Нелсън Демил
Пантерата (75)

74.

Съобщихме на Замо добрата новина за сгледата между Пантерата и шейха и Бренър добави:

— Днес си отиваме у дома.

Замо, който не беше по приказките, само кимна.

После Бренър насочи вниманието ни към шахтата за екскременти и посочи една квадратна дупка в тавана точно над шахтата; дървените стени се издигаха на около два метра и половина, само на половината разстояние до високия таван на мафража.

— Това е отдушник — каза той.

Естествено. Лайната падат надолу, но миризмата върви нагоре.

— Изтласкай ме — каза ми Бренър.

Отидохме до полустената, аз го изтласках и той застана несигурно на върха на стената, пръстите му едва докосваха ръба на отдушника.

Дупката на клекалото на всеки етаж под нас беше достатъчно голяма, за да може човек да се напъха през нея и да скочи до следващия етаж — вече бях отбелязал, че това може да се използва като път за бягство. Само че нямаше как да паднеш направо през всички дупки върху купчината лайна. Нужно беше малко промушване и извъртане. Въпреки това предупредих г-н Бренър:

— Внимавай. До долу има двайсетина метра. Лайната може и да омекотят падането, но все пак…

— Благодаря. — Бренър се надигна на пръсти и се хвана с две ръце за ръба на отдушника, след което се набра през отвора и се озова на покрива.

Добри мускули от кръста нагоре. И сега какво?

Бренър коленичи до дупката и каза:

— Можем да го направим.

Видях краката и тялото му да се спускат през дупката и той увисна, хванал се за грубо одяланите дъски, после се залюля, пусна се и стъпи на пода.

— Горе има парапет, който може да ни осигури добра защита, ако се стигне до престрелка. Покривът може да издържи хеликоптер — добави Бренър, чиято последна война, тази във Виетнам, беше немислима без хеликоптери.

Това бе наистина добра новина, ако се озовем в капан на покрива и под обстрел.

— Нямаме хеликоптери в Йемен — напомних му все пак.

— Да, нямаме. Но сме само на двеста и седемдесет километра от летището в Наджран, оттатък саудитската граница. На по-малко от час път. Оттам излитат безпилотните самолети, а вероятно и нашият „Отер“ е там.

— Добре. И какво?

— Ако се наложи, можем да извикаме наш хеликоптер да ни вземе от покрива.

— Защо? — попита Кейт.

— Защото ако онези от Ал Кайда са се сетили къде са ги довели, може да решат да си спестят сто хиляди долара и покрай това да покажат на шейх Муса кой командва парада. Да не говорим, че така ще избегнат и срещата.

— Прав си — съгласих се.

— Освен това нашите съюзници бедуините малко ме съмняват — продължи Бренър. — Така че трябва да имаме план за измъкване.

А аз си мислех, че аз съм параноик. Това обаче не беше параноя. А План Б от Точка А.

— Май е по-добре да се измъкнем през границата с хеликоптер оттук до Наджран, отколкото със самолет от пътя — каза Кейт.

— Така е — съгласи се Бренър. — Но самолетът е на Компанията, а операцията е също на Компанията. Освен това хеликоптерът, независимо дали има, или няма обозначения, лесно може да бъде разпознат като американски, а това изобщо не влиза в плана. Ако обаче се появи неотложна ситуация тук или на мястото на атаката, ще ни потрябва.

— Прав си — съгласих се. — Но един час чакане е много време.

— Така е. Но по-добре това, отколкото да не пристигне никой.

— А как ще извикаме хеликоптера? — попита Кейт.

— Обадих се по сателитния телефон на Ед Питърс в посолството и в момента той се опитва да намери координатите на американския контингент на летището. Официално сме там като инструктори на Кралските военновъздушни сили на Саудитска Арабия, но всички знаят, че в Наджран имаме и хора на ЦРУ и Националната служба за сигурност, за да държим под око положението в Йемен — обясни Бренър. — Точно оттам ще дойдат и изтребителите, които ще унищожат лагера на Ал Кайда.

Интересно.

— Ще споделяме ли тази информация с Чет и Бък? — попитах аз.

— Готов съм да се обзаложа, че Чет и Бък вече разполагат с телефонния номер и честотата на началника на операциите в Наджран — каза Бренър. — А дори да ги нямат, могат да се свържат с ЦРУ там. Между другото, не споменаха нито дума за Наджран или за хеликоптери.

Така беше. Работата определено намирисваше, но може би не толкова силно, колкото си въобразяваше параноичният ми ум. Възможно бе за всичко, което не се връзва, да има някакво рационално и логично обяснение, свързано с националната сигурност. Но ако нещо кряка като патица, а упорито те уверява, че е белоглав орел, по-добре да внимаваш.

Обърнах се към Замо.

— Можеш ли да се набереш дотам?

— Че защо не?

— Защото ръката ти е преебана.

— Аз ще се кача пръв, ти втори, след което лесно ще изтеглим Замо и Кейт — каза Бренър.

Не пропуснахме ли Бък? Ами Чет?

— Мога да се набера — уведоми ни Кейт.

Погледнах стената на шахтата за екскременти. Както вече казах, беше висока към два метра и половина.

— Последния няма да има кой да го повдигне — отбелязах.

— Онзи шкаф ей там ще издържи тежестта на Замо, а той е най-тежкият от всички ни.

Май вече го бяха опитвали. Човек винаги може да разчита на военните да покажат инициатива и добри умения в решаването на полеви проблеми.

— Добре измислено и добра работа — казах на Бренър и Замо. — Но да се надяваме, че изобщо няма да ни се наложи да се качваме горе. Между другото сигурно сте забелязали, че дупката на клекалото е достатъчно широка, за да можем всички, дори Замо, да се проврем през нея.

Бренър се прояви като експерт по жилищни кули.

— Направили са я така, за да могат по-лесно да изхвърлят кухненските боклуци и нощните гърнета. Освен това шахтата в тези кули наистина е примитивен авариен изход.

Всеки ден научаваш по нещо ново.

— Значи ако се наложи да слизаме по шахтата, вместо да се изкачваме, ще се справим — посочих аз.

Всички бяхме съгласни, че шахтата има множество приложения, но преди да разпуснем срещата повдигнах един може би спорен въпрос и казах на Бренър и Замо онова, което бях казал на Кейт.

След като момчетата от Ал Кайда дойдоха и видяха стръвта, всички ние бихме могли да се махнем оттук. С изключение на Чет.

Бренър кимна и каза:

— Мислех си за това в Аден.

И тогава щеше да е отличен момент да повдигнеш въпроса, Пол.

— Но — продължи Бренър и ни погледна — не мисля, че някой от нас смята да си тръгне.

— Така е — съгласих се аз. — Не искаме, но за протокола трябва да признаем, че останахме повече, отколкото е необходимо, независимо какво ще се случи през следващите няколко часа. Че сме останали, за да видим как ще приключи това.

Никой нямаше какво да добави, освен може би: „Храбро, но тъпо“.

И тъй, срещата на мафража беше разпусната, може би за последен път. С Кейт и Бренър слязохме в дивана и оставихме Замо да медитира върху абстрактната идея, че шахтите за екскременти водят нагоре и надолу, но че и в двата случая нагазваш здраво в лайната.

Всичко това ни даваше много материал за размисъл, но в основата на всичко бе мисията — да убием Пантерата. И едва след това да се безпокоим как да се измъкнем живи.