Нелсън Демил
Пантерата (16)

15.

Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, облечен в бялата роба и шивал на бедуин, стоеше пред събралите се бойци — четирийсет и двама джихадисти, въоръжени с автомати АК-47 и гранатомети.

Минаваше полунощ, но на ярката светлина на изтъняващия полумесец той виждаше хората си, седнали с кръстосани крака на земята; виждаше също и равния пустинен пейзаж от скали и прашна земя, простиращ се до обсипания със звезди хоризонт.

Пантерата заговори на хората си с висок ясен глас:

— Тази нощ ще постигнете велика победа за исляма!

Мъжете завикаха одобрително и вдигнаха оръжия във въздуха.

— Ще убиете неверниците и ще очистите свещената пръст на исляма с кръвта им!

Отново радостни викове.

Пантерата огледа войниците си. Бяха предимно новобранци, обучени набързо в лагера в планините. Сред тях обаче имаше четирима калени бойци от Афганистан, както и двама офицери от разбитата иракска армия.

Въпросните двама се бяха сблъсквали с американци в битка, бяха избягали от родината си след поражението и бяха дошли в Йемен, за да отмъстят за унижението. Липсваше им духът на свещената война, но напълно компенсираха това с омразата си.

Бехадин Зухаир, единият от офицерите, бивш капитан от елитната Иракска гвардия, щеше да поведе атаката срещу петролната инсталация на американската „Хънт Ойл“. Другият иракчанин, Саид ал Рашид, щеше да е негов помощник-командир.

Пантерата имаше голяма вяра в тези доказани в боя войници и знаеше, че те ще вдъхнат кураж у младите новобранци. С тези двама иракски офицери и с четиримата калени ветерани от Афганистан не виждаше причина самият той да води атаката срещу американския обект.

— Охраната на чуждоземците е от платени наемници, които не са верни на американците, а само на американския долар. Те ще се предадат и ще молят за милост или ще побегнат. Или ще умрат от ръцете ви!

Мъжете завикаха още по-силно.

Подобно на офицерите и войниците си, Пантерата знаеше, че американците са наели и сто души от Бюрото за национална сигурност на Йемен, които трябваше да осигурят допълнителна защита на петролната инсталация — жилищния комплекс, офисите, камионите, машините, тръбите и помпите. Тези сто паравоенни полицаи бяха добре платени от американците, но зле обучени от правителството в Сана, лошо екипирани и с лоша мотивация. А и от опита си с тези хора при руините на Билкис Пантерата знаеше, че лесно могат да бъдат сплашени и още по-лесно купени.

— Полицейският лагер е извън периметъра на петролната компания, на северната страна — напомни той на бойците си. — А вие ще атакувате от юг. Полицаите няма да завържат сражение с вас. И вие няма да ги провокирате. — Усмихна се. — Ще спят като агънца и няма да чуят нищо.

Мъжете се разсмяха, но Булус ибн ал Дервиш усещаше, че това е пресилен, нервен смях.

Знаеше, че в навечерието на сражение хората са изпълнени със страх. Това бе разбираемо. Вярата обаче побеждаваше страха. Лидерството побеждаваше неопитността. И това беше неговата работа — да насърчи вярата и да покаже лидерство.

— Видяхте плановете на отбранителните системи на тази американска колония на ислямска земя — каза той на бойците си. — Знаете, че това място е слабо, знаете тайните на отбраната. Знаете също, че наемниците, които пазят това място за американците, са неверници без сърце и душа. А йеменските работници, които са с тях, са се продали на американците и са недостойни за Бог. Те всички са овце, които ще бъдат заклани тази нощ!

Мъжете скочиха на крака и закрещяха ликуващо.

Капитан Бехадин Зухаир стоеше отстрани и гледаше хората си и началника си Булус ибн ал Дервиш, който наричаше себе си Пантерата, макар някои да го наричаха ал Амрики, Американеца, което го дразнеше.

Бехадин Зухаир си помисли, че ал Дервиш има страхотно присъствие и говори добре. Пантерата се беше превърнал в легенда, след като бе планирал успешната атака срещу американския боен кораб в пристанището на Аден, и затова хората го слушаха, вярваха му и го почитаха. Ал Дервиш, помисли си Зухаир, е невероятен вдъхновител, проницателен стратег и може би голям мислител. Във военното дело обаче не го биваше. Всъщност не знаеше нищо за войната. Честно казано, тази атака срещу укрепения обект, предприета с лошо обучени войници, имаше всички изгледи да се превърне в катастрофа. Никой обаче не би казал подобно нещо на Булус ибн ал Дервиш.

Мъжете още викаха и Пантерата им направи знак да седнат.

Остави тишината да се спусне върху пустинята и погледна към изпълнената със звезди нощ. Лек горещ ветрец идваше от север, от Ар Руб ал Хали, Пустия район, пустинята с изпепеляващото слънце и огромните подвижни дюни от нажежен пясък — мястото, където измираха дори скорпионите.

Именно тук Бог бе сложил петрола и американците бяха дошли да го изсмучат от земята на исляма. И Пантерата каза:

— Именно тук ще умрат американците и техните платени слуги. И дюните ще поемат на юг и ще засипят костите им и всяка следа от тях, и всички свидетелства, че са били тук и са замърсявали свещената земя на Йемен и исляма.

Мъжете надигнаха гласове в знак на съгласие.

— Вие ще победите! — извика Пантерата.

Мъжете отново скочиха на крака и изкрещяха:

— Победа!

— Ще действате без никаква милост!

— Без милост!

— Ще убиете неверниците и слугите им! Никой няма да се измъкне жив!

Мъжете закрещяха и продължиха да крещят.

Капитан Зухаир също крещя, както правеше и лейтенантът му Саид ал Рашид. Двамата обаче се спогледаха. Бяха виждали сражения с американци, с кюрди и иранци, както и срещу иракски бунтовници, тръгнали срещу великия им лидер Саддам Хюсеин. Бяха виждали победи и поражения, а също страх, малодушие, храброст и смърт. Пантерата си нямаше представа за тези неща.

Зухаир пак погледна хората си. Бяха твърде млади — не на години, а в сърцата и в умовете си. Твърде много идеалисти и религиозно начетени младежи, свикнали с удобствата. Твърде много саудитци, виждали сражения единствено по телевизията.

Е, онова, което им липсваше като твърдост, може би щеше да бъде компенсирано от вярата и устрема.

Погледна отново Булус ибн ал Дервиш. Амрики май също имаше подобни съмнения. Може би тъкмо това бе причината ал Дервиш да не води тази атака.

Пантерата се обърна към хората си.

— Събрали сте се тук от много държави на исляма, за да участвате в джихад. Тази нощ ще бъде първата победа, последвана от много други, докато американците не бъдат прогонени от Йемен. И тогава ще се насочим към Сана и ще унищожим поквареното правителство, което покани американците в тази свещена страна. — Пантерата повиши глас. — Ще обесим министрите и генералите на уличните лампи на Сана и ще празнуваме победата си в двореца на президента марионетка Али Абдула Салех!

Мъжете изреваха:

— Смърт на Салех!

Пантерата се усмихна и вдигна ръце, но мислите му бяха другаде. Самият той нямаше да води тази атака, макар че някои от бойците му можеха и да се запитат защо не е сред тях. Всъщност капитан Зухаир вече беше повдигнал въпроса.

Булус ибн ал Дервиш не се боеше от смъртта, но се страхуваше да не бъде заловен, особено от американците, неговите бивши сънародници. Страхуваше се от затвора, от мъченията, от унижението, че близките му в Америка — баща му, майка му и сестра му — могат да го видят държан като някакво животно в американски затвор.

Смъртта беше за предпочитане, а да умреш в джихад означаваше сигурно място в рая. Но в едно сражение смъртта не беше гарантирана.

Ако го заловяха, цялото джихадистко движение в Йемен щеше да пострада или дори да рухне. Поради тази причина, и защото Бог искаше той да остане жив и свободен, за да се бори срещу кръстоносците, той не можеше да участва в атаката.

Възнамеряваше обаче да е там, да се включи в победата и да ръководи екзекуцията на оцелелите.

Направи знак на хората си да замълчат и отново заговори:

— Аз ще съм с вас в момента на победата. — Извади джамбията си от ножницата, все още изцапана с кръвта на белгийците, и я вдигна високо. — Заедно с вас ще прережа гърлата на всички, които попаднат в ръцете ни. Никаква милост! Никакви пленници!

Мъжете зареваха въодушевено.

Капитан Зухаир наклони глава към лейтенант ал Рашид и прошепна:

— Той знае как се режат гърла.

Ал Рашид кимна.

Булус ибн ал Дервиш се обърна към Кааба в Мека, вдигна лице и извика:

— Бог е велик!

— Бог е велик!

— А сега да се помолим.

Не беше време за сутрешния салат, но пък дуа, смирената молитва в момент на криза или опасност, можеше да се казва по всяко време, така че Булус ибн ал Дервиш седна с кръстосани крака и обърнат към Мека. Мъжете последваха примера му. Пантерата изрецитира от Корана:

— Когато небето се разкъса и когато планетите се разпръснат, и когато моретата бъдат отприщени, и когато гробовете бъдат преобърнати, ще узнае всяка душа какво е направила преди и какво е оставила^[1].

След това продължи:

— Нека всеки се помоли мълчаливо на Бог за сила, храброст и победа в битката.

Пустинята отново се смълча, ако не се броеше шепотът на вятъра от Пустия район.

Булус ибн ал Дервиш се молеше наум, обръщаше се към Бог да вдъхне кураж на хората му. Молеше се също и за себе си.

„Нека прережа много американски гърла тази нощ“.

Но както често се случваше, когато се молеше за смъртта на американци (като преди атаката срещу „Коул“), в ума му се натрапваха и други мисли: мисли за детството му и училищните години в Америка. Мисли за семейството и за някогашния му дом.

Смущаващи мисли, объркани спомени, които тежаха на душата му.

Не беше щастлив в Америка, а тук, в страната на предците си. Йемен бе древен и чист в миналото — и той щеше да го пречисти отново.

Погледна великолепното пустинно небе, което не се бе променило от дните на предците му, от дните на Сътворението, и се закле на глас:

— Земята на Йемен ще бъде чиста и неопетнена като небето над нея.

И Бог му проговори:

— Ти, Булус ибн ал Дервиш, ще бъдеш спасителят на Йемен и исляма.

Усети леко докосване по рамото, вдигна поглед и видя капитан Зухаир.

— Ако имате минутка, господине, преди да поведа хората в битка — тихо каза капитанът.

Пантерата се изправи и го последва в една кирпичена колиба.

В малкото помещение, осветено от свещ, беше и лейтенант ал Рашид.

— Уверен съм, господине, в пълната ни победа тази нощ — започна Зухаир. Замълча за момент и продължи: — Но трябва да ви докладвам, че току-що получих по мобилния телефон информация от нашия приятел, който е в американския лагер. Той съобщава, че американците и силите им за сигурност, около трийсет души, се въоръжават и че работниците, в това число и приятелят ни, се подготвят за атака.

Пантерата мълчеше. Възможно ли бе да е истина? Или капитан Зухаир губеше кураж?

— Може би няма да е зле да отложим нападението за друг път — предложи Зухаир. — Може би след седмица. Така хората ще могат да тренират допълнително. Освен това, господине, трябва да помислим за още бойци.

Пантерата помълча още малко, но накрая каза:

— Ще атакуваме тази нощ. И не можем да добавяме повече хора към отряда. В момента четирийсет души пътуват към Аден, за да атакуват хотел „Шератон“ и да убият американските войници и шпиони, които живеят там. Други четирийсет скоро ще поемат към Сана, за да нападнат американското посолство. А това, капитане, са всички бойци, с които разполагаме в лагера.

— Така е, господине. Но може би не биваше да разделяме силите си. Може би е по-добре да ги съсредоточим върху петролната инсталация, за да си осигурим пълна и бърза победа.

Пантерата вече беше обсъждал това с капитан Зухаир, а ето че сега той го повтаряше отново — в самото навечерие на битката.

— Взех решение да се атакува на три фронта — каза Пантерата малко раздразнено, но и авторитетно. — Това ще накара правителството да реагира със страх и смущение. Властите няма да знаят къде и кога да очакват следващата атака, нерешителността ще ги парализира и те ще обтегнат отношенията си с американците, които винаги искат действие и решения.

Капитан Зухаир нямаше какво да му отговори.

— Вече ти казах това — напомни му Пантерата. — Американците са арогантни, а правителството е съставено от страхливци. Ще се убедиш, когато нападенията постигнат успех.

— Да, господине.

— Ако беше тук след атаката срещу „Коул“, щеше да разбереш какво говоря и върша.

„Подобно на всички лоши генерали, този лелее победите си и забравя пораженията си“, помисли си Зухаир. Но каза само:

— Да, господине.

Пантерата се обърна към лейтенант ал Рашид.

— Говори. Какво е мнението ти?

Саид ал Рашид си пое дъх.

— Определено разбирам тревогите на капитан Зухаир, но… — Хвърли поглед към Зухаир, после се обърна към Пантерата. — Но виждам също, че думите ви са истина, господине.

Пантерата кимна.

Ал Рашид продължи предпазливо:

— Ние… ние двамата с капитан Зухаир сме прости войници, господине, и мислим за тактиката. А вие, господине, разбирате от стратегия. А това е отлична стратегия. Да всееш страх в правителството и да причиниш вътрешни раздори…

— Както и между властите и американците.

— Да, господине. И, разбира се, победата ни тази нощ ще бъде още по-славна благодарение на вашето ръководство и планиране.

Пантерата кимна отсечено.

— Ако няма друго, съветвам ви да поговорите с всеки човек, за да е сигурно, че са разбрали плана на атаката. Няма да казвате нищо от това, което казахте току-що на мен.

— Да, господине.

— До петролната инсталация има шест километра и ако тръгнете сега, ще стигнете до нея за по-малко от два часа — напомни им той и нареди: — Атаката трябва да приключи най-малко два часа преди зазоряване, за да можем да се оттеглим в лагера под прикритието на нощта.

— Да, господине — отговориха двамата в един глас.

— Набеел иска да говори с вас — каза капитан Зухаир.

— Сега ли?

— Каза, че било важно.

— Добре. Да дойде. Вие останете.

Лейтенант ал Рашид излезе и след секунди се върна с Набеел ал Самад, младшия адютант на Пантерата.

Пантерата го погледна на слабата светлина на свещта. Също като него, Набеел беше живял в Америка, макар че ходеше там само по бизнес — бизнес на Ал Кайда. Както и от време на време да предаде устно съобщение на семейството на Булус ибн ал Дервиш и да получи отговора на баща му, майка му и сестра му. Беше направил това само преди три дни, така че какво искаше сега?

— Какво има, Набеел? — попита Пантерата.

Набеел ал Самад поздрави подобаващо и каза:

— Господине, току-що се чух с нашия приятел в Ел Рахаба.

— Така ли? И какво казва приятелят ни от летището?

— Тази нощ в два и четирийсет и пет в Сана ще кацне египетски самолет. В списъка на пътниците фигурират двама американци от Ню Йорк, пътуващи с дипломатически паспорти. Научихме за тях преди две седмици, когато американският Държавен департамент подаде искане за визи на тяхно име.

— Да? И какво?

— Американците са Джон Кори и съпругата му Катрин Мейфийлд.

— И са дипломати, така ли?

— Не, господине. И двамата са агенти от Федералното бюро за разследване.

Пантерата кимна.

— Продължавай.

— Нашият приятел в консулството в Ню Йорк ми съобщи, когато бях там, че тези агенти дошли да си вземат визите, и ми даде копия на визите, както и копия на паспортите им. И двамата са записали като домашен адрес правителствената сграда, в която работят. Поразучих и установих, че и двамата работят в така наречената Антитерористична спецчаст.

Пантерата отново кимна и даде знак на Набеел да продължи.

— Както несъмнено знаете, господине, това е американска служба за вътрешна сигурност, но понякога агентите й пътуват до различни места по света…

— Да, това ми е известно. Те са тук.

— Да, господине. Мъжът, Кори, всъщност е идвал в Аден преди три години. Сега се връща.

Пантерата помълча известно време, после попита:

— И с какво този мъж и жената са по-различни от другите американски агенти, които идват тук?

— Тези двамата са специално отбелязани в списъка за убиване на Върховния съвет.

— Нима? И защо?

— Мъжът, господине, е американският агент, убил Асад Халил, Лъва, в Ню Йорк.

Пантерата кимна. Помнеше това. Преди година ли беше? Може би по-малко.

— Асад Халил беше отишъл в Ню Йорк, за да убие мъжа, Кори, и жена му, Мейфийлд — напомни му Набеел.

— Да, спомням си.

Нещата обаче не се бяха развили добре. Халил беше либиец и бе посещавал Америка в по-ранна мисия, за да отмъсти за бомбардирането на родината му от американците. Беше успял донякъде, но не бе постигнал всичко, което желаеше. Затова се бе върнал. И го бяха убили.

Халил не беше от Ал Кайда, но беше работил с организацията. И затова Върховният съвет искаше да отмъсти за смъртта му и бе призовавал за смъртта на Кори, който бе убил великия воин на джихада Асад Халил, Лъва.

— Защо според теб е дошъл пак в Йемен? — попита Пантерата.

— Може би, за да убие вас, господине — отвърна Набеел.

Отговорът не изненада Булус ибн ал Дервиш. Американците изпитваха особена омраза към мюсюлмани, родени или получили гражданство в Америка и след това включили се в джихада.

От прекараните над двайсет години в страната им той знаеше, че американците са толкова арогантни, че вярват, че всеки, който живее сред тях, ще ги заобича заедно с покварената им безнравствена страна. И когато не ги обичаш, те мразят заради това, че не оценяваш прекрасната им нация. Истинска арогантност и истинска суетност. „Пред погибел гордост върви“, както е писано в еврейската книга Притчи^[2].

И разбира се, американците бяха тук да отмъстят за убиването на седемнайсетте моряци от американския военен кораб. И Булус ибн ал Дервиш знаеше от родителите си и от други източници, че името му е включено в така наречения черен списък на ЦРУ. Според обичая, или може би според закона, този списък трябваше да бъде одобрен от президента на Съединените щати. Това беше интересно. Интересно бе също, че този мъж, Кори, който вероятно идваше тук да го убие, фигурираше заедно с жена си в подобен списък, одобрен от Върховния съвет на Ал Кайда. Така ловецът и преследваният бяха белязани от смъртта. Въпросът бе кой беше единият и кой другият. Засега отговорът бе — и двамата са и двете. Окончателният отговор щеше да е „онзи, който остане жив, след като другият умре“. Пантерата се усмихна.

Знаеше също, че майка му и баща му са наели американски адвокат, за да махнат името му от списъка на ЦРУ. Името на Кори щеше да бъде заличено от списъка на Върховния съвет едва след като той, Булус ибн ал Дервиш, го убиеше.

Замисли се. За него беше чест името му да фигурира в американския списък. Но майка му и баща му, а вероятно и сестра му, която бе американка, предпочитаха да го видят да гние през остатъка от живота си в някой американски затвор. Те не го разбираха, защото бяха живели в Америка твърде дълго. Не разбираха мъченичеството и може би дори бяха престанали да вярват, че мъченичеството в джихад осигурява на човек моментално отиване в рая. Някой ден родителите му щяха да попаднат в ада.

— Господине?

Пантерата се върна в реалността.

— Щом този мъж и жена му са дошли в Йемен да ме убият, значи само ме улесняват аз да убия тях.

Набеел кимна, но не каза нищо.

Възможно бе, помисли си Пантерата, двамата американци да не са дошли със специалната цел да го убият, но така или иначе Кори беше убил Лъва и поради тази причина Върховният съвет го беше осъдил на смърт. Така че ако той, Булус ибн ал Дервиш, успееше да убие американския агент, щеше да се радва на огромна почит пред Съвета.

— Убий и двамата — каза той на Набеел.

Адютантът му кимна, после попита:

— Кога? И къде?

— Когато можеш и където можеш. В Сана. Или в Аден, ако отидат там. — Пантерата се замисли за момент. — Или в Мариб, ако решат да дойдат тук и да ме търсят. Вземи колкото хора са ти необходими и ги убий при първа възможност.

— Ще се погрижа за това, господине.

Пантерата се канеше, да го отпрати, но Набеел не беше свършил.

— Всъщност аз се срещнах с този човек.

— Така ли? Къде? Как?

— В Ню Йорк, господине. Само преди седмица. — Набеел очакваше този момент да впечатли шефа му с познаването на врага и да покаже, че е полезен в Америка. Посещенията му в Ню Йорк му харесваха и той искаше да продължат. — След като получих името и служебния му адрес от консулството в Ню Йорк, звъннах на номера от визата и поисках да говоря с Джон Кори с твърдението, че имам важна информация за него относно терористична заплаха.

Пантерата се усмихна.

— Е, не си го излъгал.

Набеел и двамата иракчани видяха усмивката му и се разсмяха.

— Кори се обади и аз обясних, че съм научил телефона му от човек, който не желае да бъде разкриван — продължи Набеел. — Разменихме няколко думи и се уговорихме да се срещнем.

— В правителствената сграда ли? — попита Пантерата.

— Не, господине. Процедурата за първа среща не е такава. — Набеел си помисли, че може да е смешно, и заговори на английски. — С агент Кори се срещнахме в един, еврейски деликатесен магазин.

Пантерата отново се усмихна, но иракчаните не знаеха английски и не разбраха.

Окуражен от усмивката на началника, Набеел продължи на същия език:

— „Бенс Кашер Дели“ на Запад на три осем. Знаете ли го, господине?

— Западна трийсет и осма — каза Пантерата на английски. Веселието му изведнъж се стопи и той продължи рязко на арабски:

— Разкажи ми за този човек.

Набеел не искаше да казва, че срещата е била кратка и че лошият му английски е попречил на разговора.

— Беше арогантен — каза той.

— Всички са арогантни.

— Той е по-арогантен от другите. — Набеел си помисли за кратката си среща с американския агент. — Беше груб, държеше се като човек, който не уважава мен и онези от нашата вяра, които живеят в Америка.

Не беше сигурен дали това е вярно, но шефът му искаше да чуе точно такива думи.

Пантерата кимна.

— Арогантен.

— Изглеждаше така, сякаш искаше час по-скоро да си тръгне — беше миналата събота, а агентите не искат да работят в събота и неделя. Затова се разбрахме да отида в службата му за нова среща, в понеделник сутринта.

Не спомена за нуждата от арабски преводач.

— И ти отиде ли? — попита Пантерата.

— Не, господине. Би било опасно.

Пантерата се усмихна и се пошегува:

— В такъв случай може да е дошъл в Йемен, за да търси теб и ти да си човекът, когото иска да убие.

— Не, господине, вас търси. Но аз ще го убия преди това.

— Ще го направиш. Ще убиеш и жена му. Това ли е всичко?

— Това е всичко, господине — отвърна Набеел. — Искам обаче да ви дам това.

Бръкна във футеха си и иракските офицери застанаха нащрек.

Набеел извади малко бяло картонче и го подаде почтително на Пантерата.

— Това е визитната картичка на агент Джон Кори, Даде ми я, за да я покажа на охраната, когато отида в сградата.

Пантерата взе визитката и я поднесе към светлината на свещта:

Джон Кори, детектив

НЙПУ/ФБР

Антитерористична спецчаст

Федерал Плаза 26

Ню Йорк, Н. Й. 10278

Имаше служебен номер за контакт, но не и мобилен.

На визитката имаше и два печата — на Федералното бюро за разследване и на Нюйоркското полицейско управление.

Булус ибн ал Дервиш остана загледан в картичката по-дълго, отколкото му бе нужно да я прочете, после я обърна и видя допълнителния надпис: Набеел ал Самад, среща с дет. Кори.

Набеел знаеше, че някои от хората, които работят с и за Ал Кайда в Америка, понякога преувеличават делата и постиженията си, така че визитката беше добро доказателство, че си е свършил работата — и че говори истината.

Пантерата му върна картичката.

— За вас е, господине — каза Набеел. — На мен не ми е нужна.

— На мен също. Няма да му потрябва и на Кори, след като го убиеш, така че я задръж, за да ти напомня за задачата ти.

Набеел взе картичката.

— Да, господине.

Понечи да излезе, но Пантерата го спря.

— Чакай. — Замисли се за момент. — Ще бъдеш добре награден, Набеел, ако успееш да заловиш този човек, вместо да го убиеш. Залови го и ми го доведи. Жена му също.

— Да, господине.

— Но не позволявай наградата да попречи на задачата ти. Убий ги, ако няма друг начин.

— Този мъж и жена му ще бъдат заловени и доведени при вас, или ще бъдат убити — закле се Набеел. — Няма да се върнат в Америка.

— Ти също, ако избягат.

— Да, господине.

Набеел отново понечи да излезе, но Пантерата отново го спря.

— Чакай. — Обърна се към капитан Зухаир и лейтенант ал Рашид. — Започнете подготовката за марша.

Двамата офицери отдадоха чест и бързо излязоха.

Булус ибн ал Дервиш се обърна към Набеел ал Самад и попита:

— Според теб добре ли са?

Набеел знаеше кого има предвид Пантерата.

— Да, господине, добре са и ви пращат поздрави и благословия. — И добави, защото шефът му искаше да чуе още: — Бизнесът на баща ви процъфтява, а майка ви се е приближила повече до вярата.

Пантерата кимна.

— А Хана?

— Тя също е станала по-набожна и както казах, е много доволна от работата си в офиса на баща ви.

Разбира се, нищо от това не бе вярно — поне за сестрата и майката. Бащата наистина просперираше, но се бе състарил много през трите години, откакто Набеел бе започнал да ги посещава след атаката срещу „Коул“. Майката също изглеждаше изпита и тъжна. Хана обаче бе повече гневна, отколкото натъжена, и му бе казала, че няма брат. Набеел обаче никога не би казал това на шефа си.

Родителите на Пантерата бяха дали на Набеел снимки и писма за сина им, но той не можеше да държи тези неща в себе си и бе изгорил всичко при първа възможност след края на срещите, които винаги се уреждаха на някое публично място в Манхатън или Бруклин — парк, музей, някой супермаркет. Сигурен бе, че властите не знаят за него, макар несъмнено да бяха наясно кои са роднините на ал Дервиш. Властите понякога следяха дома им, джамията и работното място на бащата. Семейството обаче не беше под постоянно наблюдение и тримата често пътуваха до града, за да пазаруват и да се забавляват. Освен това Набеел знаеше, че след всички тези години са се научили да усещат кога ги следят.

Въпреки това срещите с тях бяха опасни и Набеел се радваше, че му се налага да ги провежда само веднъж или два пъти в годината. В същото време беше добре, че го прави, защото така се издигаше в очите на шефа си.

— Не каза дали сестра ми все още е сгодена — каза Булус ибн ал Дервиш.

— Сгодена е, господине.

— Има ли определена дата за сватбата?

— Още не, господине. Но ще е скоро.

Или може би не. Набеел всъщност изобщо не беше питал за тези неща и Хана също не беше споменавала нищо по темата.

Набеел винаги изпадаше в трудна ситуация в подобни случаи — както в Ню Йорк, така и в Йемен. Трябваше да внимава. Лъжата не е добро нещо, но понякога е необходима. Истината също невинаги е добра.

Пантерата мълчеше замислено. Не искаше да задава въпроса, на който Набеел бе отговорил преди три дни, и не искаше да изглежда прекалено загрижен за това.

Знаеше, че един ден отново ще види майка си, баща си и сестра си и че това ще се случи тук, в Йемен. И този ден щеше да настъпи скоро след пълната победа. Щеше да ги види в Сана, в двореца на президента. В деня, когато стане върховен водач на Йемен. В онзи ден най-близките му щяха да са с него, за да споделят триумфа му. И никога повече нямаше да се върнат в Америка.

Погледна Набеел и отсече:

— Това е всичко.

Набеел се поклони и се оттегли.

Пантерата остана в трептящата светлина на свещта, после я духна и излезе в нощта.

Зухаир и Рашид подготвяха бойците за път и Пантерата им даде знак да приближат.

— Е, чухте Набеел — каза на двамата си командири. — Американците изпращат тук още агенти и скоро ще ги последват войници, освен ако не избием малцината, които вече са тук. Още една причина да атакуваме посолството и хотел „Шератон“ в Аден.

Капитан Зухаир си помисли, че може да е вярно обратното — че всяко нападение срещу американци в Йемен увеличава броя на враговете в страната; Джихадистите, помисли си той, би трябвало да нападат йеменската армия и силите за сигурност, но Булус ибн ал Дервиш, Амрики, изпитваше силна омраза към бившите си сънародници. Въпреки това капитан Зухаир отговори:

— Да, господине.

— Да започваме — каза Пантерата.

Отидоха при войниците и капитан Зухаир им извика:

— Време е!

Мъжете нададоха радостен рев.

Пантерата се обърна за последен път към бойците си.

— Ще се срещнем отново сред огнения пъкъл на петролния лагер и сред труповете на американците. Или ще се видим в рая!

Мъжете изкрещяха в един глас:

— Победа!

Капитан Зухаир и лейтенант ал Рашид отдадоха чест на водача си и той благослови тях и бойците. След това офицерите поведоха хората си.

Пантерата ги наблюдаваше как изчезват в мрака, после се обърна и тръгна към петте чакащи коли, пълни с личните му телохранители. Щеше да се махне от това място и да чака резултата от атаката в един бедуински лагер. Знаеше, че трябва да е в движение, да не се задържа дълго на едно място и да потърси убежище в някоя пещера, далеч от дебнещите очи на американските безпилотни апарати. И именно затова беше облечен в роба на бедуин и си бе пуснал дълга брада.

Погледна пустинното небе. Изглеждаше същото, каквото е било в началото на времето, но там горе имаше и нещо ново, нещо, което вече бе убило твърде много от другарите му джихадисти. Очи. И тези очи го търсеха. А сега американците бяха изпратили мъж (и може би и жена), които също да го търсят. Е, безпилотните самолети нямаше да го открият, онзи Кори също нямаше да го намери. Не можеше да убие машините, но можеше да убие Кори. А също и жена му. И всички американци, дошли на свещената йеменска земя, за да го търсят.

Американците може да владееха небето, но той, Булус ибн ал Дервиш, Пантерата, владееше земята.