Нелсън Демил
Пантерата (79)

78.

Когато стигнахме на десетина метра от вратата на кулата забелязах, че двама бедуини говорят по мобилните си, и веднага се сетих какви са тези обаждания — някои техни другари наистина бяха оцелели при ракетната атака и сега казваха на приятелчетата си в Крепостта на гарвана, че амриките са изпържили шейха им и всички около него.

Бедуините се обърнаха към нас, после всички започнаха да стават. Вече нямаше абсолютно никаква причина да се държим нормално, така че побягнахме към кулата.

Пуснахме Кейт първа в тесния вход. Замо влезе след нея, после Бренър. Погледнах през рамо и видях, че бедуините тичат към нас. Викаха нещо и насочваха калашниците си към мен.

Тъкмо се вмъквах във входа, когато въздухът беше раздран от оглушителен гръм, последван от вторичната експлозия на резервоара на рибния микробус. Ударната вълна ме събори на земята. Усетих как земята се разтърси под мен. Изправих се и без да кажем нито дума, всички се втурнахме към стълбата.

Не си спомням да съм изкачвал стъпала, но след няколко секунди бяхме минали през складовото ниво без прозорци и се намирахме в дивана, с готови за действие оръжия.

Замо изтича до клозета и изрита вратата, но вътре нямаше никого. Другото, което липсваше в дивана, бе шкафът и аз споделих това с останалите, които стигнаха до същото заключение като мен — нашите липсващи съекипници бяха тръгнали към покрива или вече бяха там и очакваха хеликоптер.

Погледнахме през прозореца към двора. Микробусът се беше превърнал в горяща купчина изкривен метал, от който се вдигаха облаци черен пушек. Дворът беше осеян с горящи отломки и като че ли трима бедуини бяха убити или ранени. Другите десет изглеждаха зашеметени, щураха се напред-назад или стояха замаяни и мълчаливи.

После един от тях погледна нагоре, забеляза ни на прозореца, посочи и извика.

Друг пусна дълъг откос и куршумите рикошираха от камъните над нас. Без да чакаме заповедта на Бренър, двамата с Кейт отвърнахме на огъня с автоматите си, после Бренър изблъска Кейт от прозореца и изпразни цял пълнител към бедуините долу.

Не направихме точно преброяване на телата, но останах с впечатление, че сме свалили около половината от останалите десет, в това число Ясир, който рухна пред очите ми.

— Съжалявам — тихо казах аз.

За съжаление останалите бедуини бяха стигнали до кулата и се намираха точно под нас. Време беше да се махаме, а имахме само един път за отстъпление.

Втурнахме се нагоре по каменните стъпала, следвани от виковете на бедуините зад нас.

Бренър стигна пръв до следващия етаж и извика:

— Чисто е!

Останах да прикривам Кейт и Замо, които се затичаха нагоре. Точно тогава откъм стълбището изтрещя калашник. Друг откос проби дебелите дъски на пода недалеч от мястото, където се намирахме.

Отвърнах с откос през дъските, а Кейт стреля надолу по стълбището. Това като че ли укроти за момент бедуините и ние се затичахме по следващите стъпала и после по следващите, до нивото под мафража.

Дотук нямаше никаква следа от Чет и Бък, но те би трябвало да са на мафража или на покрива. Или прилагаха някой от старите си трикове, така че пуснах откос по дървения клозет, изритах вратата и погледнах надолу през дупките, но не видях никого.

После погледнах нагоре и през дупката на мафража видях отдушника в тавана. Стори ми се, че някаква сянка мина през слънчевата светлина, и пуснах къс откос през отдушника, но никой не отвърна на огъня.

Излязох от клозета и казах:

— Мисля, че са на покрива.

В същия момент чухме мощен тътен в далечината и всички се обърнахме към гледащия на запад прозорец. Последва втора експлозия, после трета и някъде далеч в небето се вдигна черен пушек.

— Това е въздушният удар срещу лагера на Ал Кайда — каза Бренър. — Вероятно изтребители бомбардировачи от Наджран, натоварени с еднотонни бомби.

Прекрасно. Не могат ли да пуснат и някоя по-малка върху Чет и Бък?

Грохотът на експлозиите продължаваше да се носи през прозорците и преброих десет взрива, преди всичко да утихне.

Е, това беше краят на лагера на Ал Кайда — но имаше и други, а щяха да се появят и още. Пантерата обаче беше мъртъв, а задници като него не могат да се заменят така лесно, както един лагер наборници джихадисти.

— Трябва да се качим на мафража — казах аз.

Преди да тръгнем към стълбите, Кейт извика: „Вижте!“ и посочи към прозореца в северната стена.

Погледнахме и в далечината видяхме хеликоптер. Идваше към Крепостта на гарвана.

Бренър прикриваше стълбището и стреляше на единична надолу, но бедуините не отвръщаха на огъня му. Сигурно също гледаха хеликоптера.

Замо го погледна през оптичния мерник и каза:

— „Блек Хок“. Няма отличителни знаци, но трябва да е наш… Виждам двама стрелци на вратите…

Чудесно. Кавалерията беше тук. За съжаление не за нас; хеликоптерът беше пристигнал по разписание — или с няколко минути закъснение — да спаси предателските задници на Бък и Чет. Двамата бяха забравили да споменат тази част от плана, но Бренър се беше сетил за нея, макар и с малко закъснение.

Е, когато хеликоптерът стигнеше до покрива, щеше да открие двама мъртъвци.

— Да вървим! — казах и всички се затичахме към стълбите точно в мига, когато дълъг откос мина през дъските на пода около нас, последван от друг, идващ отгоре.

Поведох останалите до мафража и се пръснахме покрай четирите стени с гръб към каменните колони, които поддържаха арките. Шкафът беше до дървената стена на шахтата за екскременти и потвърждаваше онова, което вече знаехме.

Насочих автомата си към тавана и всички последваха примера ми. Като че ли никой нямаше угризения да направи със съекипниците ни онова, което те се бяха опитали да направят на нас. Освен това си имахме и петима или шестима бедуини, опитващи се да ни убият, и можеше да не се измъкнем живи, за да видим раздаването на правосъдие — така че трябваше да го раздадем тук.

Тъкмо се канехме да стреляме по тавана, когато някой извика нещо на арабски. Трябваше ми секунда да осъзная, че гласът идва от отдушника.

Не знаех какво казва Бък, но Бренър явно го разбра и извика:

— Не са бедуини, Бък! Ние сме! Живи и здрави. Изненадан ли си?

Мълчание.

Е, може би не беше зле Бък и Чет да научат, че все още сме живи и здрави, но не особено доволни от съекипниците си. После можехме да ги убием.

— Слизай долу — извиках към отдушника. — Трябва да поговорим.

Този път отговори Чет:

— Качете се горе. — И ни уведоми, в случай че не сме го разбрали: — Идва хеликоптер, който да ни евакуира.

Нас? Пълни глупости, както винаги.

Нов автоматичен откос отдолу нацепи старото дърво на пода и куршумите се забиха в тавана над нас. Ние обаче се намирахме по периметъра на мафража, застанали там, където дъските лежаха върху дебели греди и зидария, така че бяхме в относителна безопасност. Засега.

— Хвърлете пистолетите и автоматите си през дупката — извика Бренър. — После коленичете при отвора с ръце на главите.

Бившето ченге Бренър се опитваше да направи арест. Бившето ченге Кори се опитваше да направи два трупа.

Бък извика през дупката:

— Пол, не знам какво мислиш или какво…

— Млъквай, Бък! — посъветва го Пол. — Затвори си шибаната уста и си домъкни задника тук. Ти също, Чет!

— Долу има бедуини — отвърна Бък. — Да не сте полудели? Качвайте се тук. Ще ви подадем ръка.

Бък печелеше време, докато пристигне хеликоптерът, а Бренър беше решен да ги задържи и да се качи на въпросния хеликоптер с пленниците си.

Вече ми беше дошло до гуша.

— Имате три секунди да хвърлите оръжията си — извиках на Бък и Чет. — Иначе ще вентилираме покрива и ще натоварят на хеликоптера труповете ви.

Отговор не последва.

— Едно, две…

Всички вдигнаха автоматите си към тавана.

— По моя команда — каза Бренър и извика на Бък и Чет: — Последен шанс!

Но преди Бренър да каже: „Огън“, някой друг започна да стреля. Беше хеликоптерът, който виждахме през голямата арка, гледаща на север. Машината вече се намираше много по-близо и двамата стрелци пускаха дълги картечни откоси към кулата. Всички се проснахме на пода, когато червените трасиращи куршуми влетяха през арките и почнаха да се забиват в колоните и да рикошират из целия мафраж. Един изгубил скорост куршум удари ръката ми, после друг улучи бронежилетката ми отстрани и ми изкара въздуха.

Чет явно поддържаше радиовръзка с хеликоптера и им беше казал, че под него има лоши типове и че се нуждае от защита. Психопатите са хитри.

Хвърлих поглед към арката и видях хеликоптера на стотина метра от нас. Приближаваше бързо. Нов откос се изсипа в мафража и всички се присвихме, докато трасиращите куршуми профучаваха над нас или улучваха колоните и рикошираха от каменните стени.

Претърколих се по гръб и изпразних пълнителя си в покрива с надеждата да видя капеща през дупките кръв. Бък и Чет обаче сигурно се бяха лепнали за парапета и ако бяха умни, вероятно си носеха бронежилетките. Въпреки това смених пълнителя и стрелях отново. Бренър и Кейт направиха същото, но после от хеликоптера отново откриха огън и трябваше да се свием покрай стените. Междувременно Замо лежеше по корем до стълбището и стреляше надолу със снайперистката си карабина, колкото да покаже на бедуините, че не сме изгубили интерес към тях.

Вече не виждах хеликоптера и разбрах, че се намира над кулата и се кани да се спусне на покрива. Добрата новина бе, че не можеше да стреля през арките от този ъгъл, нито през покрива, докато Бък и Чет бяха там. Лошата бе, че ние не можехме да стреляме през тавана към Бък и Чет и да рискуваме да улучим хеликоптера. Така де, четиричленният екипаж на машината си нямаше представа каква е ситуацията. Знаеха само онова, което им бе казал Чет, а Чет беше лъжец.

Чувах трясъка на роторите на увисналия над покрива хеликоптер. След не повече от минута Чет и Бък щяха да полетят към въздушната база в Наджран, а на нас щеше да ни се наложи да се разправяме с вбесени бедуини, чийто шейх беше убит от двамата горе. Мамка му.

Трясъкът на роторите се засилваше, после чух глухия удар на плъзгачите в покрива.

На Чет и Бък щеше да им се наложи да дават обяснения в Наджран и на всяка спирка по пътя си към Вашингтон — но те бяха убили Пантерата и това щеше да направи някои хора щастливи, а щастливите хора не задават твърде много въпроси.

За съжаление на Чет и Бък останалите от А-отбора бяхме все още живи и имахме друга история за разказване. Сега трябваше само да останем живи, за да я разкажем.

— Когато излети, хеликоптерът ще открие огън, за да се прикрие — каза Бренър.

Точно така. Значи трябваше да се омитаме. Стълбището не беше опция, така че без да казваме очевидното, се насочихме на прибежки към шахтата за екскременти.

Когато стигнахме до вратата на клозета, двигателят на хеликоптера изрева и воят на роторите се промени — голямата машина се издигаше от покрива. Почти веднага два пороя червени трасиращи куршуми пробиха покрива и се забиха в центъра на етажа.

Отдолу се чу ответен огън — бедуините стреляха по хеликоптера през прозорците. Отговори им дълъг откос на картечница, който свали за момент натиска върху нас.

Бързо се напъхахме в тесния клозет и Бренър каза, че ще тръгне пръв и ще осигури долния етаж. Надявах се никой бедуин да не използва клекалото. Той се провря в дупката, увисна на пръсти и скочи колкото се може по-тихо, след което се отпусна на коляно и насочи автомата си към вратата.

Чуваха се още откоси на калашници — бедуините продължаваха да стрелят по хеликоптера, който вече би трябвало да е извън обхвата на автоматите им. За момента нямаше много добри новини, освен тази, че бедуините несъмнено смятаха, че всички американци са се натоварили в машината. Уви, нямахме такъв късмет.

Трябваха ни няколко минути да скочим етаж след етаж, дупка след дупка, до последното ниво под дивана, точно над ароматното ниво с лайната.

Вече всички се бяхме набутали в клозета и Бренър долепи ухо до вратата.

— Не чувам нищо.

Оцелелите бедуини или бяха на горните нива, или бяха слезли на двора, което не беше добре.

Изборът ни бе или да излезем от клозета и да слезем по стълбите, или да скочим през последната дупка и да се приземим в купчината лайна, което в този момент не изглеждаше толкова лош вариант. И по двата пътя щяхме да стигнем до най-долното ниво, но не и да се доберем до джипа и да се разкараме оттук. За целта можеше да ни се наложи да елиминираме останалите бедуини, а ако трябва да съм честен, не исках да убивам още от тях. Не исках обаче и те да убият нас. Всъщност, тъй като вече бяхме попилели куп бедуини и тъй като нашите ракети бяха пратили на оня свят шейха и приятелчетата им, щяхме да сме късметлии, ако просто ни убият.

— Не можем да останем тук — прошепна Кейт. — Може насам да идват още бедуини.

Добър довод. Не искахме да си имаме вземане-даване с още вбесени местни, нали?

Докато обмисляме следващия си ход — стълбите или свободно падане в лайната, — чухме над нас в дивана стъпки и гласове на арабски. Май бедуините бяха решили, че сме изчезнали, и сега тършуваха из нещата, които бяхме оставили.

Е, имахме шанс да се махнем, преди да тръгнат надолу, и всички го разбирахме.

Стълбището беше по-бързо и по-чисто от лайняния маршрут, така че отворих вратата и бързо прекосихме тъмното помещение, използвано за складиране на сено, слама и тъй нататък. Замо спря, колкото да запали една купчина сено.

Стигнах пръв до стълбището и се втурнах надолу, като вземах по три-четири стъпала наведнъж, после се претърколих по пръстения под, застанах на коляно и покрих тесния вход с автомата си.

Кейт слезе втора, следвана по петите от Бренър и Замо.

Изправих се, отидох бързо до вратата и надникнах към опустошения и осеян с тела двор. Част от отломките още димяха и единствените хора навън бяха мъртви.

Дадох знак, че е чисто, посочих портата и се втурнах през двора, следван плътно от Кейт, Бренър и Замо.

Стигнах до портата, рязко спрях, обърнах се и клекнах да покрия двора и кулата. През каменните стени се процеждаше пушек.

Точно когато Кейт стигаше до отворената порта, на прозореца на дивана се появи фигура и откри огън. Кейт се просна на земята. Застанах между нея и кулата и пуснах дълги откоси към прозореца. Погледнах Кейт, която вече се изправяше. Нямаше кръв, така че явно куршумът бе посрещнат от бронежилетката й.

— Бягай! — извиках й.

Кейт и Замо изтичаха през портата, а Бренър се обърна и изпразни пълнителя си към прозореца. Пушекът вече бълваше здравата от кулата и през прозорците на дивана се виждаха танцуващи пламъци.

Сложих нов пълнител и го изпразних в петте коли на двора, куршумите пръскаха гуми и стъкла. Бренър направи същото и един „Хайлукс“ избухна в пламъци. Време беше да се омитаме.

Изтичахме през портата и видях, че Замо вече е зад волана, а Кейт се подаваше през задното стъкло и ни прикриваше. Скочих до нея и затръшнах вратата, докато Бренър сядаше отпред. Още преди да затвори вратата си, Замо натисна педала до дупка и полетяхме през равния терен към дерето.

С Бренър свалихме прозорците, подадохме се навън и се обърнахме към портата.

Двама бедуини изскочиха през нея и ние открихме огън, като улучихме единия и накарахме другия да се метне под прикритието на каменната стена.

След минута бяхме на ръба на платото и Замо намали и рязко зави надясно, после наби спирачки, когато предните колела на джипа се плъзнаха през ръба и надолу.

Замо продължи по стръмния лъкатушещ терен. Караше по-бързо от безопасното, но пък не бе моментът да мислим за пътни произшествия.

Слънцето вече беше увиснало над хоризонта зад нас и дерето, което се намираше източно от платото, тънеше в сенки и беше трудно да се вижда напред.

След няколко минути бясно каране Бренър се обади:

— Надупчихме всички джипове, така че преследвачите ни би трябвало да ни гонят пеша.

Замо отпусна малко газта и отвърна:

— Хубаво, че се сети да ми го кажеш.

Не може да каже, че се отпуснахме, но поне отново бяхме в състояние да дишаме.

Погледнах Кейт. Изглеждаше чудесно, като се вземе предвид всичко станало. Тя всъщност запазва самообладание при престрелка, губи го само с мен.

— Добре ли си? — попитах я.

— Изкара ми въздуха… добре съм… — Погледна ме. — Сега вече можеш да го кажеш.

По-изискан мъж би казал: „Обичам те“, но аз не съм чак толкова изискан и казах съвсем искрено:

— Нали ти казах, мамка му.

— Обичам те — отвърна Кейт.

Бренър, който мислеше за по-важни неща, се обърна към нас.

— Някой да има някакви идеи?

— Можем ли да стигнем до пистата в Мариб? — попитах.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Там кацат само редки чартърни самолети и обикновено пустее.

— Ще бъдем ли в безопасност в хотел „Билкис“? — попита Кейт.

— Не, освен ако не искаме да се натъкнем на някой като полковник Хаким или на самия него, ако случайно е дошъл в Мариб.

Не изгаряхме от желание за подобни срещи.

— Колко далеч е Сана? — попита Кейт.

— На четири часа път, но със същия успех би могла да е и на Марс — отвърна Бренър. — Навсякъде по пътя има пропускателни пунктове и няма начин да стигнем, без да ни спре някой, с когото не искаме да се срещаме.

Значи забравяме План В. Или беше План Г?

Замо продължаваше надолу по дерето, което ставаше по-широко и не така стръмно.

Едва ли има нужда да казвам, че се намирахме насред нищото и че най-близкото безопасно място бе саудитската граница, която, ако се съдеше по местоположението на базата Наджран, се намираше на около 280 километра на север по права линия. Ние обаче не летяхме като гарвани — Чет и Бък бяха по летенето.

Попитах Бренър за границата.

— Няма да успеем да минем покрай йеменските военни патрули — каза той.

— Имаме дипломатически паспорти — напомних му.

Той игнорира опита ми да разведря обстановката.

— Най-доброто засега е да намерим къде да се скрием и да измислим как да се разкараме на зазоряване.

Кейт имаше по-добра идея.

— Да се опитаме да се свържем с посолството с телефоните.

Еврика.

Извадих телефона си и свалих прозореца да си подам главата навън, но Бренър ме поля със студена вода.

— Съжалявам, че го казвам, но Бък и Чет вече със сигурност са съобщили на НСС, че сателитните ни телефони най-вероятно са във вражески ръце, и от службата вероятно са се обадили на доставчика незабавно да прекъсне услугата.

Мамка му. Включих сателитния телефон и той светна, но така и не получих сигнал свободно.

За всеки случай опитахме всички, но телефоните ни бяха мъртви.

План Г — или Д — също беше отишъл по дяволите.

— А инсталацията на „Хънт Ойл“? — предложих аз.

Бренър се умълча за момент.

— Това може да е единственият ни ход — каза после. — Инсталацията се намира на около два часа път на североизток от град Мариб и е единственото място в провинцията, където можем да намерим други американци. Въоръжени американци. Пътуването през нощта обаче не е безопасно. А и охраната на инсталацията ще открие огън, ако опитаме да приближим в тъмното. Така че трябва да изчакаме до зазоряване.

Това звучеше обещаващо, но успя да разведри обстановката в джипа съвсем малко. Току-що бяхме излезли от ада с подпалени задници и се радвахме, че сме живи. Оказа се обаче, че сме успели само да минем от центъра на ада до следващия кръг. Абсолютна и тотална гадост. Бяхме стигнали дотук благодарение на съобразителността и куража си, без никакъв късмет или помощ от никого, и заслужавахме почивка. Трябваше да се случи нещо добро.

Това обаче не беше страната на доброто, а на недоброто. Излязохме от дерето и пред нас, на черния път, същия, който водеше до колибата на козаря, изникна конвой военни коли.

— Мамка му — изсумтя Замо.

Началото на пътя май приличаше на края му.