Нелсън Демил
Пантерата (45)

44.

Външният термометър на джипа показваше 39 градуса, така че не бях особено шокиран, когато отворих вратата и горещината ме удари така, сякаш се намирах в доменна пещ.

С Клеър оставихме предпазните си якета в джипа и й казах да влиза.

Вдигнах бинокъла и огледах издигащите се над хотела хълмове. При предишното ми идване тук-там нямаше постове на йеменската армия. Сега също не виждах жива душа.

Охраната по периметъра като че ли се състоеше от десетината йеменски войници, които видяхме по пътя. Бяха насядали на белите си пластмасови столове под чадъри и бъбреха по мобилните си телефони. Хладилни чанти завършваха картината на бдителната им служба. Никой ли не беше казал на тези типове, че Ал Кайда идва насам?

На едни скали, които се спускаха до плажа от южната страна на хотела, беше кацнала бяла шатра, за която йеменците твърдяха, че била военен наблюдателен пункт. Нашите свързочници обаче казаха, че това било подслушвателен пост на СПС, който прихващал комуникациите ни по радиото и сателитните телефони — което бе една от причините да разпънем подплатена с олово палатка на четвъртия етаж. Другата причина бе Ал Кайда, която също разполагаше с оборудване да подслушва.

Насочих бинокъла към Слонската скала от северната страна на хотела. Там имаше пикап на йеменската армия, снабден с картечница 50-и калибър, обслужвана от четирима йеменски задници, предпочели да насочат оръжието към хотела вместо към хълмовете. Може би си мислеха, че е забавно; ние не споделяхме това мнение.

Бюрото за национална сигурност, чиято работа е да охранява хотели, не съществуваше при предишното ми посещение тук и с радост не открих сините им камуфлажни униформи, макар да си бях изградил специални отношения с капитан Дамадж.

Колкото до нашата охрана, разчитахме на морските пехотинци и момчетата от специалния отряд на ФБР. Спомних си, че на покрива винаги има по четирима снайперисти, както и четирима или петима морски пехотинци с М-16 на плажа. Нощем броят им се удвояваше.

Насочих вниманието си към конвоя. Всички тринайсет пътници бяха слезли от джиповете и един от агентите на ДСС наглеждаше прехвърлянето на багажа и оборудването в хотела, а останалите държаха обстановката под око.

Неколцина арабски гости, приличащи на богати саудитци — с дълги роби и покрити глави — излязоха от хотела и заговориха с портиера за надупчените коли.

Рядко се случва въоръжени военни и паравоенни групи да отсядат в хотел, в който има и цивилни гости. Това обаче бе Йемен и гостите като че ли нямаха нищо против нас, стига ние да нямаме нищо против тях. В известен смисъл си осигурявахме взаимна защита — Ал Кайда сигурно нямаше да стреля по хотел, пълен с техни братя по вяра. Нали така? Бък нали беше казал да не се безпокоим, освен ако арабите не започнат да напускат.

Спомних си също, че този франчайз на „Шератон“ е собственост на саудитски принц, но не бях сигурен дали това е добре или зле по отношение на взривяването на хотела от Ал Кайда. Може би зависеше от това на кого плаща принцът и кого вбесява.

Както и да е, целият багаж вече бе вътре, така че преметнах моята М-4 през рамо и влязох в прохладното фоайе.

Неколцина агенти на ДСС, сред които Майк и Замо, наглеждаха багажа, а Бренър беше на рецепцията и ни регистрираше, без да показва паспорти и да дава имена — тези подробности не влизаха в работата на хотела. Американците притежаваха за вечни времена трети и четвърти етаж и саудитският принц се радваше на тлъсти приходи от стаите, заплащани с парите на американските данъкоплатци.

При предишното ми идване фоайето бе току-що ремонтирано и не изглеждаше зле — много махагон и тръстикови мебели, напомнящи за британски тропически колониален стил, подобен на онзи в хотелите из Карибско море. С това приликите свършваха.

На стената забелязах вездесъщата снимка на Али Абдула Салех, доживотен президент — докато някой не го убиеше. Големият Али те наблюдава.

Забелязах също неколцина западни гости, вероятно безхаберни европейци, възползвали се от някаква промоция, за да избягат от зимата в родината си. Американските туристи имат огромното преимущество никога да не са чували за Йемен и Аден, а и туристическите им агенти, ако изобщо имат такива, не искат да ги пращат на места, където не са добре дошли — което е горе-долу навсякъде в днешно време. Европейците пък си мислят, че са добре дошли навсякъде, което е друг вид невежество или арогантност.

Във фоайето имаше и двама йеменски войници с АК-47, както и двама американски морски пехотинци с М-16. Какво ли си мислеха европейските туристи? Страхотен плаж, ниски цени — но какви са тези хора с автоматите? Сигурно снимат някакъв филм.

Комисията по посрещането от наши колеги също бе тук. Бък разговаряше с трима мъже и една жена. Явно ги познаваше, но никой от тях не приличаше на нашия човек от ЦРУ, за когото бях сигурен, че ще се появи по по-драматичен начин — може би щеше да се спусне с парашут на плажа. Или по някакъв по-потаен начин — например онази палма в саксията можеше да ми прошепне: „П-с-с-т. Кори. Насам. Палмата. Не гледай към мен. Само слушай“.

Жена ми, която беше отишла да си напудри носа, дойде при мен и отбеляза:

— Хотелът не е чак толкова лош. Добре ли си прекара тук?

Въпросът беше по-натопорчен и от моряк в отпуска.

— Без теб, скъпа, не мога да си прекарам добре — отвърнах.

Тя като че ли се усъмни в искреността ми, но продължи:

— Доктор Нолан как се справи с проблема по пътя?

Това не беше истински въпрос, но все пак отговорих:

— Беше малко изнервена.

— Успя ли да я успокоиш?

— Всъщност й взех успокоителните и ги изгълтах аз.

Кейт потисна усмивката си и само за протокола ме уведоми:

— Още съм ти ядосана за онова спиране от полицията.

— Е, опитай се да го преживееш. Животът е кратък — напомних й.

Тя омекна.

— Ти си храбър мъж, Джон, но и доста безразсъден и арогантен.

— Благодаря. Знаеш ли, тукашния бар си го бива. Да те черпя едно?

— Пол каза, че пиенето на алкохол се забранява до второ нареждане.

— Така ли? Тогава какво ще кажеш за бира?

Хауард, който също беше отишъл да си напуд… да се освежи де, дойде и каза:

— Хотелчето не е лошо. Но дали е безопасно?

— Не е — уверих го. — Май няма да е зле да се върнеш в Сана.

— Мисля, че пътувах достатъчно за един ден.

— Хич не ми се иска да пропускаш засадата на връщане.

Той се разсмя, можете ли да си представите? Вече беше ветеран, който се смееше на смъртта.

— Живея в Лонг Айланд — уведоми ни той. — Обичам плажовете и съм опитен плувец.

— Чудесно. Акулите обожават опитните плувци.

Клеър също се присъедини към нас и каза на Кейт:

— Съпругът ти е много храбър човек.

— Той е моят герой — отвърна Кейт. Всъщност каза… ами, не каза нищо.

— Никога не съм била по-уплашена — продължи Клеър. — Но Джон… и Майк, разбира се, бяха абсолютно хладнокръвни и спокойни и Джон се погрижи да остана скрита под прозорците.

— И я прикривах с тялото си — добавих аз. Не, не го казах. Не съм чак толкова храбър.

Кейт не коментира.

Бренър беше приключил на рецепцията и дойде при нас, за да ни раздаде електронните карти в пликове, върху които бяха изписани номерата на стаите. Беше се сетил да ме сложи в една стая с жена ми, така че си помислих, че е преживял увлечението си по Кейт.

— Да се срещнем с аденските си колеги? — предложи той.

— Къде е човекът от Компанията? — попитах аз.

— Не знам.

Добре. Но ако трябваше да позная, бих се обзаложил, че липсващият член от екипа ни е в комуникационната стая, говори по радиото с шефа на станцията в Сана и го пита дали има информация, че ракетите са изпарили Пантерата. Нямаше ли да е чудесно? Или наистина исках лично да видя сметката на онзи тип? Беше минало известно време, откакто някой от нюйоркската АТС беше виждал сметката на някой лош, и мисля, че последната жертва беше моя. Лъва. Поради което сега бях тук, извикан на бис. Може би и това, че Кейт беше видяла сметката на човек от ЦРУ, също беше причина да сме в Йемен.

Във всеки случай бях набрал инерция в избиването на големи котки и се надявах да продължа победната си серия.