Нелсън Демил
Пантерата (40)

39.

Старият кервански път не беше лош и не бе много натоварен, така че се движехме добре, с около 120 км/ч., и след половин час различих планините на хоризонта.

Изкачихме едно възвишение и видях как стоповете на двете водещи коли светнаха, а отпред на пътя изникна конвой от пет военни камиона, движещи се в същата посока, в която и ние. Взех бинокъла от конзолата и го насочих към тях. Във всяка открита каросерия имаше по двайсетина души с баретите и камуфлажните униформи на полицаите от Бюрото за национална сигурност.

Радиото изпращя.

— Ще минаваме един по един — каза Бренър.

Шофьорите потвърдиха и водещата кола на Бренър излезе в насрещното платно и ускори. Внезапно обаче последният полицейски камион рязко зави към джипа и той трябваше да набие спирачки и да се върне в дясното платно.

— Задници — каза Майк.

— Какво става? — попита Клеър.

— Вероятно ще направят опит за тараш — отвърна Майк. — У военните има известна дисциплина, но полицаите са направо бандити в униформи.

Полицейският конвой намали скорост, след това един от камионите излезе в лявото платно и всички камиони спряха. Пътна блокада.

Петте джипа също спряха, но запазихме десетметровия интервал помежду ни. Пътят беше пуст и единствените превозни средства наоколо бяха нашите и техните.

— Всички да останат в колите, но бъдете готови да демонстрирате сила — каза Бренър по радиото.

Бренър и Бък отново слязоха от джиповете си, невъоръжени. Застанаха така, че да ги виждаме, и зачакаха. Бренър носеше радиостанцията си, а Бък говореше по сателитния си телефон, вероятно с посолството. Или може би със станцията за управление на безпилотните самолети. Добре. Или поне изглеждаше добре.

— Онези искат Бренър да иде при тях. Няма да се получи.

— Трябва ли да съм уплашена? — попита Клеър.

— Мисля, че вбесена е по-добре — отвърна Майк.

Май се очертаваше патова ситуация, която можеше да се проточи. Не бях сигурен за тукашния протокол, но мъжкото его ми беше достатъчно добре познато.

Полицаите свалиха задните капаци на камионите и започнаха да скачат на земята с АК-47 в ръце. Сините камуфлажни униформи бяха покрити с прах и видях, че повечето са покрили устата и носовете си с кърпи, поради което наистина приличаха на бандити. Изобщо не се опитаха да тръгнат към джиповете: просто се мотаеха насам-натам и неколцина се възползваха от възможността да се изпикаят.

Видях Бренър да вдига радиостанцията си и след миг чух гласа му.

— Стойте по местата си.

Видях, че Бък разговаря с неколцина от полицаите. Сигурно им казваше да идат да извикат шефа си, но това като че ли не действаше.

Търпението не е сред многото ми добродетели, пък и беше крайно време да накарам Бък и Бренър да разберат, че не съм тук само за едното возене, така че отворих вратата и слязох, метнал моята М-4 през рамо.

— Бренър ще се вбеси — каза Майк.

— Внимавай — добави Клеър.

Минах покрай двата предни джипа и Бренър ме видя и изръмжа:

— Връщай се в колата си.

Не отговорих, а хванах Бък за ръката.

— Да идем да намерим шефа.

За момент Бък оказа съпротива, но накрая отстъпи и двамата закрачихме по пътя през тълпата полицаи. Бренър остана назад, за да ни държи под око и да поддържа радиовръзка с конвоя.

— Разбери какво искат тези идиоти и да продължаваме — казах на Бък.

— Искат само да ни покажат кой е шефът тук, както и няколкостотин долара — отвърна той.

— Няма да получат нито едното, нито другото.

Преди да стигнем до първия камион, някакъв дълъг тъп с важни на вид означения по униформата тръгна срещу нас и каза нещо на арабски.

Бък отговори на арабски, онзи като че ли не се изненада (сигурно бяха предупредени по радиото) и двамата започнаха да ломотят.

Прекъснах ги.

— Какво казва тоя смешник?

Бък отговори:

— Това е капитан Дамадж от Бюрото за национална сигурност и иска да знае кои сме и закъде пътуваме.

— Много добре знае кои сме и закъде пътуваме. Кажи му да си го начука.

Бък каза нещо на капитана, но по всяка вероятност преводът му не беше дословен.

Капитанът отговори и Бък се обърна към мен.

— Казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност и че трябва да се върнем до Ярим и да продължим по новия път.

— Да, ясно. Е, сега е моментът да му кажеш: „Разкарай се от пътя ми, малоумен син на крастава камила“.

Бък каза нещо, но не чух познатата ми арабска дума „гамал“.

Бък изслуша отговора на мъжа и преведе:

— Казва, че ще ни осигури охрана през планините до Таиз. — И добави: — Срещу петстотин долара.

— Кажи му, че ние ще му осигурим охрана. Срещу шестстотин долара.

— Джон…

Мъжът каза нещо.

— Усеща, че си ядосан, и смята, че го обиждаш — каза ми Бък.

— Аз ли? — Усмихнах се на капитан Дамадж и казах с най-любезен тон: — Ще ти дам две минути да се разкараш от пътя ни.

Бък, който си оставаше дипломат до последно, също се усмихна и каза нещо на капитан Дамадж.

Двамата се разбъбриха, може би преговаряха сделката.

Както и да е, вече се бях разгорещил, може би без причина, и може би бях прекалено агресивен и превръщах ситуацията от дразнеща в лоша. Мислех си обаче за онова, което беше казал Бък в Ню Йорк — че йеменците не обичат женчовци. Такива просто нямаха място тук. Така че просто следвах съветите на Бък, макар той да не изглеждаше особено доволен от мен.

Чух някой да говори по радиостанцията и я приближих до ухото си. Бък направи същото.

Беше Бренър.

— Какво става? — попита той. — Джон, ела тук.

— Командващият офицер казва, че пътят бил затворен от съображения за сигурност — каза Бък. — Опитваме се да се разберем. Край.

— Джон, остави Бък да се погрижи за това — каза ми Бренър.

— Не става — отвърнах аз. — Край.

Погледнах към нашата колона и видях, че Кейт е слязла от джипа и води сериозна дискусия с приятеля си Пол. Вероятно казваше нещо от рода на: „Казах ти, че Джон не е отборен играч“. Или може би си беше Помислила, че просто се опитвам да й покажа, че съм много по-точен от Пол Бренър. Това не беше абсолютно невярно. Е… може би донякъде вярно.

Бък и капитан Дамаджана размениха още няколко думи, след което Бък се обърна към мен.

— Ще вземе четиристотин долара…

— Това е магистрален грабеж. Знам, че вземат по два долара на човек.

Бък вече изглеждаше малко обезпокоен и ми каза остро:

— Джон, моля те да се успокоиш. Парите са предвидени в бюджета. Не са твои и само усложняваш нещата повече, отколкото е нужно.

— Не става въпрос за парите, Бък. А за хъс. Ти лично ми каза да съм агресивен с тези хора — напомних му.

— Не. Казах ти, че ако създадеш впечатление, че те е страх, това приканва тях да бъдат агресивни.

— О… значи съм те разбрал погрешно? Съжалявам. Ще играем на доброто и лошото ченге — продължих. — Аз съм лошото. Така че говори мило на този задник и му кажи, че аз съм шефът и че съм изрод, но ще се съглася на стотачка.

Бък изглеждаше малко разочарован от мен, но се насили да се усмихне и каза нещо на капитан Как-му-беше-името.

Докато говореше, го посъветвах:

— Кажи на тоя тип, че йеменското правителство трябва да ни лиже задниците, задето сме тук.

Бък прекъсна разговора си с капитана с думите:

— Джон, млъквай!

— Добре. — Май от мен нямаше да стане добър дипломат.

Накрая Бък се обърна към мен.

— Двеста. По-надолу не може да свали. В Йемен всичко се свежда до сделката — напомни ми той. — Сега този човек трябва да запази достойнството си. А ние не се пазарим от позицията на силата и не искаме да се връщаме в Ярим, така че ще му дам двеста долара и ще си продължим по пътя.

— До следващото изнудване.

Бък каза нещо на капитан Дамадж, който отговори и Бък преведе:

— Ще ни даде… да го наречем пасаван, както казват дипломатите. Писмен пропуск до Аден.

Звучеше ми като пълна глупост, но Бък започваше да се стресира, а полицаите бяха приключили с уринирането на публично място и ставаха неспокойни, Бренър беше абсолютно вбесен, а Кейт изглеждаше разтревожена. Или ядосана. Освен това беше незабулена и онези мръсници я оглеждаха. Така че…

— Добре — казах на Бък.

Бък каза нещо на капитан Дамадж и той кимна и ми се усмихна.

— Трябва ли да го прегръщам? — попитах аз.

— Просто му стисни ръката — отвърна Бък.

Протегнах ръка на капитан Дамадж, ръкувахме се, аз се усмихнах и му казах:

— Ти си крадец.

Той се усмихна в отговор и каза нещо, което Бък преведе като:

— Ти си храбър мъж и знаеш как да се пазариш.

Не знам дали това бяха истинските думи на Дамадж — може би беше казал: „Ти си пълен задник и ядеш кози лайна“, но Бък беше твърдо решен да заглади положението.

Бък вдигна радиостанцията си и докладва:

— След няколко минути продължаваме.

Капитан Дамадж отиде до един от камионите, може би за да напише пропуска или нещо подобно.

— Можех да се справя и без твоята помощ — каза ми Бък.

— Но пък нямаше да е такава забава.

Капитан Дамадж се върна с някакъв лист и двамата с Бък си размениха пасавана и парите. Бък зачете пропуска.

— Като Али Баба и четирийсетте разбойници ли се е подписал? — поинтересувах се аз.

Капитан Дамадж се усмихна и ми каза на английски:

— Не си чак толкова смешен.

Опа!

Бък едва не изпусна пасавана.

— Много внимавайте по пътя — каза ни капитан Дамадж. — И приятно прекарване в „Шератон“.

— И на теб приятен ден — отвърнах аз.

Преди да се обърне и да си тръгне, той ме посъветва:

— Иди си го начукай.

Бък ме погледна, но като че ли беше изгубил дар слово.

— Мислиш ли, че наистина има проблем със сигурността нататък? — попитах го, докато се връщахме към джиповете.

— Скоро ще разберем — отвърна той.

Стигнахме до първия джип, където стояха Бренър и Кейт. Бренър показа страшно самообладание и ми каза само:

— Оценявам инициативата ти, но справянето с подобни ситуации е работа на Бък.

Не отговорих, а продължих нататък. Кейт ме настигна.

— Какво ти става?

Звучеше като риторичен въпрос, така че не отговорих.

— Беше ти казано да стоиш в колата — напомних й. — Изпълнявай заповедите.

— Аз ли? А ти?

— Аз не приемам заповеди от Пол Бренър.

Тя не отговори.

— Ще си поговорим по-късно — обеща ми Кейт и продължи да върви.

Стигнах до моя джип.

— Колко? — попита Майк.

— Двеста.

— Обичайната цена.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър.

— Можем да продължим.

Полицейският камион, който блокираше лявото платно, се премести и колата на Бренър потегли и поведе конвоя покрай спрелите машини.

Погледнах в страничното огледало и видях, че камионите обръщат. Бяхме оставени да се оправяме сами.

Скоро вече се движехме с добра скорост, а полицейският конвой изчезна от погледа.

След двайсетина минути се заизкачвахме по стръмен наклон, пътят се стесни и зави към някакъв проход.

Бренър заговори по радиото:

— Девет-девет — (тоест до всички) — тук става интересно. Пръснете се, но без да изпускате от поглед предната кола. Бъдете нащрек.

Последното се подразбира, Пол. Аз обаче не бях обезпокоен. Разполагахме с пропуск от капитан Дамадж.

По планинския път нямаше насрещно движение.

— Това не е добър знак — уведоми ме Майк.

— Аха.

— Полицаите казаха ли нещо за ситуацията? — попита той.

— Шефът спомена, че пътят бил затворен от съображения за сигурност.

— Така ли? И какво?

— Просто преувеличаваше. Искаше пет стотака, за да ни ескортира.

Майк известно време мълча и накрая предположи:

— Може пък да е казвал истината.

— Ще видим.

— Да… Както и да е, не можеш да се довериш на полицията да те пази, дори да им платиш.

— Именно. — Помислих си за белгийските туристи в Мариб. Не бяха получили кой знае каква охрана срещу парите си.

— Може би ще е по-добре да обърнем — обади се Клеър.

— Тези неща ги решава шефът, а той вече е решил — отвърна Майк.

Точно така. Пол Бренър нямаше да обръща. Всъщност бяхме се поставили в доста рискована ситуация. Но си мисля, че това беше целта.

— Е, поне целият път е наш — рече Майк.

— Надявам се.

Пътят мина покрай някакво селище на един склон.

— Това е Иб — каза Майк. — Последното населено място, което ще видим по тези места. Тук правителството няма почти никаква власт — добави ненужно.

— И по-добре. Почти ни свършиха парите за подкупи.

— Тук управляват племената, но те няма да нападнат конвоя ни — продължи Майк, но не пропусна да напомни: — Ал Кайда е новото момче в махалата.

Аха. И те не ти искат парите. А главата.