Нелсън Демил
Пантерата (19)

18.

— Бъки! — Двамата с Кейт се хвърлихме в обятията му й заговорихме развълнувано.

Всъщност аз казах:

— Вие пък какво правите тук?

Той се усмихна и отговори:

— Реших да продължим уроците на място.

— Аз пък си помислих, че сме приключили с ученето.

— Човек се учи, докато е жив, господин Кори. — Той пое ръката на Кейт. — Радвам се да се видим. Надявам се, че пътуването е било приятно.

— Беше, докато не се срещнахме с полковник Хаким — отвърна Кейт.

— А, да — рече Бък. — Полковник Хаким е като кози барабонки. Навсякъде е.

Доста остроумно. Както и да е, Бък носеше едно от онези бели ленени сака, които можеш да видиш във филмите за британските колонии от 30-те, и незнайно защо изпитах остра нужда да посетя „Кентъки Фрайт Чикън“.

— С директния полет на военните ли пристигнахте? — попитах го.

— Да. Ужасно пътуване. Неудобно, сервират ти храната в кутия. И никакъв алкохол. Да не сме станали мюсюлмани? — риторично попита той и ни увери: — Вие двамата постъпихте умно, че предпочетохте по-бавния маршрут.

— Е — казах аз, — смятам да използваме бързия маршрут, когато му дойде времето.

— Точно така ще направите.

И тогава си представих сандък човешки останки в трюма на С-17. Човек трябва да внимава какво си пожелава.

Бък се върна на темата за полковник Хаким.

— Пол ми съобщи за забавянето на летището, но няма нищо обезпокоително. Ще подадем официално оплакване.

— Добре — отвърнах аз, макар че не давах и пет пари. — За мен скоч и сода, ако обичате.

Така и така май нямаше да ни предложи.

Бък ни покани да седнем, влезе в ролята на домакин и отиде при подвижния бар.

— А какво ще желае госпожа Кори?

— Само вода, моля.

Бренър също беше на вода. Женчо.

Бък като че ли пиеше нещо като джин с тоник и лайм, но без малко хартиено чадърче.

Седнахме на масата за коктейли, осветена с няколко големи свещи, и Бък вдигна чашата си.

— За успеха на мисията.

Всички се чукнахме.

— Ще участвам в назначението, както и Пол — уведоми ни Бък.

Г-н Бъкминстър Харис не изглеждаше като убиец, но и преди ми се е случвало да ме изненадват. Както бях очаквал, г-н Бренър също беше в екипа.

— Говоря свободно арабски, а това ще ви е нужно — напомни ни Бък. — Пол владее донякъде езика, но не и разговорно. По-скоро може да дава заповеди от сорта на „Разкарай се от пътя ми, кози син такъв“.

Бренър и Харис се изкискаха, сякаш бяха споделяли тази шега и преди. Явно се познаваха и явно Бък работеше тук или пътуваше непрекъснато между Йемен и Вашингтон и/или Ню Йорк. Беше ме баламосал на Федерал Плаза 26 и бях сигурен, че няма да ми е за последен път. За последен път обаче щях да го приема толкова добре.

— Има и пети от екипа, но тази вечер той не е тук.

— А къде е, кой е и кога да го очакваме? — попита Кейт.

Бък я погледна.

— Сега не мога да отговоря на този въпрос.

— В такъв случай може би ще ни кажете кой е шефът — обадих се аз.

— Аз — рече Бък.

— И мога ли да попитам за кого работите?

— За правителството на Съединените щати, господин Кори. Също като вас.

Когато трябва да очистиш или прибереш някого зад граница, винаги има човек от ЦРУ, но както бях заключил в Ню Йорк, Бък не ми приличаше на онези от Управлението, с които бях имал удоволствието да се познавам или да работя, в това число покойния г-н Тед Наш. По-късно ще се спра по-подробно върху г-н Наш. Въпреки всичко попитах за протокола:

— Фирмен човек?

— Не.

Погледнах към Бренър, който поклати глава. Е, аз не бях от ЦРУ и не мисля, че Кейт е от тях, така че ако всички казваха истината, значи човекът им беше петият.

Обичам да зная на кого поверявам живота си и затова отново се обърнах към Бък.

— РДД?

Той кимна. Разузнавателната служба на Държавния департамент е нещо като клуб за джентълмени, така че това му подхождаше.

Погледнах Бренър.

— ДСС, както вече казах — рече той. — Но тази задача ми се стори интересна, така че реших да се включа.

Бък се наведе напред и заговори тихо:

— Прохладната утрин е много приятна, но ще трябва да влезем вътре, за да говорим по-свободно.

Да бе. Стените на посолството може да имаха електронни уши, макар това да бе малко вероятно в Йемен. Така де, Студената война приключи, арабите не са руснаци, а СПС не са КГБ. Въпреки това трябва да следваш процедурите за сигурност и да не допускаш честата грешка да подценяваш тези хора.

Бък се обърна към нас, но всъщност говореше на всеки, който слушаше.

— Разполагаме с много добри следи за местоположението на шестима от организаторите на атаката срещу „Коул“. — Намигна и продължи: — Имаме добри източници от Службата за политическа сигурност. — И добави за по-весело: — Онзи полковник Хаким, с когото се срещнахте на летището, всъщност е на заплата при нас.

Всички се усмихнахме. И ако от СПС ни подслушваха, след около час горкият полковник Хаким щеше да има електроди в топките. Гадно нещо е отмъщението, полковник.

Бък вече беше набрал инерция.

— Освен това успяхме да поставим подслушвателни устройства в щабквартирата на СПС.

Добре, Бък, само гледай да не прекаляваш.

Той явно се наслаждаваше на играта. Не бях очаквал Бък Харис да е толкова възхитително подличък или такъв изпечен измамник. Възрастта му и инстинктът ми ми подшушваха, че г-н Бръшлянена лига от разузнаването на Държавния департамент е стар ветеран от Студената война и че може би тази нова война срещу тероризма е просто начин да запълва времето и ума си в края на кариерата си. Или подобно на мен, Бренър и хиляди други мъже и жени след 11/9, е бил пенсионер, призован отново като нещатен сътрудник, за да попълни редиците в новата война.

— За какво си мислите, господин Кори? — поинтересува се той.

— За вас — отвърнах. — А руски знаете ли?

Той ми отговори на руски.

Не разбрах какво ми каза, но въпреки това казах:

— Впечатлен съм.

— И би трябвало. Когато руснаците бяха чуждоземната сила в Южен Йемен, прекарах много години тук и ги държах под око.

— Значи сте прекарали много време в пиене на водка в онзи руски бардак.

— Нощен клуб — поправи ме той и се усмихна. — Не сте така простоват, за какъвто се представяте. Тъкмо обратното, вие сте много умен и прозорлив.

— Много умно и прозорливо от ваша страна.

— А тъпаците си мислят, че сте като тях, свалят гарда и казват неща, които не бива да казват.

— Може би все още има стотина души в затвора заради тази грешка — отвърнах и добавих за г-н Бренър: — Както и неколцина мъртъвци.

— Не се и съмнявам — рече Бък. — Когато изникна идеята да ви поканим да дойдете в Йемен, се появиха известни съмнения, че не сте подходящ за работата. Натовариха ме да направя преценка на годността ви за това назначение и затова срещата ни в Ню Йорк имаше двойна цел.

— Не знаех, че е било интервю за работа — признах си.

Бък отново се усмихна и продължи:

— Уверих хората във Вашингтон, които ръководят мисията, че не само сте годен за задачата, но и че съм сигурен, че ще се окажете незаменим член на екипа и че с нетърпение очаквам да работя с вас.

— Благодаря, сър. Ще ви бъда вечно благодарен за тази възможност.

Мисля, че на Бък му писна да се усмихва на остроумията ми, защото каза:

— Докажете, че не съм сгрешил. Сега животът на всеки от екипа зависи от другарите му.

— Определено. — Между другото, кога смятаха да ми кажат истинската причина да съм тук? От рода на това, че най-силната ми квалификация за тази работа е, че Пантерата иска да ме захапе за задника?

Бък се обърна към Кейт.

— Вие сте агент от кариерата на ФБР и щяхте да дойдете, ако ви беше наредено, но разбрах, че сте пожелали това назначение, а ентусиазмът и силният дух са незаменими.

Това е вярно, ако си мажоретка, но в този случай нещата бяха малко по-сложни и опасни от викането „Хайде, наш’те!“

Бък разбираше това.

— Досието ви говори само за себе си — продължи той. — В това число и отзивите за отличната ви работа в разследването на атентата срещу посолството в Дар ес Салаам. Знам също, че сте показали голям кураж и самообладание в престрелка и в моменти, когато изгледите за успех са били минимални.

За нейна чест, Кейт не каза нищо, дори не спомена типа, когото беше очистила със своя колт 45-и калибър. Бях сигурен обаче, че Бък вече знае това.

Бък отново насочи вниманието си към мен.

— Вие сте голям късметлия.

Значи това е причината да съм тук?

Усмивката отново се появи на лицето му.

— Между другото, накарахте ме да се замисля за някои възможни медицински приложения на ката. Може би когато приключим с тази работа, ще изследваме въпроса по-подробно? — предложи заговорнически.

Бренър се разсмя и предположих, че Бък е споделил с него някои мои остроумия от класната стая.

— Вие оживихте урока ми, господин Кори — призна Бък.

— Вашият урок, Бък, беше като каране на сърф без водата — отвърнах.

Всички се посмяха добре на това.

Бък погледна Кейт и каза:

— Избрали сте добре облеклото си, но ще ви трябва шал за главата.

И даже й беше донесъл. Подаде й хартиен пакет. Тя го отвори и извади дълъг черен шал.

— О, прекрасен е — възкликна Кейт. — Благодаря ви.

— Нарича се хиджаб — каза Бък. — Изработен е от много фин мохер и е от един магазин в Сана, казва се „Надежда в техните ръце“. Това е кооперация с идеална цел, продава ръчни изделия, изработени от жени от цялата страна. Всички постъпления отиват директно у производителите като помощ за тях и за децата им.

— Много мило — каза Кейт.

— Повечето посолства, работещи тук чужденци и туристи пазаруват оттам колкото се може по-често — уведоми ни Бък. — Качеството е добро, цените също. Както и делото.

Наистина.

— А на мен какво ми купихте? — попитах.

— Нищо. Ще ви дам обаче името на най-добрия магазин за джамбии в Сана.

— Благодаря. Забравих моята у дома.

Кейт омота шала около главата си. Бък се наведе към нея и й показа как да го увие така, че да остане дълга опашка, и я посъветва:

— Използвайте лявата си ръка, за да го държите пред лицето си.

— Обичаят ли е такъв? — попита тя.

— Не, така дясната ви ръка ще е свободна, за да използвате оръжието си.

Майтап? Не.

— Сана всъщност е доста безопасно място в сравнение с по-голямата част от страната — увери ни той. — Престъпността в града е много ниска и политическите или религиозни атаки срещу западняци са рядкост. Все пак се случват. Имаше няколко заговора срещу американското и британското посолство, така че трябва да сте нащрек, докато сте тук.

— Колко време ще останем в Сана? — попитах.

— Не съм сигурен.

— Знам, че сте уморени, но бихме желали да довършим разговора си вътре — каза Бренър.

Още беше мой ред да нося торбата с пистолетите. Върнахме се във фоайето и се качихме с асансьора до етажа, на който се намираше ОССИ — Отделът за съхраняване на секретна информация.

Сигурен бях, че именно в тази стая Бък ще спомене малкия и явно забравен факт, че двамата с Кейт не сме тук, за да открием Пантерата, а за да може Пантерата да открие нас.