Нелсън Демил
Пантерата (70)

69.

Делегацията на Ал Кайда приличаше на наказателен взвод, строен и с автомати на рамо.

Освен това петима бяха повече, отколкото бе нужно да идентифицират американците, така че това представляваше и някаква демонстрация на сила. Бедуините не би трябвало да го позволят, но го бяха направили, така че очаквах всеки момент момчетата от Ал Кайда да хванат желязото.

В дивана бяха останали четирима бедуини, сред които и Ясир, който, изглежда, играеше ролята на домакин.

Петимата амрики би трябвало да изглеждат уплашени, нервни, уморени и обезсърчени, което означаваше да гледат в земята и да си държат устите затворени, освен ако не ги заговорят. От друга страна, Ал Кайда знаеше, че не сме туристи, така че можехме от време на време да проявяваме малко непокорство.

Погледнах петимата бойци на Ал Кайда, застанали пред нас. Бяха млади — може би между двайсет и двайсет и пет, макар лицата им да бяха доста състарени от суровото време. Нямаха бради, но и не можеха да се нарекат гладко избръснати, и изглеждаха доста мрачни, макар че ситуацията би трябвало да им харесва.

Онзи отдясно обаче се усмихваше и ме гледаше, което ми се стори странно. И чак тогава го познах.

— Здрасти — каза ми Набеел ал Самад. — Помни ме?

Другарите ми завъртяха глави към мен. Четиримата бедуини, които не говореха английски, изглеждаха объркани, че човек от Ал Кайда се усмихва и говори на американския пленник. Хей, двамата с него сме яли кравайчета заедно.

Би трябвало само да кимна, но заговорих, за да могат съекипниците ми да разберат кой е този тип.

— С Набеел имахме работна закуска в Ню Йорк — казах аз. — Той имаше някаква важна информация за мен.

Набеел реши, че това е смешно, и преведе на другарите си, които също решиха, че е смешно.

Онова, което не бе смешно, бяха думите на Набеел.

— Еврейско деликатес за мен не смешно. Ти не смешен. Ти не върне никога дом.

Набеел имаше нужда от помощ с глаголите, но схванах, че от мен се очаква да оценя момента и посланието, което на малко по-нормален език беше „Е, детектив Кори, срещаме се отново. И този път ролите са разменени, нали, детектив Кори?“ Хе-хе-хе. Да ти го начукам.

Както и да е, влязох в ролята си й забих поглед в пода.

С две думи, веднага след като Държавният департамент бе подал искане за визи за мен и Кейт, информацията беше стигнала до Ал Кайда в Йемен. Случва се непрекъснато и обикновено това не е проблем за американски туристи, бизнесмени или дипломати, пътуващи за Сана. Освен ако имената им не фигурират в черния списък на Ал Кайда.

Е, веселата част приключи и дойде време за бизнес.

Набеел каза нещо на Ясир и той му подаде петте ни обикновени паспорта.

Набеел държеше някакви листа, които със сигурност бяха фотокопията на паспортите от хотел „Билкис“. Пусна документите и копията на четирите си приятелчета, които се заеха да ги изучават и да ни оглеждат.

Набеел, който ми се беше видял като приятен тъпчо в Ню Йорк, криеше в себе си и друг образ.

— Очи горе! — остро каза той на коленичилите амрики. — Гледа мен!

Всички погледнахме Набеел, докато другите АК задници сверяваха лицата ни с фотокопията и паспортите.

Естествено, Набеел идентифицира детектив Джон Кори, а останалите гении от Ал Кайда като че ли стигнаха до консенсус, че Бък, Бренър и Замо са същите амрики като онези от снимките. Проблемът беше Кейт, която бе увита в шала си.

— Сваля хиджаб — каза й Набеел.

Кейт махна шала от лицето си и петимата задници от Ал Кайда я зяпнаха продължително. Така де, колко женски лица бяха виждали през живота си?

Всички като че ли се съгласиха, че снимката на Кейт отговаря на лицето й, и Ясир прибра паспортите.

— Слага хиджаб! — нареди Набеел на Кейт.

След това извади още два листа и ги показа на Ясир. Ясир кимна и каза нещо на Бък на арабски. Бък отвърна на същия език, после ни каза:

— Имат копия и на дипломатическите паспорти на Джон и Кейт, вероятно от йеменското консулство в Ню Йорк. И искат да знаят къде…

— Млък! — извика Набеел и се обърна към всички ни. — Къде дипломатически паспорт?

— В посолството — отвърна Бък на английски.

— Ти лъже.

Ясир обаче се намеси и каза нещо: може би уверяваше Набеел, че бедуините са ни претърсили и не са намерили никакви дипломатически паспорти.

Ясир, Набеел и другите четирима задници от Ал Кайда заспориха и Бък започна да превежда с половин глас отделни откъси от разправията:

— Искат да ни претърсят… да претърсят сламата… и целия диван.

Естествено. Тези неща никога не минават така, както искаш или очакваш.

— Кой командва тук, по дяволите?

— Ясир като че ли губи контрол — каза Бък.

Страхотно.

Набеел прекъсна разправията, колкото да ни каже на двамата с Бък да млъкваме.

Бък обаче разбираше тези хора и каза с твърд глас нещо на Ясир. Различих думата „Муса“.

Ясир като че ли събра кураж, развика се на Набеел и другите лайняни глави от Ал Кайда и те млъкнаха.

Така де, кой командва тук? Я им покажи, Ясир. Хвърлих поглед към другарите си и видях, че са малко напрегнати. Докато Набеел и Ясир разговаряха, аз се обърнах с тих глас към Бренър, Замо и Кейт:

— Кажа ли: „Вади“, броите до три и знаете какво да правите.

Те кимнаха.

Както обича да посочва Кейт, понякога променям плана. Но само когато план А не върви добре. Така де, плячката на Пантерата се намираше точно пред джихадистите му и изобщо нямаше да се учудя, ако се нахвърлеха върху бедуините, за да ни отвлекат вече наистина. Или просто да ни видят сметката.

Така че ако се наложеше, щяхме да скочим на тези пет копелета и да ги попилеем, преди да са успели да посегнат към калашниците си. И това щеше да сложи край на преговорите и на операция „Чистка“, а за съжаление и на всичките ни шансове да изпарим Пантерата с „Хелфайър“. Но понякога трябва да помислиш първо за себе си и да се задоволиш с онова, до което се добереш — като тия петима джихадисти, които ставаха малко по-агресивни от приемливото.

Набеел и Ясир като че ли се поукротиха и продължиха да дърдорят.

Междувременно забелязах, че останалите четирима типове от Ал Кайда ни поглеждат, сякаш се опитват да определят дали сме истински, или отвлечени гости.

Делегацията на Ал Кайда оглеждаше и голямото помещение и хвърляше погледи към прозорците, за да разберат къде се намират. В Крепостта на гарвана? Или в някоя друга кула из хълмовете?

Голямата подсказка беше прозорецът зад тях, който гледаше към двора и най-вече към рибния микробус. Хей, Абдул, какво прави там онова чудо?

Тримата други бедуини се бяха наредили непосредствено зад типовете от Ал Кайда, за да ги държат в буквалния смисъл в строя, с глави и очи напред. Един от задниците обаче се опита да надзърне през рамо и с изненада и задоволство видях как стоящият зад него бедуин го фрасна с цевта на калашника си по главата. „Казах никакво надзъртане, задник. Опитай отново и ще ти размажа мозъка по пода“. Само така. Това е вашето шоу и вашият форт, момчета.

По-важното бе, че си личеше, че между двете групи няма никакви симпатии. Бедуините владееха тези места от две хиляди години; Ал Кайда се толерираше дотолкова, доколкото разбираше чии земи са това. Набеел обаче беше прекарал известно време в Амрика и беше забравил добрите обноски. Интересно, че именно Бък трябваше да напомня на Ясир, че Ал Кайда не е тарторът тук. Засега.

Но да се върнем към бизнеса.

— Какво прави тук? — извика ми Набеел. — Защо тук?

Отговори Бък — нали той трябваше да говори, а аз да стрелям.

— Ние сме служители от посолството и дойдохме да разгледаме руините.

— Лъже! — извика Набеел, както и се очакваше. — Защо отива Аден?

— По дипломатическа работа.

— Лъже! Как дошли Мариб?

— С кола.

— Казва в хотел, че идва от Сана.

— Знаеш, че дойдохме от Аден.

Набеел май осъзна, че английският му е доста ограничен, за да научи нещо съществено, така че се възползва от знанията на Бък по арабски и продължи да разпитва на този език. Чух думите ал Нумаир, Ал Кайда, Амрика, Сана, Аден и Мариб, дори и думата Гумдан.

Явно Набеел подозираше, че сме дошли тук да търсим ал Нумаир. И отговорът бе — че защо друго да идваме тук, малоумнико? Бък обаче нямаше намерение да издава каквото и да било. Естествено, не разбирах какво казва, но вярвах, че старият воин от Студената война ще се придържа към историята, колкото и малко вероятна да изглеждаше.

Освен това бях сигурен, че Набеел и другарите му, както и шефът му ал Нумаир, са адски бесни заради ракетната атака, убила приятелчетата им. Да не говорим за наританите им задници при инсталацията на „Хънт Ойл“. Ясно беше, че момчетата от Ал Кайда не са в добро настроение. Всъщност май горяха от желание да ни убият. Но първо трябваше да ни купят.

Набеел, несъмнено по заръка на шефа си, се опитваше да определи дали петимата амрики знаят или подозират, че Пантерата е в Мариб — и може би се опитваше да реши дали това не е някакъв капан, заложен от амриките с помощта на шейх Муса. И това беше истинският проблем. Набеел обаче нямаше да получи тази информация от амриките, освен ако не станехме пленници на Ал Кайда — а ние не бяхме такива. Засега.

Не е лесно да разпитваш чужди пленници, както лично се убедих при предишното ми идване тук, а също и неотдавна в затвора Гумдан. На Набеел като че ли му писна от отговорите на Бък, така че сложи край на разговора и каза нещо на Ясир.

— Сега Набеел иска да види с какво сме били въоръжени, когато са ни отвлекли.

Това беше знак да кажа: „Вади!“ и да им покажем оръжията си. Но може би беше по-добре да видя как Ясир ще се справи със ситуацията.

Ясир и Набеел като че ли отново започнаха да се разгорещяват и Бък се възползва от виковете им, за да ни обясни положението.

— Ясир отказва да им покаже каквото и да било, освен нас. — И добави: — Познатият на Джон от Ню Йорк май надушва нещо гнило.

Е, това можеше да се очаква. В Ал Кайда не са съвсем идиоти. Искаше ми се Чет да беше тук, за да види и чуе всичко това. Можеше и да научи нещо — например колко непредсказуеми са хората.

Ясир също оставаше с впечатлението, че Набеел надушва нещо гнило, така че постъпи умно и изкрещя нещо на Бък, вероятно да млъква. После постъпи още по-умно — изрита Бък в гърдите и го събори по гръб. Всичко беше представление — поне така си мисля. Бък като че ли не пострада от лекия контакт между сандала на Ясир и гръдния му кош и се надигна. Лично аз щях да го изритам в топките — просто за да изглежда истинско, разбира се.

Набеел последва примера на Ясир, стана и пристъпи към Бък с намерението да го изрита или удари, но Ясир се разлюти, изблъска го назад и му се разкрещя.

Другите четирима от Ал Кайда изглеждаха готови да започнат сбиване, но тримата бедуини зад тях отстъпиха и насочиха автоматите си към главите им. Един от тях извика нещо, може би: „Само опитайте, лайна такива“.

Както и да е, на Ясир като че ли му писна от посетителите и изкрещя: „Имшее!“ Разкарайте се.

Бедуините започнаха да слагат черните качулки на куровите глави от Ал Кайда, но преди да дойде редът на Набеел, той ме погледна и каза:

— В Йемен умира. — После обеща и на сънародниците ми: — Умира. Но може би не умира. Може би иска умре.

Е, Набеел, няма да получиш работна виза за Америка.

Вече не бях сигурен дали ще примамим Пантерата да се срещне с шейх Муса, така че защо просто да не викна: „Вади!“ и да приключим с кучите синове? Нали така?

Хвърлих поглед към Бренър, който ме гледаше. Личеше си, че си мисли същото. Замо дори беше преместил дясната си ръка зад гърба си, готов за пукотевицата.

Но Бък, гласът на разума, който усещаше, че А отборът е на път да забърка голяма каша, каза тихо:

— Недейте.

„Вадете“ ли каза?

Делегацията на Ал Кайда вече бе закачулена и нямаше да има проблем да им видим сметката, но пък нямаше да е забавно, нито спортсменски. Пък и май идеята не беше от най-добрите. Така де, на бедуините едва ли щеше да им хареса, пък и може би все още имаше шанс Пантерата да си определи среща с Муса — стига Чет да беше прав, че Булус ибн ал Дервиш е склонен да рискува. Кейт май се оказваше права, че Ал Кайда може да надуши нещо. Колкото до недоверието на Бренър към бедуините, засега той грешеше. Но играта още не беше приключила.

Четиримата бедуини поведоха закачулените представители на Ал Кайда по стълбите и останахме сами.

Кейт първа свали оковите си и ги метна през помещението.

— По дяволите!

После прояви женската си страна и се обърна към Бък.

— Добре ли си?

Бък ни увери, че му няма нищо.

— Ясир ме ритна съвсем слабо.

Явно Ясир се владееше по-добре от мен.

Както и да е, всички се освободихме от оковите си и се изправихме.

Добре, всичко това бе представление, но петимата бойци на Ал Кайда пред нас бяха истински, калашниците им бяха истински и всички бяхме доста напрегнати. Сигурен съм, че има и по-добри начини човек да си вади хляба.

Отидохме при прозореца.

Делегацията на Ал Кайда вървеше през двора и минута по-късно вече бяха в трите джипа, които поеха към портата. Ариведерчи, задници.

— Можеше да мине и по-добре — каза Бък.

Мислиш ли?

— Трябваше да ги попилеем, мамка му — обади се Замо.

И може би това щеше да е най-добрият ни ход.

— Понякога е по-добре да оставиш кошутите и да изчакаш елена — каза Кейт, която от дете беше учена на лов от смахнатите си родители.

Съгласен. Трябва ни водачът на стадото.

— Значи това е информаторът, когото търсеше, преди да заминем? — попита ме Кейт.

— Да. Съжалявам, че го черпих кравай.

— Организацията на Ал Кайда в Америка е по-голяма, отколкото си даваме сметка — каза Бък.

Така си е. Но предвид няколкото милиона мюсюлмани в Америка това не би трябвало да ни учудва кой знае колко. Въпреки това беше зловещо, че Набеел беше дошъл да ме огледа. Следващия път, когато го видех, щях да го убия.

Чет не излизаше от микробуса, така че явно следеше мониторите.

Бренър зададе на Бък въпроса за шейсет и четири хиляди долара.

— Мислиш ли, че заподозряха нещо?

— Не знам — отвърна мъдрецът. — Но скоро ще разберем.

— Ако са заподозрели номер и ако Пантерата още иска да се срещне с шейх Муса, нищо чудно Булус ибн ал Дервиш да убие шейха, а също и нас — каза Бренър.

Мисълта не беше от най-веселите, но бе напълно реална последица от случилото се преди малко. Друга възможност бе Пантерата и шейх Муса да сключат сделка помежду си. В Йемен всички сделки са възможни.

Както и да е, ако Чет Морган не идваше при нас, ние трябваше да отидем при Чет Морган.

— Да излезем да подишаме чист въздух — предложих аз.

Сложихме си обувките и бронежилетките, взехме си автоматите, които носехме винаги, когато слизахме в двора. Този път обаче взехме и резервни пълнители. Ситуацията се беше променила и не мисля, че напълно разбирахме как точно или какво си мислят сега бедуините. Замо остана в кулата да покрива двора с пушката си.

Бък щеше да говори с Ясир, а всички ние щяхме да говорим с мозъка на операция „Чистка“ Чет, след което щяхме да решим какъв да е следващият ни ход. Аз обаче вече знаех какво ще каже Чет. Да чакаме. И че следващият ход е на Пантерата.