Нелсън Демил
Пантерата (23)

22.

Слязохме във фоайето с багажа си, облечени в най-доброто си неделно облекло — Кейт в жълто-кафяв костюм с панталони, аз в чисти панталони цвят каки, леко черно сако и друга риза на Диор. Кристиан Диор.

За краката си и двамата бяхме избрали маратонки — белег на градските бойци. Като аксесоари носехме колтовете — Кейт под широкото горнище, а моят кобур беше дискретно завързан за колана на панталона. Кейт носеше и новия си шал, наметнат през раменете; моята премяна щеше да е пълна, след като си купех джамбия.

Пол Бренър, облечен все така със синьото си яке, черни панталони и спортна риза, ни чакаше. С него имаше друг мъж — тип на трийсет и нещо с мустак и тъмен костюм. Помислих си, че може да е нашият човек от ЦРУ.

— Това е Хауард Фенстърман, новият юридически аташе — представи ни го Бренър.

Ръкувахме се с г-н Фенстърман.

— С нетърпение очаквам да работим заедно — каза той на Кейт.

— И аз с огромно вълнение очаквам отварянето на новия отдел — отвърна Кейт.

Значи може би тя наистина беше помощник легат, а аз щях да отпътувам за Аден, за да участвам в разследването на атентата срещу „Коул“. Страхотно. По-добре, отколкото да съм стръв за Пантерата.

Г-н Фенстърман обаче изясни нещата.

— Ще ви осигурявам всякаква юридическа помощ, която може да ви е необходима за мисията ви в Йемен. Спокойно можете да ми се обаждате, когато напуснете Сана, ако имате някакви въпроси или колебания относно процедурите.

— Благодаря — каза Кейт.

Чудно ми е дали Джордж Патън е имал адвокат в щаба си? Хей, съветник, Трета армия може ли вече да прекоси Рейн? Или още чакаме мнението на юристите?

Г-н Фенстърман ни помоли да го наричаме Хауард и продължи:

— Работя в тесни връзки с Държавния департамент и Министерството на правосъдието относно процедурите по екстрадиране и от министерството ме държат в течение относно иска, подаден от родителите на заподозрения.

— Надявам се, че работите и върху покриването на задниците ни, ако заподозреният случайно бъде застигнат от ненавременен край по време на задържането — обадих се аз.

— Ще се заема с този казус ако и когато се случи — отвърна Хауард. — Всичко е малко сложно, защото, както знаете, заподозреният е американски гражданин. И има конституционни права.

— Разбира се. — Аз пък имах отговор на всички тези досадни права. В кобура на кръста ми.

— Ще отида на службата в приемната — каза Хауард. — Вие ще дойдете ли?

— Не — отвърнах аз. — Въоръжени сме и освен това сме езичници.

— Това не е проблем — увери ни Хауард. — Аз пък съм евреин.

Ъ?

— В петък вечер ходя в една от джамиите, в които пускат неверници. В събота отивам на служба в дома на един йеменски евреин. А днес посещавам християнската служба тук, в посолството.

— Значи сте много набожен? — попитах го. Или объркан? Или може би си връзваш гащите по всички възможни начини?

— Трите религии имат много общо — отвърна той. — Не, всъщност съм отегчен.

Пробвай кат.

Хауард наистина искаше компания, а също така и след службата да покаже на Кейт кабинета й. Кейт пък не искаше да разочарова новия си шеф, Бренър не бързаше за хотела, така че тримата съпроводихме Хауард до приемната.

В голямото слънчево помещение имаше петдесетина души — служители от посолството и десетина униформени морски пехотинци. Всички седяха на тапицирани или сгъваеми столове и бяха облечени прилично. Американските данъкоплатци, които бяха тук духом, бяха осигурили вази с цветя.

Проповедникът — или както там се нарича — стоеше зад катедрата, облечен в небесносин костюм. Поздрави ни и се представи като Ед Питърс, след което добави:

— Винаги е хубаво да видим нови лица и съм радостен, че господин Бренър отново е сред нас.

Докато търсехме свободни места, видях Бък настанен удобно в едно кресло, все така с бялото си сако. Седнах най-отзад на един сгъваем стол, на който имаше ксерокопие на някаква програма, заемаща само четири страници. Слава богу.

Г-н Питърс започна:

— Добре дошли на всички, които са се успали и са пропуснали службата в британското посолство.

Някои от паството се разсмяха.

Помислих си, че може би половината от тези хора никога не са ходили на църква у дома, но когато се намираш в шантава страна, религията става част от теб или може би просто искаш да подчертаеш разликата между себе си и хората от другата страна на стените на посолството. Това може ли да се нарече проникновен анализ?

Г-н Питърс ни помоли да станем и да изпеем „Твърдина на вековете“, чийто текст беше записан в програмата. В приемната имаше малък роял и една приятна дама с рокля на цветя докосваше нежно клавишите.

Кейт стоеше до прозореца. Изглеждаше като ангел, докато пееше в слънчевата светлина, озарена от посткоитално сияние.

Бък пееше, без да гледа програмата си, а Хауард се стараеше така, сякаш кандидатстваше за място в църковния хор. Бренър беше на две места от мен и движеше устни все едно говори на глухонеми. Колкото до мен, аз мънках с останалите.

Както и да е, преминахме изпитанието, седнахме и г-н Питърс зачете от Стария завет, Трета книга Царства: „Савската царица, като чу за славата Соломонова в името на Господа, дойде да го изпита с гатанки“. И любимата ми част: „Цар Соломон залюби и много жени чужденки“. Последва и пасаж от Новия завет, Матей: „Ще чувате боеве и вести за войни“.

Изпяхме още два химна и казахме две молитви, след което г-н Питърс изнесе беседа или проповед за жертвите, които всички правим тук в служба на американския народ, и за трудните времена, в които живеем.

Призова ни също да гледаме на това време като на период на растеж и учение и предсказа, че когато погледнем назад към службата ни в Йемен, ще оценим по достойнство дните, прекарани в този кенеф. Само дето използва друга дума.

После заговори за това как трябва да подадем ръка на йеменския народ, как сме гости тук, както и за толерантността на страната домакин, макар тя да е преебана до неузнаваемост. Или нещо в този смисъл.

Според програмата ми нямаше причастие, така че щяхме в общи линии да приключим веднага щом речта свърши. Сирена ли чух?

После обаче г-н Питърс призова за минута мълчалива молитва за нашите военни и цивилни, служещи в Ирак, Афганистан и по целия свят, в това число и в тази дупка. Амин.

След минутата мълчание г-н Питърс ни покани във фоайето да се освежим и да поговорим дружески.

— Вървете в мир — завърши той.

Не бях дошъл тук за това, но жадувах за чаша кафе, така че с Кейт, Бренър и Хауард Фенстърман излязохме във фоайето и се смесихме с другите.

Имаше кафене за служители, което предлагаше добри подобия на американски курабийки и кейкове. Предлагаха дори кравайчета, което ме изпълни с носталгия по родината.

Паството на Първата и единствена църква на Иисус Христос в Сана, изглежда, бе съставено от приятни хора. Сред тях бяха не само служители на посолството и малкото им половинки, но също и работещи в страната, както и други, търсещи компания, Бог или мъничка част от Америка. А може би и трите.

Забелязах, че няма деца — сигурен знак, че това място е опасно.

Животът в Дипломатическия отдел се различаваше от всяко друго задгранично изживяване, може би с изключение на военните или мисионерите. Как правеха това тези хора? После обаче се замислих за Пол Бренър и Дипломатическата служба за сигурност. Може би трябваше да поискам такава работа, ако спипаме нашия човек. Няколко години в Париж, Лондон или Рим. Кейт пък щеше да е легат. Струваше си да си помислим за това.

Побъбрих с неколцина морски пехотинци. Всички се показаха като истински професионалисти, обръщаха се към мен със „сър“ и изглеждаха готови за действие. Увериха ме, че ако посолството бъде нападнато, двайсетимата морски пехотинци и десетте момчета от ДСС могат да удържат до пристигането на йеменската армия.

— После ще имаме нови мишени — йеменските войници — обясни един. Всички се разсмяха. Всичките бяха смахнати.

Отидох при Бък, който беше в стихията си и се смесваше с братята и сестрите от Дипломатическия отдел, повечето от които несъмнено имаха подобно на неговото минало. Неколцина имаха и шантави малки имена като Ливингстън, Келвин и Уинтроп — за по-кратко Ливи, Кел и Уини. Такива неща не се измислят.

— Рано тази сутрин е имало атака на Ал Кайда недалеч от Мариб — тихо ми каза Бък. — Охраната убила шестима от нападателите и заловила един ранен, който казал, че е от Ал Кайда. Компанията разпитва пленника за нашия човек.

Петролната компания ли? Не, ЦРУ.

— Къде е Мариб? — попитах.

— На двеста километра източно оттук. Възможно е това да е знак, че Ал Кайда започва атаки срещу американските и западните интереси в Йемен — предположи Бък. — А нападенията на Ал Кайда рядко са изолирани.

— Аха.

— Бунтовниците на ал Хути са устроили засада на военен конвой северно от града — добави той.

— Тази сутрин няма ли добри новини?

— Има. Долетях с нова пратка „Будълс“ и сух вермут. Довечера ще се сервира мартини.

Моето двойно, ако обичате. Без вермут.

Както и да е, най-сетне си получих кафето и кравайчето с крема и докато дъвчех, при мен дойде г-н Питърс и ме поздрави:

— Добре дошли в Сана.

— Благодаря. Добра служба, падре.

От кратките.

— Аз съм дилетант проповедник — уведоми ме той. — Не се интересувам от верските различия.

— Аз също.

Той реши, че това е смешно, и продължи:

— В делниците работя като шеф на ДСС.

— Сериозно? Как мога да си уредя работа в ДСС?

— Кандидатствайте. Имаме недостиг на хора из целия Близък изток. Никой не иска тази работа. Всички се натискат за Париж, Лондон и Рим.

— Женчовци.

— Пол е заместникът ми — каза той. — Добър човек.

— Аха.

— Никак не ми се иска да го изгубя.

— Къде отива?

— С вас. После у дома.

Не знаех какво точно знае Питърс, така че не отговорих.

Г-н Питърс каза, че искал да ме запознае с някого, и ме поведе към някакъв едър тип, който изглеждаше като щангист, облечен в костюма си за първото причастие.

— Джон Замойски от ДСС — представи го Питърс. — Може би го помните от летището.

— Да. — Беше един от онези във водещата кола.

Здрависахме се и Замойски стисна ръката ми така, сякаш бе последната студена бира в ада.

— Наричайте ме Замо — каза Джон Замойски.

— Бива. Аз пък съм Джон.

По-нататък ще се сменим — ти ще си Джон, а аз — Кори.

— Замо ще е с вас, когато тръгнете за Аден — каза г-н Питърс.

— Добре.

— Ще е с вас и ако се наложи да пътувате в Лошите земи.

— Още по-добре.

— Замо е бил снайперист в Афганистан — продължи г-н Питърс.

Погледнах Замо. Все още имаше военна прическа (никой не иска косата да му пада пред оптичния мерник) и лице, което не се движеше много. Не беше на повече от трийсет и забелязах, че черните му очи не мигат. Явно не беше ням, но остави г-н Питърс да говори вместо него.

— Освен това Замо е експерт по бойни изкуства — каза Питърс.

— С изкуствени войници ли?

Устните на Замо се извиха в усмивка. Харесваше ме. Добро момче, Замо. Седни!

Бренър се присъедини към нас и предложи да тръгваме.

— Ще дойдеш с нас до „Шератон“ — каза на Замо.

Замо дояде чашата си за кафе и кимна.

Реших, че Замо ще е снайперистът на екипа. Добре е да имаш обучен убиец в групата. При това от онези, които ходят на църква.

Замислих се за преживяното, откакто се приземихме, и изпитах същото чувство като при миналото ми идване тук: бях се озовал в Огледалния свят и всички от другата страна бяха луди, при това от толкова отдавна, че се разбираха един друг, но не разбираха никой от новопристигналите.

Както и да е, с Бренър намерихме Кейт, която беше в една група с Хауард.

— Време е да тръгваме — казах й аз.

— Исках да покажа на Кейт кабинета й — напомни ни Хауард.

— Това може да стане утре — предложи Бренър.

Не бях сигурен каква е йерархията тук, но на подобни места хората от сигурността имат известна тежест, така че Хауард отстъпи.

— Добре. Ще се видим в девет. Трябва да ви дам копие от разрешителното за арест на заподозрения.

— А аз може ли да получа копие от заповедта за убийство на ЦРУ? — попитах.

Хауард не отговори.

С Кейт си взехме багажа и излязохме. Бренър ни чакаше с един „Ланд Крузър“. Беше ярък слънчев ден, но вече започваше да става горещо.

— Какъв прекрасен ден — рече Кейт. — Няма ли да се съгласиш, че е по-добре от Ню Йорк през февруари?

— Няма.

Замо натовари багажа ни и се настани зад волана. Бренър седна отпред, а ние с Кейт заехме задната седалка.

— Къде е Мохамед? — попитах аз.

— Вземат му мярка за колан на самоубиец — отвърна Бренър.

Смешно. Това място наистина започваше да ми пасва.

Потеглихме и отбелязах, че този път няма водеща и следваща кола.

— До „Шератон“ са не повече от шестстотин метра, а и не е разумно да привличаме внимание на улицата или в хотела — каза Бренър.

Ясно. Значи беше достатъчен само един брониран джип, двама въоръжени мъже от охраната и двама въоръжени пътници. Никой нямаше да ни забележи.

Стигнахме до портала, който се отвори, и излязохме на улицата. Йеменските войници още се мотаеха наоколо.

Бренър и Замо държаха оръжията си в скута, така че ние с Кейт последвахме примера им.

Срещу посолството видях друг ограден и охраняван район. От миналия път помнех, че по някаква причина го наричат Града на туристите, макар че всъщност представляваше комплекс от жилищни сгради и магазини за постоянно и временно пребиваващи западняци, някои от които работеха в различни посолства. В Града на туристите живееха също работещи в помощния персонал и неколцина нещастници, прехвърлени тук за бизнес, най-вече петрол. Може би с Кейт щяхме да живеем там, ако останехме в Сана.

Спомних си, че в Града на туристите не се допускат йеменци, с изключение на доверени прислужници, макар да се носеха слухове, че някои от тях са от Ал Кайда, което не би трябвало да учудва никого. По мое мнение това бе най-опасното място в Сана — направо плачеше за терористична атака.

Най-хубавото нещо в Града на туристите е руският клуб, притежаван и въртян от двама предприемчиви джентълмени от Москва, чиято лична мисия бе да доставят алкохол, дрога и проститутки в Йемен и по този начин да разпространяват благата на западната цивилизация в тази тънеща в невежество страна. Руският клуб имаше филиал и в Аден, както бе споменал Бък в лекцията си. При предишното ми идване в Йемен бях канен и на двете места, но бях отказал. Честна дума.

Завихме надясно по тясна улица, от двете страни на която растяха дървета.

— Ако сваля прозореца, някой ще метне ли граната в купето? — поинтересувах се.

— Възможно е — отвърна Бренър. — Само гледай да я метнеш обратно.

Всички се разсмяхме.

Това назначение се очертаваше да бъде голяма веселба.