Нелсън Демил
Пантерата (74)

73.

На следващия ден не получихме вест от шейх Муса за Ал Кайда и започнах да си мисля, че не струваме сто хиляди долара, което бе тежък удар по егото ми.

Естествено, реалният проблем бе уговарянето на сделката, която трябваше да се сключи от първенци. А не от подчинени.

Помислих си, че много вождове от зората на историята са се озовавали в подобно затруднено положение. Дали да се явиш лично, като рискуваш другият вожд да ти е подготвил изненада? Или се правиш на храбрец и отиваш на срещата?

Предполагам, че решението зависи от това колко си храбър. Или тъп. Или параноичен. Или, в крайна сметка, доколко жадуваш онова, което ти се предлага.

На втория ден А отборът започна да се съмнява в моето заключение (и своята надежда), че Пантерата ще се съгласи на среща. Аз обаче продължавах да мисля за онези снимки. Посланието бе ясно — мразя Запада, мразя Америка и ще направя всичко необходимо, за да ви прережа гърлата.

В същия ден, накъде към три и половина следобед, получихме отговора.

Единият пилот прати радиосъобщение, че една „Тойота Ланд Крузър“ се изкачва по северния склон на платото към Крепостта на гарвана — с кодово име Точка А, ако някой случайно подслушваше.

А отборът се качи на мафража и загледа как джипът приближава откъм купчината скали, където хората на Муса пазеха северния подход към платото и крепостта.

Бедуините на двора, които бяха получили обаждане от бедуините на пътя, отвориха портите и белият джип влезе.

Петима въоръжени бедуини се изсипаха от тойотата и се заприказваха с осемте мъже в двора.

— Не карат храна и вода, така че явно носят съобщение — каза Чет.

Добро мислене като за ЦРУ. Но не бих имал нищо против няколко пилета.

Чет и Бък предложиха да слязат долу да разберат какво става.

— Трябва да видя и какво е положението в микробуса — каза Чет. — Прикривайте ни.

Е, аз ще прикривам Бък. Трябва да се оправяш сам, Чет.

Въоръжени и бронирани, Бък и Чет бързо слязоха по стълбите.

— Прикривай, но не се цели в никого — каза Бренър на Замо. — Същото се отнася и за вас — обърна се той към Кейт и мен. — Бъдете готови. Внимавайте да не разтълкувате нещо погрешно. Само аз ще давам заповед за огън.

Помислих си, че Бренър реагира малко прекалено на ситуация, в която не се долавя заплаха. Но наистина ставаше нещо — преходен момент в еднообразния ритъм на живот в Крепостта на гарвана.

Бък и Чет се появиха на двора и Бък тръгна право към бедуините, които вече бяха общо тринайсет. Това прави много калашници. Чет отключи микробуса и изчезна вътре. Никой не го спря, а това бе добър знак.

Бък говореше нещо на един от новодошлите, който май беше нещо като началник. Ясир също се включи в разговора, а останалите се бяха събрали наоколо и слушаха. При бедуините, когато началниците говорят, подчинените стоят и слушат. Също като на Федерал Плаза 26. Е, не точно.

Както и да е, Бък и бедуинът като че ли водеха нормален, макар и малко възбуден разговор.

Накрая Бък завърши с онова негово „иди си с мир“ и влезе в микробуса да докладва на Чет. Бедуините продължиха разговора си.

Бренър каза на Замо да остане на мафража и тримата — тоест аз, той и Кейт — слязохме в дивана, за да сме по-близо до ситуацията, каквато и да бе тя.

Най-сетне Бък излезе от микробуса и бързо тръгна към кулата.

Качи се при нас леко задъхан и ни съобщи:

— Бедуините казват, че Пантерата е пратил устно съобщение направо на шейх Муса. — Усмихна се. — Ще се срещнат след два часа, в шест следобед, за да обсъдят въпроси от взаимен интерес, а също и предложението на шейха за петимата американци. Пантерата споменал това мимоходом, сякаш не е от първостепенна важност. Типичен похват за арабите при пазарлък.

При това нелош. „Хей, Абдул, да поговорим за ползването на камилските пасища. И между другото, колко искаш за жена си?“

Както и да е, новината наистина беше добра и всички плеснахме длани — дори Бък, който не беше съвсем наясно как се прави това.

Хвърлих поглед през прозореца и видях, че петимата новодошли са още тук.

— Ще останат ли? — попитах.

— Да — отвърна Бък. — Като допълнителна охрана, а също и за да ни откарат на мястото на срещата.

— Нали уж не искахме повече бедуини на двора — отбелязах.

— Това е тяхна собственост. Пък и те са на наша страна.

— Така е — съгласих се. — Но може би могат да са на наша страна и някъде другаде.

— Бедуините няма да останат дълго тук, ние също — увери ни Бък. — До успеха на мисията остават два часа и може би един час след това вече ще сме в самолета.

Да, и нямаше да е зле да вземем шейх Муса с нас. Очакваха го сериозни пари, а аз знаех един деликатесен магазин в Бруклин, който се продаваше. Пък и йеменското правителство щеше да се зарадва, все едно че е мъртъв. В реалния живот обаче щастливият край рядко е толкова добре нагласен.

Хрумна ми също, че онова, което движи Пантерата — омразата, желанието за отмъщение и прекалено многото отчайващи поражения, — е същото, което движи и Чет. А това са точно нещата, които замъгляват способността ти да преценяваш правилно.

Но за да съм по-позитивен (като Бък и Чет) и може би не толкова циничен както обикновено, възможно беше да виждаме онова, което щяхме да получим — мъртва пантера, загърбила инстинктите си и нахвърлила се върху месото.

— Какво си мислиш, Джон? — попита Бък, който явно не обичаше да ме вижда замислен.

— Нищо особено — отвърнах. — Какво прави Чет в микробуса?

— Координира всички аспекти на изненадващото убийство от въздуха — отвърна Бък. — Още два безпилотни самолета заемат позиции над колибата на козаря. Ще са готови за срещата. Два самолета остават тук, над и около Крепостта на гарвана. Ще ни прикриват, докато пътуваме с хората на Муса до мястото на срещата, а после и кацането и излитането на самолета.

— Ясно. У кого са торбите и латексовите ръкавици?

— У Чет.

— Ако главата на Пантерата се запази цяла, мога ли да си я отнеса у дома?

— Интересуваме се предимно от пръсти за отпечатъци и ДНК проби — отвърна малко недоволно Бък.

— Ясно. — Обичам от време на време да не съм съвсем нормален и казах: — Надявам се онова лайно Набеел също да е там. Искам ташаците му в пликче.

— Джон, спри — не издържа Кейт.

— Извинявай. Превъзбуден съм.

Бренър, който беше виждал що е война лично и който може би лично бе вземал глава или ухо като трофей, премълча. Войната е ад, дами и господа, и никакви евфемизми не могат да променят естеството й. Убий ги, преди те да те убият, а после празнувай.

— Ще оставя Замо да ни прикрива от мафража, а ние ще идем при Чет в микробуса — каза Бренър.

— Чет има нужда да остане сам за около час — каза Бък. — Това, което става сега, е строго секретно. Той разговаря с хора във Вашингтон по радиото и получава необходимите разрешения за действие.

Кейт зададе очевидния въпрос:

— Какво толкова казва, че не бива да го чуем?

— В общи линии всичко — отвърна Бък. — Всичко е устно, така че няма никакви протоколи и записи. Не може да има и свидетели на онова, което казва или чува. Чет говори по кодиран телефон, така че имената на хората във Вашингтон са открити, а не бива да ги чуваме — всъщност не бива да чуваме нищо.

Почти чувах Чет. „Хей, Дик, здрасти, Ралф, Чет се обажда. Е, готови сме да изпарим малко шибани джихадисти и да подпалим предателския задник на Пантерата с няколко свръхсекретни ракети «Хелфайър». Още ли нямате нищо против? Някакви проблеми от ваша страна?“

Абсолютно нормално. Защо тогава обаче Чет трябваше да е сам и никой да не го чува?

Имахме малко време за убиване, преди да ни бъде позволено да се качим в микробуса и да гледаме оформянето на драмата — пристигането на шейх Муса и веселите бедуини при колибата на козаря, пристигането на Пантерата и свитата му, целувката на смъртта, чаеното парти на килима и накрая шейхът влиза в колибата под някакъв претекст. А къде щяха да са хората му? Да се надяваме, не много близо до Пантерата и неговите хора, които щяха да бъдат ударени от четири насочвани с лазер ракети с по десет килограма експлозив всяка. Може би на всички бедуини щеше да им се наложи да се извинят и да идат да пикаят групово.

Детективите имат един стар принцип — никога не пропускай да забележиш очевидното.

А очевидното за мен бе, че на тази среща шейх Муса и хората му, заедно с Пантерата и неговите хора, щяха да бъдат застигнати от една и съща участ. Така че явно А отборът нямаше да пътува към кланицата, където някои от въпросните хора — бедуини и от Ал Кайда — можеха все още да са живи и здравата вбесени.

Ако очевидното бе вярно, тогава как ние, американците, щяхме да се измъкнем от Крепостта на гарвана с тринайсетте бедуини, които скоро щяха да научат от оцелелите какво се е случило с техния шейх и приятелчетата им? Нали така?

Е, да видим как ще се развият нещата. Можеше и да греша. Или да съм прав само наполовина.

Бък каза, че слиза да говори с бедуините и да се опита да разбере по-добре какво знаят за срещата между шейха и Пантерата, както и какви са инструкциите им.

Хубаво беше, че имаме в екипа си човек, който знае арабски. Без Бък нямаше да сме в състояние дори да започнем тази мисия. Следващия път, когато се пиша доброволец в територия на Ал Кайда, искам Бък да е с мен. Или може би някой друг, който знае арабски, но не ръси непрекъснато празни приказки. Или пък щеше да е най-добре просто да пропусна офертата.

Бък излезе и аз споделих загрижеността си, че ракетите могат да причинят косвени жертви на приятели, тоест на шейх Муса и хората му, като по този начин ни поставят в опасна ситуация тук, в Крепостта на гарвана.

— И аз си мислех за същото — каза Бренър, който беше виждал неведнъж как бойни глави разкъсват хора на части. — Колкото и да са точни ракетите, при попаденията се разлитат шрапнели. Най-добре е да си колкото се може по-далеч от целта им.

— Защо не повдигна… не повдигнахме… този въпрос още на срещата в Аден? — попита Кейт.

— Мислех, че Чет знае какво говори — отвърна Бренър.

Е, знаеше, разбира се, но явно му се случваше да забравя детайлите.

— Мисля, че когато шейх Муса влезе в каменната къща, това ще е сигнал за Чет да нареди самолетите да изстрелят четирите ракети. Но може и да е сигнал за бедуините да си обират парцалите и да търсят прикритие — каза Бренър. — Ще имат четири, най-много пет секунди да го направят, преди четирийсет кила експлозиви и шрапнели да са превърнали района в кланица.

Едно, две, три, четири… мога да стигна и до съседната провинция, ако знам, че към мен лети „Хелфайър“.

— На Пантерата и хората му ще са им нужни няколко секунди да осъзнаят какво става, но преди да успеят да реагират, вече ще са в рая — обобщи Бренър.

Сигурно беше прав, обаче все пак казах:

— Но въпреки това може да има жертви от нашите.

Кейт и Бренър се замислиха.

— Господи, надявам се да не стане така — каза Кейт. — Иначе как ще се измъкнем оттук?

— Много бързо.

Като имахме това предвид, се качихме на мафража да поговорим със Замо и да го запознаем с положението. Бренър каза и че искал да ни покаже нещо горе. Може би нов вид курешки, смърдящи по-малко от глупостите, с които ни заливаха Бък и Чет.