмни и повечето неасфалтирани, тоест неравни, прашни и отлични места за заравяне на взривни устройства.

Бренър изпитваше нуждата да се представи като добър домакин.

— Намираме се недалеч от центъра на Сана, стария укрепен град, който е част от световното наследство. Някои от сградите тук са на повече от хиляда години. Градът обаче се е разпрострял с увеличаването на населението, което сега е почти два милиона души. Повечето от тях живеят в коптори като тези наоколо, без водопровод и канализация.

Вече бях доловил аромати, които бяха достатъчно силни, за да проникнат в брониран джип — явно колите ни не бяха обезопасени срещу газови атаки. Добрата новина бе, че можехме да си пърдим на воля и никой нямаше да забележи.

— Ще ви разведа из старата Сана утре, ако ни остане време — обеща Бренър.

— О, чудесно — отвърна Кейт.

Бях пропуснал обикалянето на стария град при предишното ми идване тук и нямах нищо против да го пропусна отново, така че не споделих ентусиазма й. Сигурен бях обаче, че Мохамед си го е отбелязал, и може би именно това бе причината Бренър да го каже — малко лъжливи следи за другия отбор.

Направихме няколко завоя, които със сигурност имаха за цел само да разнообразят маршрута до посолството.

— Никога не пътуваме два пъти по един и същи маршрут — потвърди подозренията ми Бренър. — Ако ни нападнат, първият ми изстрел попада в главата на Мохамед. Нали така, Мохамед?

Мохамед не отговори.

Погледнах Кейт и видях, че се справя добре. Май не беше време да казвам: „Нали ти казах“. Щях да улуча подходящия момент, когато се появи.

Вече бяхме в източните предградия, които се намираха по възвишенията и бяха по-добрата част от града.

— Още пет минути до посолството, освен ако не попаднем в засада — каза Бренър. — В такъв случай ще трябва да добавим още десет.

Мохамед реши, че това е смешно. Помислих си, че тук всички са побъркани. Май все пак бях попаднал на подходящото място.

Приближихме осветените стени на американското посолство и видях йеменски войници — седяха на бетонните барикади или на бели пластмасови столове.

— Тези типове са от елитната част, известна като Спящата рота, част от Бригадата на скатавките — отбеляза Бренър.

— Кой е почивният им ден? — поинтересувах се.

— Всеки.

Водещата кола спря, един войник стана и се помъкна към страната на шофьора.

Стените на посолството бяха високи към пет метра, с изключение на портала, където украсената част се издигаше на около девет. Над входа беше гравиран Държавният печат на Съединените щати. Приятна гледка.

— Убеден съм, че ако посолството бъде нападнато, тези чудесни йеменски войници ще жертват живота си, за да го защитят — уведоми ни Бренър.

— Те вече изглеждат полумъртви.

Бренър се разсмя.

Електрическата порта се плъзна настрани и двама американски морски пехотинци с карабини М-16, бронежилетки и бойни униформи излязоха навън, докато водещата кола влезе на територията на посолството в така наречения отбраняван входен коридор — оградено тясно място с друга стоманена порта, която се отваря, след като първата врата се затвори.

Дойде и нашият ред и докато минавахме през портала, други двама морски пехотинци застанаха мирно и отдадоха чест. Помислих си, че Кейт изглежда малко облекчена. Двамата дори свалихме бронежилетките си и ги метнахме отзад.

Минахме през втория пропускателен пункт и вече можех да видя сградата на посолството — канцеларията — на петдесетина метра напред.

Сградата на канцеларията бе построена неотдавна и в духа на съобразяването с културните особености приличаше на султански дворец от някой тематичен парк, с големи арки, белокаменна фасада и много ажурна резба.

Помнех, че посолството заема площ от два — два и половина хектара, заобиколени от високи стени. На територията му имаше няколко допълнителни сгради, сред които резиденцията на посланика, казармата на морските пехотинци, квартири за служителите, които живееха тук, и други постройки, съдържащи всичко, което би могло да ти потрябва, ако изведнъж те откъснат от света, в това число генератор на електричество и цистерна за вода. За забавления имаше и малък киносалон, плувен басейн и два тенискорта, играещи ролята и на вертолетни площадки. Освен това сервираха и алкохол.

Първия път, когато видях това място, си бях помислил, че не е зле да живееш и работиш тук. Спомням си обаче, че имаше няколко терористични заговора за ракетни атаки срещу посолството; неотдавна научих, че били планирани не от друг, а от Пантерата. Никое назначение в Близкия изток не е идеално.

— Не виждам сандъци със снаряди — отбелязах.

— Ракетите ги направиха на пух и прах — отвърна Бренър.

Кейт се изкиска. Май намираше този тип за смешен. Ако аз бях казал това, щеше да завърти очи от досада. Какво им става на съпругите?

Спряхме пред парадния вход на подобната на палат сграда, Бренър отвори вратата си и каза:

— Можете да оставите багажа си в колата.

И аз си отворих вратата и се обърнах към Кейт.

— Вземи пистолетите и остави сладките.

Кейт слезе с торбата, връчи ми я да я нося и тръгнахме след Бренър по стъпалата на засводения портик. Трите джипа потеглиха и видях, че багажът ни е оставен до алеята.

— Ще пренощувате тук — каза Бренър. — В случай че полковник Хаким е решил да ни проследи. По-късно през деня ще продължите към, хотел „Шератон“.

— Защо не към апартамента ни? — попита Кейт.

— Защото няма апартамент. Може да не се задържите за дълго.

— Защо не? — поинтересува се Кейт.

— По-късно ще трябва да обсъдим някои неща.

Ясно. Например искаме ли да играем ролята на стръв за Пантерата? Или да се приберем у дома?

Последвахме Бренър покрай един морски пехотинец, който ни отдаде чест. Бившият старши подофицер Бренър отвърна на поздрава.

Голямото фоайе изглеждаше толкова впечатляващо, колкото и преди две и половина години, с което отново ме увери, че парите ни от данъци работят здравата за нас.

На стената имаше огромно американско знаме, както и портрети на командната верига, от президента до сегашния посланик Едмънд Джеймс Хъл, който се хилеше така, сякаш току-що е научил, че напуска тази адска дупка. Всъщност според сайта на посолството мандатът му изтичаше. Еди Късметлията. Искаше ми се да съм на негово място.

— Между другото, Мохамед вероятно работи за Службата за политическа сигурност на полковник Хаким — каза Бренър, докато прекосявахме празното помещение. — Или може би за така нареченото Бюро за национална сигурност, което беше основано през две и втора. Задачата му е да патрулира основните пътища, да пази туристите на историческите обекти и да защитава нефтените находища и чуждестранните работници в Йемен. Всичко това звучи добре, но те са само клон на СПС.

— Значи истинското му име може и да не е Мохамед — предположих аз.

— В СПС и БНС има инфилтрирани агенти на Ал Кайда от други арабски страни — уведоми ни г-н Бренър. — Йеменското правителство знае това, но като че ли не му пука. С подобни съюзници не ни трябват врагове — заключи той.

Да стоварят бомбата върху всички.

Бренър спря.

— Знам, че сте уморени, но преди да ви покажа стаята ви, предлагам да пием по едно питие за сън и да се срещнем с един човек.

— Нищо против питието — съгласих се. Което означаваше, че може би имам нещо против срещата.

Бренър извади мобилния си и написа есемес.

— Мога да използвам мобилния си в Сана, защото имаме защитена клетка и антена на покрива на посолството — обясни той. — Но извън територията му трябва да използваме сателитни телефони, които ще ви дам по-късно.

— Също като миналия път — казах аз.

— Да. Все забравям, че сте идвали.

— Аз не забравям.

Докато чакахме въпросния човек във фоайето, Кейт се обърна към Бренър.

— Кабинетът ми в сградата на канцеларията ли се намира?

— Да — отвърна той. — Повечето кабинети са на втория и третия етаж. Кабинетът на юридическия аташе в Йемен току-що бе оторизиран от стратегическо рамково споразумение, но ще заработи официално едва след седмица-две.

— Няма да си първият държавен служител без работа — успокоих Кейт.

— Началникът ви се казва Хауард Фенстърман, пристигна преди няколко дни — каза й Бренър. — Той е главен юридически аташе, а вие сте негова заместничка. Подобно на вас, господин Фенстърман е от ФБР.

Естествено. Всеки тук си има две шапки, но държи едната в гардероба.

— Както може би сте чули или прочели, посланикът, Едмънд Джеймс Хъл, току-що напусна Йемен и няма да се връща — продължи Бренър.

— Да. — Официално заминаването му се обясняваше с лични причини, което можеше да означава всичко, от диария до това, че жена му си е събрала партакешите и се е разкарала от този кенеф.

Когато си назначен в малка дипломатическа мисия в малка затънтена страна, ти се налага да се срещаш с по-високопоставените клечки, които изгарят от желание да говорят с човек от Щатите. Дори с такива като мен. При предишното ми посещение се бях срещал с бившия посланик, нейно превъзходителство Барбара Бодин, която беше в Йемен по време на атентата срещу „Коул“. Разговарях на два пъти с нея в посолството и веднъж в Аден, когато тя посети разследващите атаката в хотел „Шератон“ и игра с нас волейбол на плажа, облечена в шорти до коленете и тениска. Хващаше окото и не беше лош човек, но трябваше да споделя мнението на ФБР и другите тук, че тя… да кажем, не се справи добре с кризата с „Коул“. Явно тя също беше стигнала до подобно заключение и се махна през август две и първа, горе-долу по същото време, когато си тръгнах и аз. Това място може с еднакъв успех да те издигне или да те пречупи.

— Не зная кога да очакваме новия посланик и ако трябва да съм честен, нещата вървят по-добре за нас, когато посланикът е в отпуска или подава оставка — сподели Бренър. — Дневният ни ред е доста различен.

И още как. Дипломатите са тук, за да се правят на приятни. Не и ние.

Освен това оставах с впечатление, че работата на Пол Бренър съвсем не е само да посреща хора на летището. Може и да беше от ДСС, но както казах, тук всеки си има и втора работа. Втората работа на Бренър, за която бях сигурен, че се е писал доброволец, беше лов на пантери. Хей, човек е готов на всичко, за да се махне от посолството. Истинският въпрос бе дали мога да работя с този тип? И имам ли изобщо избор?

Бренър получи есемес, стана и ни подкани:

— Насам.

Последвахме го до двойна стъклена врата, която според спомените ми водеше към малка покрита тераса с изглед към парк.

Бренър отвори едната врата и каза:

— Можем да поседим тук. Вечерта е приятна.

Всъщност беше около пет сутринта и дотук нямаше нищо приятно, но заради питието бях готов да седна навсякъде.

На терасата имаше тръстикова мебел. Някакъв мъж се беше настанил с гръб към нас. Докато приближавахме, той стана, обърна се и каза:

— Добре дошли.

Беше тъмно, но разпознах преподавателския глас. Човекът пред нас беше г-н Бъкминстър Харис.