Нелсън Демил
Пантерата (60)

59.

Леглото от слама беше предсказуемо неудобно, а вълнените одеяла воняха на камила или нещо подобно. А сега няколко думи за шахтата за екскременти. Най-общо тя представляваше шестетажен вътрешен клозет с дупка на всеки под. Клекало. Така че трябва да погледнеш нагоре и ако видиш нечий задник… е, информацията е предостатъчна. По-важното бе, че лайняната шахта можеше да е път за бягство. Винаги трябва да се оглеждаш за път за бягство.

Бък беше достатъчно добър да сподели с нас рулото тоалетна хартия, което се бе сетил да открадне от „Шератон“. Човек, който мисли за тоалетна хартия, е човек, който мисли за всичко.

Чухме шум от двора и погледнах през прозореца. Осмината бедуини бяха коленичили и се гъзеха на килима си с лице към Мека, която по тези места се падаше на северозапад.

— Изпълняват обедния салат — обясни Бък.

Погледнах си часовника. Точни бяха.

Бък също ни каза, че сме поканени на обяд от домакините бедуини, но за жалост поканата не се отнасяла за г-ца Мейфийлд, която си оставаше жена въпреки мъжките дрехи. Кейт понесе добре това — изобщо не й пукаше, а и не искаше да облича балтото. Взе си малко хляб и вода и се качи на мафража, за да държи под око района. Добро мислене от нейна страна.

Така мъжете от А-отбора слязохме в двора и бедуините, които се гордееха с гостоприемството си към пътници, ни предложиха горещ чай и купи горещ овес, грис или някакъв друг шантав и лепкав зърнен продукт.

Предложиха ни също и пластмасови лъжици.

— Ядат почти всичко с пръсти, но са открили лъжиците за определени храни — отбеляза Бък.

Явно и тук имаше някакъв прогрес. Идваше ред на салфетките.

Седяхме по турски на килима с нашите осем нови бедуински приятелчета и нагъвахме кашата, която поне беше топла. Чаят бе билков и с нищо не помогна за главоболието ми от коняка.

Тук сред възвишенията беше малко по-прохладно в сравнение с Аден по това време на годината и като стана дума за това, календарът на часовника ми показваше, че сме навлезли в март. Губиш представа за времето, когато се върнеш няколко века назад.

Каменната ограда около двора беше висока три метра, а дървената порта бе затворена, така че никой не можеше да ни види, но пък и ние не можехме да видим дали някой не приближава. Имаше обаче няколко каменни площадки покрай стените — за наблюдение и стрелба. Погледнах нагоре към мафража и видях Кейт да стои под една от арките с автомат на гърдите и да се наслаждава на гледката през бинокъл.

Бедуините проявиха голям интерес към нашите М4 и противно на всички правилници и здрав разум Бък им позволи да огледат оръжието му, което започна да обикаля заредено от ръка на ръка. Домакините изглеждаха развеселени от компактните размери, малкия калибър и лекотата на автомата и ни подадоха един калашник, за да ни покажат какво означава истинска пушка. Твоята може и да е по-голяма от моята, Абдул, но аз мога за нула време да те боядисам в червено със скорострелната си пластмасова играчка.

Бедуините проявиха интерес и към снайперистката пушка на Замо, но той не им позволи да я докоснат и те като че ли започнаха да го уважават повече. Пожелаха обаче да научат за нея и Бренър каза, че няма нищо лошо да им покажем на какво е способна.

Така Замо с помощта на Бък обясни, че това е снайпер М24, който стреля със 7,62 мм. патрони на НАТО, способни да пръснат главите им от хиляда метра. Все пак не мисля, че Бък преведе всичко буквално.

Замо каза също, че САЩ осигуряват този модел карабини на ИОС (Израелските отбранителни сили), и отново бях сигурен, че Бък не преведе този провокативен факт на мюсюлманските господа.

Те бяха очаровани от оптичния мерник и Замо обясни, че увеличението може да се нагласи от трета до девета степен, което означава, че при увеличение девета степен предмет на разстояние деветстотин метра изглежда така, сякаш е само на сто.

Бедуините изглеждаха силно впечатлени и тъй като по принцип не мога да си държа устата затворена, се обърнах към Бък.

— Кажи им, че Замо е убил петдесет души с тази пушка.

Бък се поколеба, но накрая преведе и всички бедуини зяпнаха Замо, сякаш беше някаква рок звезда. Гледката си заслужаваше още една купа бълвоч.

Както и да е, не бях сигурен, че стратегията е добра. От една страна, беше хубаво хората на Муса да знаят, че Замо може да пръсне нечия тиква от цял километър. От друга, защо да рекламираш уменията си? Понякога си заслужава някои неща да бъдат научавани по трудния начин.

В крайна сметка обаче тук ставаше дума за мерене на цеви между воини и бедуините искаха да са сигурни, че не са били прекалено любезни с някакви си женчовци. Нали се сещате, като момчета, които мъкнат със себе си жена, която да върши мъжката работа.

Не бяхме дори от една планета с тези хора, но по някакъв шантав начин започвах да ги харесвам. Помислих си дали да не заведа двама-трима от тях на Федерал Плаза 26 и да покажа на някои началници какво представляват истинските мъже.

Може би донякъде се оставях моментът да ме повлече.

— Напомнят ми за планинските племена от Виетнам — каза Бренър. — Примитивни, абсолютно откровени, смели и готови да убиват без капка колебание.

— Типове като тях са костеливи орехи — каза Замо, който също пасваше на това описание и който се беше сражавал с подобни мъже в Афганистан. — Те живеят, ядат и дишат война.

Сигурно така е изглеждал светът преди хиляда години. Но тези племена разполагаха с модерни оръжия, превозни средства и мобилни телефони. Неща, които правят убиването по-лесно и по-ефективно. Все пак беше хубаво да се види, че продължават да си носят джамбиите и да се обличат шантаво. Добре е за туризма.

Като стана въпрос за воинско перчене, бях си сложил джамбията за случая и бедуините решиха, че това е смешно. За съжаление обичаят ни забраняваше да извадим камите, за да си ги показваме — те бяха само да прерязваме гърла с тях. Все пак бедуинът до мен, казваше се Ясир, разгледа джамбията ми, както си беше в ножницата.

— Казва, че изглежда с отлично качество — преведе Бък, с което донякъде намали тъгата ми по стоте долара, които бях дал за камата.

Домакините ни настояха да пием още чай и ни пробутаха кат, който Бък взе „за по-късно“. Разбира се, Чет имаше свои запаси, но това не му попречи да каже „шукран“ — благодаря.

С две думи, бедуините ми харесаха. Жалко, че щяхме да видим сметката на шейха им. Хей, Абдул, нищо лично. Просто бизнес.

Всъщност нищо чудно Чет да възнамеряваше да види сметката и на тези типове, докато се махаме оттук. Би било хубаво да ни беше казал какво всъщност става. Но Чет вероятно беше решил, че неприятната информация трябва да се поднася на части, лъжичка по лъжичка.

Пикникът приключи и беше време да разгледаме микробуса.

Бък благодари на домакините за угощението и разговора и Бренър каза на Замо да прави компания на Кейт. Попитах Замо как е ръката му и той каза, че й няма нищо, но не беше така. Помолих го да занесе на Кейт чай и каша, в случай че й е писнало от хляб. Страхотен съпруг съм.

С Чет, Бък и Бренър тръгнахме през двора и стигнахме до двайсет и първи век.

Десетметровият четвъртит микробус без прозорци беше кацнал на шаси на „Мицубиши“ и задната му част нямаше връзка с кабината.

— Какво пише? — попитах Бък.

Бък прочете надписа на арабски върху микробуса.

— „Муса — което означава Мойсей — доставчик на чудесна риба. Прясна от Червено море“. — Усмихна се. — Някой във Вашингтон се е позабавлявал.

И още как. Шегата беше направо убийствена. Муса — Моисей — Червено море. Схващате ли?

На Чет се падна честта да отключи катинара. Той отвори едната задна врата и скочи вътре. Всички го последвахме.

Отвътре микробусът бе достатъчно висок, за да стоим прави. Стените, подът и таванът бяха покрити с кевлар, а предполагам и с олово. Не се учудих, че не открих никаква риба. Вместо това видях голяма електронна конзола в предната част, приличаше на уредите в пилотска кабина. Пред конзолата и двата монитора имаше два въртящи се стола.

Чет се настани на левия и покани Бък като най-възрастен да седне на другия. Вечно бдителният Бренър застана до стената, откъдето можеше да държи под око двора и конзолата.

По дългите стени на микробуса бяха монтирани още няколко електронни устройства, а по пода имаше метални кутии, върху които бяха изброени резервните части, съдържащи се вътре. По-важното бе, че имаше три кашона консерви. Прочетох американските етикети — микс от плодове, микс от зеленчуци и — може би шега — консерва риба тон. Нима някой може да яде подобни боклуци? Къде е чилито? Това ли е най-доброто, на което са способни онези копелета от Вашингтон?

— Електрониката се нуждае от съвсем малко електроенергия, така че всичко може да се захранва от генератора — каза Чет, завъртя един превключвател на конзолата и след секунда усетих вибрацията и чух равномерното бръмчене на генератора някъде под пода. — Има и контакти, така че можем да зареждаме телефоните и радиостанциите си.

Хвърли поглед на един циферблат на панела и заяви:

— Волтажът е стабилен. — Завъртя друг превключвател и конзолата светна. — В бизнеса сме.

Поигра си с разни настройки, после включи двата монитора и видяхме движещи се картини на екраните — цветни въздушни изгледи към два различни ландшафта, които пълзяха долу.

Чет се зачете в електронната информация на екрана пред себе си.

— Десният монитор показва картина от единия „Предатор“, който в момента действа в автономен режим, тоест без да бъде управляван от земята. Машината изпълнява разузнавателен полет над този район, като използва предварително програмиран компютърен план.

Екранът показваше неравния пуст район на запад — през нощта бяхме прелетели над него. Ясно се виждаше как един отряд може да изчезне сред тези хълмове. И човек лесно можеше да си представи защо Пантерата е избрал хълмовете за свое леговище. Нямаше да е лесно да го измъкнем оттам. Но с подходящата стръв в лицето на г-н и г-жа Кори и компания Пантерата можеше да излезе, за да се нахрани с бившите си американски сънародници.

— Картините от двете машини се предават по сателитна връзка до микробуса и до станцията за контрол, където един или двама пилоти и специалисти по въздушни изображения седят пред подобна конзола в друг микробус или стая — каза Чет.

— А къде се намира станцията за контрол? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна Чет със стандартния за ЦРУ отговор. — Може да е в Саудитска Арабия, в някоя военновъздушна база в Щатите и дори в Лангли. — Чет разполагаше и с отговор в стил дзен. — С всички сателити и цялата електроника реалното време е по-важно от реалното място. Единственото реално място, което има значение, е целта.

Естествено. Благодаря.

— А къде е базата на безпилотните самолети? — попитах.

— Не знам и не ме интересува — отвърна Чет и добави: — Нито пък теб.

Всъщност интересува ме, задник такъв. Но предпочетох да премълча.

— Пилотите имат лост за управление като този, но моят е деактивиран — продължи Чет.

Защо не опиташ виагра? Или не намалиш ката?

— Не съм пилот — призна Чет. — Но мога да разговарям директно с тях и да ги насочвам в зависимост от това какво искам или ми е нужно. Аз съм онзи, който контролира безпилотните самолети и ракетите по време на екзекутивния етап на мисията — напомни той. И за да е сигурен, че сме го разбрали, добави: — Аз, заедно със специалистите, определям кой или какво е целта и аз давам заповедта на пилотите да изстрелят ракетите.

Ясно. Нали затова го нарече екзекутивен етап.

Чет, който вече бе малко опиянен от властта, добави:

— Наричаме това ИУВ — изненадващо убийство от въздуха. Страхотно.

Определено. Но не толкова страхотно, колкото да отнеса главата на Пантерата с моя колт 45-и калибър.

Да не забравяме също нашия от време на време приятел шейх Муса, който бе през цялото време враг на нашия от време на време приятел президент Салех. Някой гений във Вашингтон бе измислил как този план да е изгоден за всички. Идиотите от Сана се страхуваха от племената повече, отколкото от Ал Кайда, а американците бяха обсебени от идеята да заличат Ал Кайда. Така че ако съберем двете фикс идеи, така наречените съюзници Вашингтон и Сана можеха да решат различните си проблеми по един и същи начин — с гръм от ясно небе. Идеята всъщност си я биваше и можеше да се оцени по достойнство дори от шейх Муса, който знаеше това-онова за двойната игра. Може би Пантерата също би я оценил. Можеха да обсъдят темата в рая.

Чет посочи екрана пред себе си и каза:

— Това сме ние.

И наистина, на екрана се виждаше чудесен въздушен изглед към Крепостта на гарвана. Бавно летящият „Предатор“ описваше тесен кръг над платото и виждахме на няколкостотин метра във всички посоки, в това число и пътя, по който бяхме стигнали дотук, както и по-добрия път от Мариб на север.

Чет въведе команда и камерата на самолета показа увеличена картина на крепостта. Видях бедуините на двора — седяха, бъбреха и дъвчеха.

— Машината се намира на три хиляди метра височина, но е оборудвана с хиляда и петстотин милиметров компютризиран обектив и картината е такава, сякаш лети на височина петнайсет метра — каза Чет.

Всъщност един от бедуините тъкмо пикаеше до каменната стена и видях, че не е обрязан. Добре де, може и да ми се е сторило.

Чет си сложи слушалки и установи сателитна връзка с наземната станция за контрол.

— Чистка нула-нула, тук Чистка шест-шест. Проверка на връзката.

След секунди от говорителя се разнесе глас с чудесен южняшки акцент.

— Чистка шест-шест, чувам те отлично.

— Поисках доклад за обстановката в пет нула-нула и всичко е наред. Повтарям, всичко е наред — каза шест-шест на нула-нула.

— Разбрано, шест-шест. Какво обядвахте там долу? — поинтересува се нула-нула. — Приличаше на пясък. — И се разсмя.

Хей, забавлявахме ли се, или какво?

Чет, известен също като шест-шест, и нула-нула, който и където да беше, размениха някаква техническа информация и накрая Чет каза:

— Ще ви уведомя, когато „Чистка“ потегли. Двете малки бели тойоти „Хайлукс“, които виждате тук, плюс три по-големи „Ланд Крузър“ с местен ескорт. Крайна цел — хотел „Билкис“, Мариб. Очаквайте подробности.

— Разбрано. „Предатор“ две ще ги последва. „Предатор“ едно остава на пост над вас. И двата са тежки — добави нула-нула.

Иначе казано, въоръжени.

— Няма да съм в станцията, докато екипът не тръгне, така че ако видите в района нещо, за което трябва да знаем, обадете ми се по сателитния — каза Чет. — Ако не можете да се свържете с мен, имате номерата на другите пет телефона.

— Разбрано. Още нещо? — попита нула-нула.

— Не.

— Успех — каза нула-нула.

Чет прекъсна връзката и се обърна към нас.

— Исках да видите и чуете, че всичко е по местата си и че безпилотните самолети ни прикриват.

Великолепно, Чет. А могат ли безпилотните самолети да предскажат дали нашите приятелчета бедуини няма да надушат двойната ни игра и да решат да ни видят сметката? Или още по-лошо, да ни предадат на Пантерата? Не. Ще трябва да се оправяме сами с това.

Чет обясни още някои свойства на оборудването за наблюдение.

— Както казах в Аден, по време на екзекутивния етап от операцията ще разполагаме с четири безпилотни самолета. Два над целта и два над това място, всеки въоръжен с по две ракети „Хелфайър“. Мога да разделя двата екрана и да следя четирите картини едновременно.

— А как ще измъкнем този прескъп микробус оттук? — попитах аз.

— Никак. Не можем.

— Значи самолетите ще се погрижат за него?

— Точно така.

Сега вече разбирате защо данъците са толкова високи, нали?

— Предполагам, че ще сме извън микробуса, когато ракетата го улучи — отбелязах шеговито.

— Идеята не е лоша.

Обясненията и демонстрацията приключиха, така че с Чет и Бренър взехме по един кашон консерви и излязохме от рибния микробус на Мойсей, а Бък заключи след нас.

Бък каза, че трябва да поделим плячката с домакините, като жест към тяхното гостоприемство — благодаря за бълвоча, ето ви малко риба тон, — така че го направихме и се върнахме на втория етаж на кулата.

Чет изглеждаше въодушевен и си представих, че вижда края — края на цялата си работа и отчаяние, както и края на престоя си в Йемен.

Сега оставаше само да се регистрираме в хотела, да разгледаме тъпите развалини и да бъдем отвлечени.

И после да чакаме Пантерата.