Нелсън Демил
Пантерата (41)

40.

Планините бяха изсъхнали и се виждаха стада кози, които се мъчеха да пасат кафявата растителност. По склоновете и високите ливади бяха накацали кирпичени постройки. Тук явно живееха хора, но не се мяркаше жив човек. Може би беше време за кат?

Около върховете се трупаха бели облаци, но инфрачервените камери на безпилотните самолети би трябвало да виждат през тях.

Тесният път беше павиран, но пушилката частично скриваше двата джипа пред нас. Карахме предимно в лявото платно, за да сведем до минимум пораженията от евентуална крайпътна бомба, заложена отдясно. Нищо обаче не пречеше да има заложени бомби и отляво.

Поддържахме скорост от около стотина километра в час, което беше на границата на възможното в този район.

Радиостанциите се бяха смълчали, също като спътниците ми.

Накрая Майк наруши тишината:

— След половин час ще започнем да се спускаме към платото.

По тона му личеше, че има фобия към планините, може би напълно основателно.

Непрекъснато оглеждах терена с бинокъла, но не забелязвах нищо подозрително. Не че бих могъл да разбера какво по тези места е подозрително. Но съм сигурен, че ако го видех, щях да го разпозная.

— Как я караш? — попитах Клеър.

Тя не отговори.

Обърнах се и видях, че е заспала. Май това е най-добрият начин да прекараш ужасяващо пътуване през вражеска територия.

— Няма да е зле и ти да подремнеш малко — казах на Майк.

Мислех си, че е смешно, но той не се разсмя. Надявах се да не се сеща за нещо преживяно в Афганистан.

Радиото изпращя и хладният глас на Бренър каза спокойно:

— „Предатор“ докладва за засада отпред.

Това определено привлече вниманието ми.

— Мамка му! — възкликна Майк.

Клеър също се беше събудила.

— Какво каза?

— Залегни под прозорците — казах й аз. — Веднага.

Тя разкопча колана си и се просна на седалката.

— Поддържайте максимална скорост — каза Бренър.

Насочих бинокъла към пътя напред и на триста метра пред джипа на Бренър видях три неща — кирпичена къща до дясната страна на пътя, петдесет метра по-нататък бял джип „Тойота“ на тясна отбивка — с вдигнат гюрук, а на завоя имаше теглена от магаре, каруца с каруцар, която се движеше към нас.

— Ето засадата… може да е ИВУ^[1]… Сниши се под стъклата — каза ми Майк.

Продължих да гледам през бинокъла.

Водещият джип на Бренър бе буквално на секунди от кирпичената постройка, когато стоповете му светнаха и той рязко зави наляво, право към каруцата. Изведнъж видях от небето да приближава димна следа и секунда по-късно постройката експлодира, после изригна отново във вторична експлозия, чиято ударна вълна разтърси джипа.

Клеър изпищя.

Мамка му!

Още две димни следи се появиха в небето и тойотата и каруцата избухнаха в оглушителни експлозии.

От небето заваляха отломки, кафявата трева гореше, от останките на Тойотата бълваше черен пушек.

Колата на Бренър удари парче магаре, докато профучаваше през поразения район, следвана от колата на Бък, после и от нашата. Нещо удари предното стъкло и остави широка червена диря.

Мама миа!

Погледнах в страничното огледало и видях колата на Кейт да минава през пушека и отломките, следвана от Бондмобила.

После нещо друго улучи нашия джип и ми бе нужна секунда да осъзная, че по нас стрелят.

Майк настъпи газта и докато взимахме завоя на две колела, ни удариха отново. Оглушителен шум изпълни купето и когато се обърнах, видях на задното стъкло голяма вдлъбнатина, оставена от куршум. Виждах също трасиращите куршуми от хълмовете около нас — носеха се към бързо движещия се конвой.

Страшно ми се искаше да сваля стъклото и да отвърна на огъня, но Бренър беше наредил да не го правим, пък и идеята не изглеждаше добра, след като стреляха по нас. Когато обаче погледнах отново през задното стъкло, видях някой от Бондмобила — може би Замо — да се провесва като гангстер през прозореца, облечен в защитно яке и с бронежилетка и каска и да стреля в посоката, от която идваха трасиращите куршуми. Другият стрелец от ДСС правеше същото и сега Бондмобилът привлече по-голямата част от огъня към себе си.

Джипът беше ударен отново и Клеър изкрещя:

— Спрете!

— Виж! — извика Майк.

Обърнах се и видях друг джип тойота да се носи с пълна скорост към нас по пътя — бързо съкращаваше разстоянието до колата на Бренър. От лошите ли беше? Никога нямаше да разбера, защото изневиделица се появи бяла димна следа и тойотата се превърна в огнена топка, последвана от силна експлозия.

Джиповете на Бренър и Бък рязко завиха и профучаха покрай горящите останки и когато стигнахме до тях, от небето заваляха парчета горящи отломки и нещо падна върху покрива и отскочи. Майк за момент беше заслепен от черния дим и почти излязохме от пътя, но той успя да завърти волана навреме, за да избегнем офроуд изживяването в дерето.

Разкопчах колана си и погледнах през задното стъкло. Джипът на Кейт беше точно зад нас, следван от Бондмобила. Като че ли бяхме излезли от най-опасната зона и вече не виждах червените трасиращи куршуми. Поех дълбоко дъх и погледнах надолу към Клеър, която вече беше на пода, покрила лице и гърди с голямата докторска чанта.

— Всичко е наред — казах й. — Свърши се.

Тя не отговори и аз се пресегнах и вдигнах чантата. Клеър се взираше безмълвно в мен.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна.

Обърнах се отново напред.

— Три шибани седмици — рече Майк.

— Аха. — Всъщност времето е относително. Засадата сякаш бе продължила цяла вечност, но може би бяха минали не повече от две минути, откакто беше ударила първата ракета „Хелфайър“.

Майк беше пуснал чистачките и те размазваха червеното по стъклото.

Радиостанцията изпращя и се разнесе гласът на Бренър, все така спокоен и хладен:

— Докладвайте. Кола едно наред.

— Две е… идеално — каза Бък. Като че ли беше малко изненадан.

Майк се беше вкопчил с всички сили в кормилото, така че докладвах:

— Три наред.

Зачаках доклада на К-4 и вече започвах да се тревожа, но гласът на Кейт каза почти весело:

— Четири наред.

— Опашката е добре… — докладва Бондмобилът, — но 3 е одраскан.

— Имаш пациент — казах на Клеър.

Планините от двете ни страни се отдалечаваха и теренът започваше да става равен. Бренър увеличи скоростта и полетяхме по средата на ронещия се асфалт. Цветът на лицето на Майк се върна, но кокалчетата на ръцете му още бяха бели.

— Самолетите не виждат нищо пред нас — съобщи Бренър.

Всички потвърдиха добрата новина.

Майк най-сетне си възвърна дар слово.

— Безпилотните самолети обикновено действат по двойки… всеки е с две ракети… така че сме без въздушна подкрепа.

— Аха. Но лошите не го знаят.

— Да… и не искат да го научават.

Надявах се да е така.

Клеър се беше снишила на задната седалка и държеше радиостанцията.

— Кола пет, тук медикът. Как е 3?

— Не ми трябваш — отвърна лично 3.

— Куршумът мина през мозъка му — съобщи другият агент от ДСС. — Никакви поражения.

Всички карахме на адреналин, щастливи, че сме живи, и много щастливи, че можем да се майтапим със смъртта.

— Жал ми е за магарето — сподели някой друг.

— Легат, легат — обади се трети. — Искам разрешение да отвърна на огъня.

— Проверявам — отвърна Хауард.

— Прекратете бърборенето — нареди Бренър.

Продължихме в радиомълчание.

— Никога през целия си живот не съм била по-уплашена — призна Клеър.

— Добре дошла в клуба — отвърна Майк.

Насочих бинокъла към джипа на Бък, после към колата на Бренър. Различих следите от куршумите. Задното стъкло на Бренър също беше улучено. Зачудих се какво ли ще каже новият посланик, когато го вземат от летището в Сана с тези автомобили.

Пътят продължаваше право напред и определено се спускахме. Появиха се кирпичени и каменни постройки, добитък и хора, както и няколко мотоциклета, вдигащи пушилка по разни планински пътеки.

Увеличихме скоростта и когато изкачихме поредното възвишение, в далечината пред нас се ширнаха низините.

Кокалчетата на Майк отново бяха розови.

Телефонът му беше включен в антената и използвах бързото набиране, за да се свържа с четвърта кола.

— Стив — обади се шофьорът.

— Госпожица Мейфийлд будна ли е?

— Да… момент.

— Кой се обажда? — попита Кейт.

— Просто проверявам как си.

— Чудесно. А ти?

— Бивам. Как е Хауард?

— Добре… малко е разтревожен, че може би има невинни цивилни жертви.

— Само магарето беше невинна цивилна жертва — уведомих я аз. — И между другото, нали ти казах, че това място е опасно.

Най-сетне моментът беше настъпил!

— Е, като никога може да се окажеш прав — отвърна Кейт.

— Ще си поприказваме.

Затворих.

— Както казвахме в Ирак и Афганистан — обади се Майк, — не можеш да различиш невинните цивилни от джихадистите, така че най-добре да убиеш всички и да оставиш свети Петър да се оправя с тях.

— Те са мюсюлмани — посочих аз.

— Така е. Затова невинните мюсюлмани си получават седемдесет и двете девици, а джихадистите цяла вечност я карат на чекии.

Интересна теология. По-важното бе, че Майк Касиди, който изглеждаше като нормално момче от Дейтона Бийч, явно беше станал малко безсърдечен, може би благодарение на годините в подобни ситуации. Е… може би същото се случва с всички ни, но малко по малко, така че не го забелязваме.

Вече бяхме на платото и около нас имаше ферми, хора и коли.

Бих казал, че сме се върнали в цивилизацията, но това щеше да разтегли определението за цивилизация.

Радиото отново изпращя.

— Състояние на горивото — каза Бренър.

Майк погледна компютърния дисплей — можехме да изминем 96 километра, преди резервоарът да се изпразни.

Всички докладваха горе-долу същото.

— Зареждаме в Таиз — каза Бренър. — Очаквайте допълнителни инструкции.

— Таиз е голям град, може би триста хиляди души, с много бензиностанции — уведоми ни Майк. — Но понякога нямат бензин.

А аз си мислех, че тук добиват петрол. Единственото, което никога не свършваше в тази страна, май бяха боеприпасите.

Радиото пак изпращя.

— Още не сме излезли от гората, така че бъдете нащрек — каза Бренър. И добави: — Всички се справихте чудесно.

Благодаря, Пол. Шофьорите всъщност се справиха чудесно, както и Замо и другият от ДСС, които буквално си заложиха главите, за да отвърнат на огъня. Останалите предимно се опитвахме да държим сфинктерите си стиснати и мехурите пълни.

Най-добре си бяха свършили работа момчетата, управляващи от земята безпилотните самолети. Ако ги срещнех някога, щях здравата да ги прегърна. Но така и не ги срещнах. Дори не знам на кой континент са били.

— Добре караш — казах на Майк.

— Благодаря.

Клеър също го похвали и добави:

— Мислех си, че с нас е свършено.

— Разминахме се почти на косъм — призна той.

Клеър ни предложи сух обяд, но единственото, което искахме ние, беше вода.

Продължихме към Таиз, после към Аден, а може би след това щяхме да тръгнем за Мариб. Пантерата явно ни беше открил. И сега ние трябваше да открием него. И да го убием, преди той да е убил нас. Просто. Обичам простите неща.