Нелсън Демил
Пантерата (35)

34.

Излязохме от посолството и се натъпкахме в брониран джип. Замо караше, а Бък беше седнал отпред през краткото пътуване до „Мьовенпик“.

Хотелът беше приятен и се радвах, че съм отседнал в него, макар и да спях другаде.

Не съм голям фен на европейската кухня, ако не се броят френските пържени картофки; по принцип предпочитам гушнати прасенца^[1], но ресторанта си го биваше и ако оставите ума ви да се зарее, можете да си представите, че сте навсякъде, само не в Йемен. Бях сигурен, че новият френски готвач напълно споделя мнението ми.

Устроихме си приятна заредена с вино вечеря за опознаване и поговорихме малко за себе си.

Оказа се, че Бък Харис е женен и съпругата му живее в Силвър Спрингс, Мериленд, недалеч от Вашингтон. Останах с впечатлението, че Бък има някакво родово състояние и не разчита на заплатата си от Държавния департамент, за да си купува джамбии за по пет хиляди долара. Тоест че за него студената война е била по-скоро хоби за джентълмен, нещо, с което да си запълва времето. Какво тогава бе войната срещу тероризма? Може би същото, но с добавен стимул за отмъщение, както сам бе споменал. Можех да приема, че е приятел с някогашните си съветски врагове, но не си представях, че може да настъпи ден, в който той или който и да било от нас ще седне на чашка с бивши джихадисти. Първо, защото те не пият. И второ — защото това е война без край, в която няма прошка и забравяне.

Бък имаше пораснали син и дъщеря, които не споделяли идеологията и ентусиазма му за преебаване на враговете на Америка.

— Смятат, че трябва да се опитаме да разберем исляма — каза Бък. — Ако бяха достатъчно големи през Студената война, сигурно щяха да ми казват, че трябва да се опитаме да разберем комунизма. Аз разбирам и двете — увери ни той.

Аха. А бе, гадно е, когато собствените ти хлапета си мислят, че ти си част от проблема.

Бък обаче беше философ.

— Важното е, че зная, че съм прекарал живота си, правейки онова, което смятам за правилно — не само за мен, но и за страната ми и за цивилизацията, както и за децата ми и техните деца.

— Не е нужно да оправдаваш живота си и работата си пред никого — увери го Кейт.

Бък се съгласи, но каза:

— Да, но в този бизнес понякога си принуден да правиш компромиси със собствените си възгледи в интереса на по-голямото добро — национална сигурност, глобална стратегия и тъй нататък. — И сподели: — По време на Студената война на няколко пъти ми се е налагало да предавам или изоставям съюзник като част от някакъв сложен план.

Никой не коментира това, но все пак се зачудих дали не намеква, че миналото е пролог за бъдещето. Надявах се, че не.

Кейт също поговори малко за миналото си, в това число и за прекрасния си баща от ФБР, сега пенсионер, и смахнатата си майка, която бе луда на тема оръжие, макар Кейт да спомена това само в контекста, че е израснала сред оръжия и още от малка се е научила как да ловува и стреля.

Това беше чудесно предисловие към историята как видя сметката на Тед Наш, но тя не стигна дотам. Може би пазеше интересната случка за момента, когато се видим със съекипника си от ЦРУ, тъй като разказът несъмнено щеше да е от особен интерес за него. Аз обаче бях сигурен, че всички в Управлението вече знаят тази история.

Използвах случая да разкажа няколко весели полицейски истории, които предизвикаха всеобщ смях. Но за да покажа, че не съм само по майтапите и номерата в НЙПУ, споменах как ме простреляха по време на работа, как бях пенсиониран по здравословни причини и как се стигна до несигурното ми преминаване от НЙПУ във Федералната антитерористична спецчаст. Разбира се, не пропуснах и първия си случай, когато се запознах с Кейт Мейфийлд, любовта на живота ми.

Пол Бренър несъмнено бе имал интересен и изпълнен с авантюри живот в армията, но подобно на повечето бойни ветерани, омаловажи преживелиците си и отново не спомена за тайната си мисия в следвоенен Виетнам. Все пак разказа, че е имал кратък брак по време на войната, макар че въпреки очакванията ми не спомена нищо за сегашната си дама в Щатите. Имаше вид на човек, който не обича да говори за себе си. Освен това — как да се изразя? — беше омаян от Кейт Мейфийлд. Е, това не е кой знае какво. Мисля, че Том Уолш има същия проблем. Да се оправят.

Както и да е, четири пети от А-отбора се опознаха малко по-добре, което можеше да помогне, а можеше и да не ни помогне да работим по-добре заедно. И с малко късмет всички щяхме да се приберем у дома с истории за разказване. Или, както често става в този бизнес, с истории за премълчаване.

Предложих по-нататък да направим още една подобна сбирка.

— Ще се срещнем в осем под часовника на „Гранд Сентръл“, също като във филмите, и ще седнем в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“.

Всички харесаха този щастлив край и се разбрахме да го направим, като оставим съдбата да определи датата. Зачудих се кой ли ще дойде на срещата — ако изобщо остане някой.

Както бе обещал, Бък се показа като домакин и плати вечерята — шейсет долара заедно с бакшиша, виното и питиетата. Това е едномесечен доход за един йеменец и около четири питиета в нюйоркски бар. Може би няма да е зле, като се пенсионирам, да си купя къща тук.

Както и да е, демонстрирайки лошата преценка на подпийналите, единодушно решихме, че посещението в руския клуб е страхотна идея.

Замо ни откара няколкостотин метра нагоре по пътя към Града на туристите. Стражите на портала като че ли бяха източноевропейци и изглеждаха яки и застрашителни с бронежилетките и калашниците си. Познаха обаче джипа на американското посолство, а може би и Замо, и ни махнаха да продължим.

— Май ви познават — казах на Бренър.

Отговор не последва.

Градът на туристите представляваше комплекс от панелни постройки на по пет-шест етажа, подобно на градски квартал за бедните. В Сана обаче това бе върхът на лукса; още по-важното бе, че районът бе охраняван. Не безопасен. Охраняван.

Разбирах защо Пол Бренър не е избрал да живее тук — беше малко потискащо, а също и признаване, че не се чувстваш в безопасност отвън. А мъжкарите никога не биха признали подобно нещо. По-скоро биха умрели. И често го правят.

В района имаше няколко ниски постройки, в това число магазини. В една от тях се намираше и руският клуб.

Замо спря пред него и се изсипахме навън.

Пред заведението имаше още двама въоръжени охранители, които определено разпознаха г-н Бъкминстър Харис. Дори го поздравиха на руски и Бък отговори на същия език. Май каза шега, защото двамата от охраната се разсмяха.

Ама че ирония. Бък Харис, който бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в опити да го начука на руснаците, сега другаруваше с тях в Йемен, където бе прекарал част от Студената война в шпиониране на вече покойната Империя на злото. Ако живееш достатъчно дълго, започваш да виждаш неща, за които не си и помислял.

Влязохме в руския клуб, метрдотелът ме видя и извика:

— Иван! Най-после! Отлично. Татяна е тук. Ще умре от радост!

Майтап.

Все пак метрдотелът, който се казваше Сергей, познаваше Бък, но не и Пол Бренър, което ме разочарова. Щеше да ми хареса да открия, че г-н Точен оставя всеки месец заплатата си на това място в пиене и мърсуване. Кейт също би намерила това за интересно.

Както и да е, мястото изглеждаше малко долнопробно, каквото си и беше. Отдясно имаше дълъг бар, повдигната сцена и дансинг с керамични плочки, заобиколен от маси, половината от които бяха празни. Диджеят бе пуснал някакъв ужасен хардрок от седемдесетте и няколкото двойки на дансинга изглеждаха така, сякаш бяха получили гърчове.

Барът беше зает от небрежно облечени мъже и оскъдно облечени жени. Искам да кажа, не съм виждал толкова дълбоки деколтета, откакто минах с кола през Големия каньон. Мъжете изглеждаха западняци — европейци и американци, а повечето дами като че ли бяха от Източна Европа и Русия, макар че можеха да се забележат и няколко чернокожи, за които навремето ми бяха казали, че са от Джибути, Етиопия, Сомалия й Еритрея — а това не е много далеч от Йемен, стига да прекосиш гъмжащото от пирати Червено море. На масите имаше и няколко западни дами в компанията на господа, приятели или съпрузи. Разпознах двама мъже и жени от посолството, но те не ни помахаха.

Дори да имаше йеменски клиенти или обслужващ персонал, не ги видях. Всъщност съм сигурен, че една от причините за популярността на това място е обещанието, че няма да видиш нито един йеменец, освен ако не останеш до края на работното време и не ги гледаш как търкат пода под погледите на въоръжени руснаци.

Кейт наруши мислите ми.

— Идвал си тук преди?

— Кръстиха коктейл на мое име.

Както и да е, Сергей ни ескортира до една маса, макар че лично аз бих предпочел бара.

Бък поръча бутилка „Столичная“ с лед, поднос цитрусови плодове и „закуски“.

В последния ми случай, свързан с Лъва, се случи да посетя руски нощен клуб в Брайтън Бийч, Бруклин, където живеят много американци с руски произход. Клубът се наричаше „Светлана“ й беше много по-пищен от това място, а клиентелата се състоеше предимно от имигранти от Майка Русия, получили пристъп на носталгия. Това място се наричаше просто „Руски клуб“ и се намираше в Селото на прокълнатите в Страната на изгубените.

Както и да е, водката се появи бързо и всички си пожелахме „на здоровье“.

Кейт се чувстваше достатъчно комфортно в близост с натопорчени типове и проститутки и единственото й оплакване бе от децибелите на лошата музика.

Г-н Бренър я покани на танц, естествено, и тя прие и излезе несигурно на хлъзгавия дансинг, подкрепяна от бойния ветеран.

— Чудесна жена е — каза ми Бък.

— Определено — съгласих се аз. Особено след като е обърнала няколко питиета. Ако обаче аз бях предложил да дойдем тук, едва ли щеше да е толкова чудесна компания.

Кейт се подхлъзна, но Бренър я улови; Кейт изрита обувките си и двамата затанцуваха под някаква ужасяваща диско мелодия.

Привлекателна оскъдно облечена дама приближи масата ни с поднос, закрепен с колан около врата й. На подноса имаше две огромни цомби и колекция пури и цигари. Избирай на воля.

Бък откри три кубинки, скрити под левия овлажнител на дамата, и й даде двайсетачка, което включваше цена, бакшиш и огънче.

— Не ви виждала от много седмици — каза му дамата със силен руски акцент.

Бък отговори на руски, тя се разсмя и отметна оредяващата си коса. Бък явно все още чукаше руснаци, или поне рускини.

Дамата ме огледа и попита:

— Вие нов в Сана?

— Имам чувството, че съм прекарал тук целия си живот.

— Да? Онова ваша жена или приятелка? — поинтересува се тя. — Или негова?

— Моя жена, негова приятелка.

Тя реши, че това е адски забавно, и каза:

— Може би види вас отново.

— Утре вечер.

И тъй, двамата с Бък си седяхме, пушехме кубински пури, пиехме руска водка, слушахме американско диско и гледахме човешката комедия.

Бях сигурен, че ако остане в Йемен достатъчно дълго (например повече от месец), човек ще развие дълбок фатализъм, водещ до странно и рисковано поведение. Не че съдя, просто изразявам виждането си, че хората, с които трябваше да работя и на които се налагаше да поверя живота си, малко се бяха отклонили от обичайните норми.

Както и да е, диджеят пусна американски бигбенд и помещението се изпълни с мелодията на „В настроение за любов“, докато руската певачка на сцената правеше героични опити да пее.

— Исъм внастървение залибоф, щоткопнеее…

Бренър и Кейт се опознаваха.

Като стана въпрос за фатализъм, представих си, че всяка опасна мисия от зората на времето през Втората световна и Студената война до войната срещу тероризма е започвала със запой. Или би трябвало да започва. Яж, пий и се весели. Нищо не поставя нещата в перспектива така, както мисълта, че утре може да умреш.

— Това беше добра идея — казах на Бък.

— Точно така се прави в навечерието на битка — отвърна той и добави: — Войната е добро извинение за всякакво поведение.

Така си е.

Диджеят пусна „Лунна серенада“ и Кейт, спазвайки правилото на бавния танц, дойде при масата, хвана Бък за ръка и го поведе към дансинга, като остави г-н Бренър и моя милост да танцуваме, ако решим.

Преди обаче да го поканя, Бренър седна.

— О, чудесно. Пури. — Наля си водка и привлече вниманието на цигарената дама, която дойде, обряза му кубинската пура и я запали.

Нямахме какво толкова да си кажем, но все пак той отбеляза:

— Добра пура.

Помислих си, че колкото по-омаян е от г-ца Мейфийлд, толкова по-малко смешен и интересен става. Приписах това на прекалено многото алкохол и свободно време в страната на ограничените възможности за срещи с другия пол. Не че трябва да си пиян или загорял, за да намериш Кейт Мейфийлд за привлекателна.

Както и да е, гледах как Бък и Кейт делят дансинга със западноевропейци и американци и източноевропейски и африкански проститутки. Страхотно е, че толкова много различни култури са в състояние да се погаждат така добре. Още по-страхотно щеше да е, ако успеехме да домъкнем и арабите с техните роби и покривала, да ги напием и да ги накараме да играят бристолски степ.

Няколко дами дойдоха да попитат дали могат да седнат или да потанцуват с нас, но двамата с г-н Бренър любезно отказахме.

— Някой ден през покрива на тази сграда ще мине ракета — казах на Бренър, колкото да поддържам разговора.

— Имат стоманена обшивка и чували с пясък горе — уведоми ме той.

— Би трябвало да го споменат в менюто.

„Лунна серенада“ свърши и дойде моят ред да потанцувам с жена си.

Диджеят още въртеше бигбенда и задименият въздух се изпълни със звуците на тромбони и саксофони, свирещи „Никога вече няма да се усмихна“ на Томи Дорси.

С Кейт танцувахме и гледах да не я въртя много, защото си личеше, че помещението и без това се върти в главата й.

Тя нямаше какво толкова да каже и накрая се върнахме на масата ни.

Вече бе полунощ и купонът в руския клуб бе в разгара си. Бък предложи коняк, което не беше добра идея.

— Готова съм да се прибера у дома — каза Кейт.

Аз също. Да отиваме на летището.

Бренър пое сметката — около четирийсет американски долара.

Сергей ни изпрати до вратата и каза:

— Утре има танци с голи кореми. Елате.

Бък каза, че ще дойдем. Излязохме и Замо потегли. Настаних Кейт на предната седалка, а момчетата се натъпкахме отзад.

Докато минавахме през портала на Града на туристите, Замо ни посъветва да държим, оръжията си в готовност, което беше добра идея — бяхме толкова пияни, че сигурно щяха да ни трябват пет минути, за да ги намерим.

Замо предложи също да остави първо нас с Кейт в „Шератон“, след което да се върне в посолството. Последното му предложение бе Бренър да пренощува в посолството, тъй като Замо нямаше намерение да го кара до апартамента му в малките часове.

И тъй, поредната нощ в дивата и луда Сана.

С Кейт слязохме пред „Шератон“ и Замо ни съобщи, че ще мине да ни вземе в 6:45. Бък каза да не освобождаваме стаята, а Бренър ни напомни да облечем бронежилетките.

— Лека нощ и късмет — пожелах им аз.

Затъкнах пистолета в колана си и насочих Кейт към фоайето, което бе пусто и притихнало, макар че откъм коктейлбара се чуваше музика.

Отидохме при асансьорите, където би трябвало да има охрана, но столът бе празен. Извадихме пистолетите и се качихме на нашия етаж. Казах на Кейт да държи под око коридора, докато огледам стаята.

Нямаше терористи под леглото или в гардероба, така че направих на Кейт знак да влезе, затворих вратата и пуснах резето. Накрая спуснах завесите.

Кейт не се чувстваше в най-добрата си форма и се строполи на леглото.

Огледах се да видя дали няма да забележа нещо нередно — плюшена черна пантера на възглавницата си например. Всичко изглеждаше кашер (или трябваше да кажа халал?), така че се отпуснах във фотьойла.

Като цяло прекарахме сносен ден в Забравената от времето страна. Така де, научихме доста и можехме да използваме наученото добре. И може би Пантерата вече знаеше, че Джон Кори, убиецът на Лъва, сега е дошъл тук, за да убие него. В тази страна няма достатъчно място и за двама ни, задник такъв.

Съекипниците ми изглеждаха повече от компетентни и имах доверие на Бренър. Професионално, искам да кажа. Не толкова във връзка с Кейт. Бък изглеждаше свестен, макар и да си беше признал без бой, че му се е случвало да бута приятели под автобуса — но единствено от патриотични подбуди.

Нашият човек от ЦРУ още тънеше в неизвестност, но това нямаше да продължи дълго. Появата му можеше да промени равновесието в екипа.

Кейт още беше изпълнена с готовност за работа и се учеше бързо. Искрено се радвах, че е с мен, и очаквах с нетърпение момента, когато ще мога да й кажа: „Казах ти, че трябваше да си останем у дома“.

И тъй, утре ни чакаше пътят към Аден, който бях минал по обходни маршрути при предишното ми идване. Този път щяхме да пътуваме направо. Еднопосочен до Аден, после към Мариб. Второто пътуване също можеше да се окаже еднопосочно. Но реших да съм оптимист и си казах, че Мариб ще е последната спирка преди дома. И последната спирка за Пантерата.