Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

25.

Спуснахме се на платото и се озовахме в сив квартал с модерни бетонни сгради, натикани между хълмовете и източната стена на Стария град.

Бренър посочи през улицата.

— Аз живея ето там. — Сочеше триетажна бетонна постройка, която определено бе виждала и по-добри дни. — Построена е в края на шейсетте, когато градът е започнал да се разпростира извън стените. Има топла вода, а количеството гадини може да се контролира. Наемът е десет долара месечно за йеменци и четирийсет за мен.

— Това включва ли паркинг? — попитах аз.

— Включва. Държа мотоциклета си във фоайето.

Значи г-н Точен си има мотоциклет. Виж ти.

— Това е най-добрият начин да се придвижваш из града и така мога да отида на места, където убийци с коли не могат — обясни той. — Ако се наложи, мога да стигна до посолството за пет минути.

Помислих си, че г-н Бренър малко преувеличава заради г-жа Кори. Ние момчетата сме си такива.

Както и да е, Замо спря до една бетонна стена.

— Ще минем през кат сука и оттам ще влезем в Стария град — каза Бренър и се обърна към Замо. — Ще се обаждам на всеки половин час, в противен случай ти се обаждай.

И тъй, оставихме Замо в хубавия брониран джип с климатик и тръгнахме към бетонната стена и един портал, до който седеше някакъв тип, гушнал АК-47.

— Сукът е сравнително нов, може би от седемдесетте — каза Бренър. — Намира се извън стената на Стария град, но манталитетът е бил все още здраво свързан със стените, така че сукът е ограден, както виждате.

Аха. Стените са хубаво нещо. Рововете също. Помагат ти да държиш отрепките по-далеч. Особено отрепките с пушки.

— Няма да е зле да увиете лицето си с този шал — обърна се Бренър към Кейт.

Тя се подчини.

— Една цигара? — предложих й.

Тя измънка през шала нещо като „муйнатати“. Да не би да беше проговорила арабски?

Минахме през портала и се озовахме в кат сука, който беше нещо като селски пазар, пълен с паянтови сергии на малък открит площад и заобиколен от постоянни постройки покрай оградната стена.

Мястото беше претъпкано с облечени в бели роби мъже с джамбии, които деляха пространството с магарета, крави и камили. Някои от кравите бяха разфасовани и покритите им с мухи части висяха от мръсни греди. И споменах ли, че земята беше покрита с лайна?

— Тук е сравнително безопасно, но все пак е по-добре да се движим в група.

Ние бяхме единствените западняци, ако не се брояха някакви младежи с джинси и тениски, снимащи купчини зелени листа, за които подозирах, че не са спанак. Така де, това все пак бе раят за наркоманите. Изпитах внезапно желание да се кача на черешата.

Не видях никакви жени в сука, с изключение на Кейт. Странно, но като че ли никой не ни обръщаше особено внимание. От време на време обаче, когато се озъртах през рамо, улавях как хората ни гледат.

Бренър спря при една сергия с кат и каза нещо на арабски на собственика, който изглеждаше много щастлив от работата си.

— Има десетки разновидности кат — обясни ни Бренър. — Този господин твърди, че предлага най-добрия кат в цял Йемен, отглеждан в Уади Дахри и доставян свеж всеки ден. Кълне се също, че бил личен доставчик на президента.

— Значи Джордж Буш дъвче кат?

Това предизвика смях.

Както и да е, поразходихме се из сука, като се мъчехме да заобикаляме кравешките пайове и магарешките бомби. Бренър взе фотоапарата на Кейт, за да снима, и даде десетина цента на едно хлапе, което направи страхотна снимка на трима ни, застанали пред висока до рамото купчина смешна трева. С нетърпение очаквах да изпратя снимката на родителите на Кейт с кутийка кат и бележка: „Дегустация на кат с Кейт. С обич, Джон“.

След като се възхитихме на краварниците и купчините дърва, се отбихме в магазина за спортни стоки. Покрай стените бяха наредени маси, отрупани с автомати.

— Повечето от тези калашници са евтини имитации, някои от по-добрите са произведени от кикомите (китайските комунисти), но понякога могат да се открият и истински, от Майка Русия. Те вървят по пет стотака, което е годишният доход на един работещ мъж.

Но пък добра инвестиция в бъдещето.

— Имам един в апартамента си — уведоми ни Бренър. — Добра пушка. — Взе един АК-47 и се загледа дълго в него, после каза, сякаш на себе си: — Много добра пушка.

Аха. И очевидно събуждаше у Пол спомени за друга адска дупка.

Той остави автомата на масата.

— За теб петстотин — предложи собственикът на английски. — И дава сто патрона безплатно.

— Добави една крава и си стискаме ръцете — отвърнах аз.

Излязохме от спортния магазин и тръгнахме към портата във високата стена на Стария град.

Бренър избра бърз номер на сателитния си телефон и каза:

— Излизаме от кат сука и влизаме в Стария град. — Заслуша се. — Добре. В четири и трийсет при джамията ал Махди. — Затвори и се обърна към нас. — Срещата ни в затвора Гумдан е за пет следобед. Ще се срещнем със Замо при джамията в другия край на Стария град, след което ще продължим с колата до Гумдан. — И добави: — Кейт трябва да остане в колата.

В тая страна момичетата изпускат целия купон.

Минахме през отвора в градската стена и сякаш буквално се върнахме във времето. Огромни жилищни кули с богато украсени фасади закриваха слънцето на тесните, подобни на алеи улички, а нивото на шума премина от оглушителния грохот на двигатели с вътрешно горене до приглушеното мърморене на хора и теглени от животни каруци.

— Това е най-големият и най-непокътнат град със стени в Близкия изток, с площ от над един квадратен километър. Старите еврейски и турски квартали в западната част заемат още един квадратен километър. Източната и западната половини на града са разделени от Уади ас Саила. Когато е сухо, както сега, дерето се използва като пътна артерия.

— А когато е мокро, как слагат осевата линия?

Бренър се усмихна любезно и продължи:

— Джамията Махди е недалеч от дерето. Ако се разделим, ще се срещнем там.

— Добре. Махди при уади. — Апетитът ми се беше оправил от лайняния сук. — Къде е обядът?

— Нататък в една кула, превърната в странноприемница.

Продължихме през лабиринта алеи и тесни криволичещи улички, някои от които водеха до малки площади, пълни с хора, животни и моторни скутери.

Забелязахме сградите, повредени или унищожени от нападението на племената през 1968 г.

— Племената могат да се върнат — каза Бренър. — Или да бъдат заместени от Ал Кайда. И това може да се случи скоро.

Ясно. Но първо да обядваме.

Както и да е, бях сигурен, че нямаме опашка, а и мястото изглеждаше достатъчно безопасно, но нямах нищо против тежестта на ютията и бронежилетката.

Бренър посочи жилищните кули.

— Както виждате, първите няколко етажа са от камък, а горните са от кирпич. Партерът се използвал за животни и събиране на човешки екскременти от горните етажи.

— Също като Федерал Плаза двайсет и шест.

— Всяка кула има шахта за екскременти и друга, по която се качвала питейна вода — продължи Бренър. — Това е представлявало санитарен проблем.

— Мислиш ли? Ресторантът на партера ли е? При животните и лайната?

— Не. На два етажа нагоре. Мястото се нарича диван и там се приемат гости — обясни той.

И никой не би разбрал, ако пръднеш.

— Над дивана са етажите, където живее голямото семейство, което дели само една кухня. Най-горният етаж се нарича мафраж, което буквално означава стая с изглед. Там се събират почетните гости, за да дъвчат кат и да съзерцават залеза.

Искам такава стая. Хей, пичове, я да се качим в мафража, да позяпаме слънцето и да си махнем главите. После ще скачаме с бънджи в лайняната шахта.

Както и да е, Кейт изглеждаше замаяна от изживяното, направи куп снимки и зададе куп въпроси на Бренър, който с радост споделяше познанията си или просто си измисляше. Ако беше паун, опашката му сигурно щеше да е напълно разперена.

Продължихме да вървим, без да откриваме следи от двайсет и първи век. Имаше само неколцина други западняци, бродещи по уличките, така че не предизвиквахме задръствания. Имаше обаче досадни хлапета, които непрекъснато ни следваха и искаха „бакшиш, бакшиш“, което според спомените ми от Аден означаваше или милостиня, или пари, за да се разкарат. Бренър ни каза да не им обръщаме внимание, но Кейт искаше да завърже разговор с тях или да ги снима, което струваше пет цента.

— Ако хлапетата внезапно изчезнат, може би имаме проблем — каза също Бренър.

А така. Хей, Абдул, искаш ли да пояздиш свиня?

Както и да е, като детектив незабавно забелязах какво липсва. Жени. Жените по улиците бяха по-малко от мъртвите плъхове.

Попитах Бренър за това.

— Жените излизат по задачи сутрин, обикновено съпровождани от мъже, след което прекарват деня у дома в готвене, чистене и грижи за децата.

— Звучи скучно — отбеляза специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.

Бренър имаше майтап по темата.

— В четвъртък има вечер на мократа бурка в дерето. Носете си прането.

Смешно. Кейт обаче не се разсмя, така че и аз се въздържах. Човек трябва да внимава, дори тук.

Неделя не беше почивен ден, така че всеки, който имаше някаква работа, си я вършеше. Забелязах обаче, също както бях забелязал миналия път в Аден, че по улиците и сокаците има стотици или по-точно хиляди младежи, които явно нямаха работа и просто убиваха времето. Бъдещето им най-вероятно щеше да продължи в една от трите посоки — на дребни престъпници, емигранти или Ал Кайда. Или може би някой ден просто щяха да се разбунтуват срещу правителството с надеждата, че онова, което последва, ще е по-добро от настоящето. Тези младежи наистина бяха демографска бомба със закъснител, която чакаше да се взриви.

— Ето го и ресторанта — каза Бренър.

— Беше завладяващо — рече Кейт.

— Ако утре не заминем за Аден, мога да ви покажа останалата част от града — предложи той.

Помислих си, че вече изпитваме късмета си повече, отколкото е разумно. Но с нас имаше тип, изкарал две смени във Виетнам. Пък и от друга страна, все някъде трябва да умреш.