Нелсън Демил
Пантерата (61)

60.

В 13:15 А отборът без Чет Морган се натовари на двете малки тойоти, осигурени с любезното съдействие на шейх Муса. Оставихме повечето си багаж в Крепостта на гарвана, защото по-късно щяхме да се върнем като отвлечени американци, също с любезното съдействие на шейх Муса. Все пак си взехме някои лични неща, тъй като щяхме да отседнем в хотела за няколко дни, за да разглеждаме забележителности; за съжаление забавлението щеше да бъде съкратено поради гореспоменатото отвличане.

Според сложния план на Чет целта тук беше да се представим за туристи от Сана. В същото време беше очевадно, че не сме никакви туристи, така че оставаше да сме американци на мисия. Надявахме се, че пристигането ни ще привлече вниманието на Пантерата, който щеше да стигне до съвсем правилното заключение, че бившите му сънародници са дошли тук да го убият или заловят. На свой ред Пантерата щеше да състави свой план да убие или залови нас. Но преди да успее да го направи, трети играч — шейх Муса — щеше да осуети замисъла му, като направи онова, което бедуините правят най-добре — да отвлече чужденците за откуп. И първият, на когото ще бъде предложен шанс да купи американците, щеше да е Пантерата. Теоретично Пантерата нямаше да надуши капана, защото щеше да изглежда, че шейх Муса просто е научил за появата на американци и се е възползвал от изникналата възможност.

Такъв е начинът, по който мисли ЦРУ. Аз обаче не мисля така — аз съм малко по-директен и гледам да стоя по-настрана от пушека и огледалата, които ЦРУ обича толкова много. Но пък това си беше тяхно представление, а сцената бе Йемен, така че може и да бяха измислили всичко правилно.

Както и да е, ако случайно ви е интересно, личните ми вещи включваха бутилирана вода, консерва риба тон и боксерки, които вчера бяха чисти. Освен това Чет ни осигури по един комплект тоалетни принадлежности, за да завърши имиджа ни на преминаващи посетители от Сана.

Носехме скритите си оръжия, както и бронежилетките и автоматите в скутовете си. Кейт беше взела и черния си шал, за да може да закрива косата и лицето си, когато подобава — например, когато бъде отвлечена от мюсюлмански господа, които може да се оскърбят, ако видят лицето й.

Трите големи джипа на бедуините, които ни бяха докарали до Крепостта на гарвана, сега щяха да играят ролята на дискретен ескорт до град Мариб, за да ни предпазят от истинско отвличане — или убийство — от някой друг. Два джипа тръгнаха напред, за да проверят пътя, а третият щеше да кара зад нас. Ако някой забележеше бедуинските джипове, те щяха или би трябвало да изглеждат, че ни следят, а не ни пазят.

Двамата бедуини, които наглеждаха хищния рибен микробус при пристигането ни, щяха да останат и да държат форта в буквалния смисъл на думата, както и да охраняват Чет. Надявах се да не му прережат гърлото. Чет ни беше нужен заради връзката с пилотите на самолетите.

Колкото до ККК — командване, контрол и комуникации, — бедуините бяха осигурили на Чет, Бък и Бренър местни мобилни телефони, така че конвоят можеше да поддържа връзка, ако случайно възникне ситуация. Освен това разполагахме с радиостанции за контакт на къси разстояния, както и със сателитни телефони, макар че те можеха да работят само под открито небе, но не и в колите, освен ако не си подадеш главата през прозореца.

Редът на пътуване бе следният — Хайлукс едно, с Бък зад волана и Замо в ролята на стрелец; Хайлукс две, Бренър в ролята на шофьор, аз на стрелец и Кейт отзад.

Дадохме на двата бедуински джипа пет минути преднина, след което Чет ни пожела безопасен път до Мариб, пълноценна разходка до руините и приятно отвличане. Смяташе, че това е смешно. Махна ни за довиждане и влезе в микробуса, за да нагъва риба тон и да гледа как ни похищават.

Бък и Замо излязоха от двора и Бренър, Кейт и аз ги последвахме.

Бък не тръгна към стръмното дере, по което бяхме дошли, а се насочи на северозапад по платото, по следите на двата джипа пред нас, които вдигаха прашен облак в далечината. Карай след оня бедуин.

Сивото каменисто плато приличаше на видеозаписите от първата разходка на Луната. Четирийсет дни и четирийсет нощи дъжд нямаше да се отразят зле на това място.

— Мислех си за шейх Муса — каза Бренър.

— Имаш предвид, че трябва да го убием ли? — попитах.

— Да. Разбирам причината — призна той. — Но не ми харесва.

— И на шейх Муса няма да му хареса — уверих го. Но пък той щеше да знае каква е причината да не му харесва.

— Като изключим етичните въпроси, има и практически — каза г-н Бренър.

— Имаш предвид как ще обясним на саудитците, че сме видели сметката на техен съюзник бедуин ли?

— Да, да не говорим, че бедуините в Мариб и другаде може завинаги да се откажат да си имат вземане-даване с нас в Йемен. Те помнят дълго и могат да държат сметка за нещо, станало и преди хиляда години.

— Може би Вашингтон е измислил начин да представи смъртта на шейх Муса като инцидент или като дело на някой друг — предположих аз.

— Ако използваме „Хелфайър“ срещу Муса, това свежда възможния кръг заподозрени само до един. Нас — отвърна Бренър.

— Така е. Но това не е убийство. А премахване с крайна щета, както се изразяват в ЦРУ. Звучи по-добре.

— Когато видиш двойна игра, оглеждай се за тройна — мъдро рече Кейт, която е от доста време с мен и е понаучила едно-друго.

Бренър се съгласи с г-ца Мейфийлд и добави:

— Нека държим под око всичко това и да споделяме, както се разбрахме в Аден.

— Съгласен — казах аз.

Пол Бренър беше свестен тип, бивше ченге и добър стрелец. Вярно, като че ли страдаше от синдрома на неуморния хуй, но какво пък, всички го имаме в една или друга степен. Запитах се какво ли прави в момента Клеър. Сигурно се плацикаше в басейна с Хауард. Как така мислите ми стигнаха от Пол Бренър до Клеър Нолан? Да не би да страдам от СНХ?

Интересно, че и тримата нямахме пълно доверие на двамата разузнавачи. Може би си вървеше с територията, макар всички да бяхме в един екип. Каквито и лъжи да бяхме чули и каквато и информация да ни спестяваха Чет и Бък, всичко това се основаваше на железния принцип да знаеш само онова, което е нужно. Ако трябваше да научим нещо, щяхме да го научим, когато му дойде времето, а ако не трябваше, никога нямаше да го научим. А онова, което не знаехме, не можеше да бъде изтръгнато от нас, ако ни заловят — или по-лошо, ако бъдем разпитани от някоя конгресна комисия. Онова пък, което не знаем, не може да ни навреди. Момент. Това последното не съм го казал.

Както и да е, тримата с Кейт и Бренър сега бяхме на една и съща вълна и с вдигнати антени, ако позволите да използвам тази метафора.

Бедуинският мобилен телефон на Бренър звънна и той отговори и се заслуша. В Йемен позволено ли е да караш и да говориш по телефон? Предполагам, че ако ти е позволено да стреляш с автомат през прозореца, можеш да използваш и телефона си.

Бренър затвори и каза:

— Бък просто искаше да провери дали тези телефони наистина работят.

— Добра идея — съгласих се. Не че нямахме доверие на шейх Муса: просто Йеменската телефонна компания можеше да се окаже проблем. Особено тук. Пълно беше с мъртви зони. Зачудих се и как ли бедуините си плащат телефонните сметки.

— Бък каза, че Чет му се обадил и му казал, че според самолетите пред нас няма нищо подозрително.

Не бяха ли казали същото и по пътя за Аден?

Както бях видял на монитора в микробуса, северната страна на платото представляваше плавен склон и Бък следваше изровената пътека, която се спускаше към низините. В далечината различих шосе, няколко коли, къщи и обработваеми площи.

По средата на склона забелязах бял джип, спрял до стръмни скали. Когато приближихме, видях четирима мъже с калашници, насядали по камъните. Явно бяха хора на шейх Муса и пазеха този подход към крепостта, както бе обещано. Двата водещи джипа бяха минали покрай тях, така че несъмнено всички бяха от едно племе. Нали така? От друга страна, това беше Йемен и нищо не е такова, каквото изглежда.

Бък намали, ние също. В моменти като този човек оценява по достойнство бронираните коли. Нашите бронежилетки изобщо не могат да се сравняват с тях.

Свалих предпазителя на моята М4 и казах на Кейт да направи същото. Бренър извади колта си.

Бък спря на петдесетина метра от мъжете и те ни махнаха да продължаваме. Все едно казваха: „Стига бе, хора. Не сте ли виждали готини типове с халати и автомати?“

Мобилният не звънеше, така че явно Чет и пилотът на нашия „Предатор“ не бяха обезпокоени от ситуацията. Или пък пилотът всеки момент щеше да им прати някоя ракета.

Последният джип ни настигна, радиостанциите изпращяха и гласът на Бък каза:

— Това са хора на Муса.

Бък продължи напред и ние го последвахме.

— Шалът — напомних на Кейт. — Не ги поглеждай, освен ако не стреляш по тях.

Бренър реши, че това е смешно.

Когато стигна до бедуините, Бък свали стъклото на прозореца си, поздрави любезно с „ас-салаам алейкум“ и мъжете отговориха. Аз също свалих стъклото и извиках:

— Шалом! Алейхем!

— Това е на иврит, Джон — каза Кейт.

— Звучи по същия начин.

Продължихме напред и третият джип изостана.

Стигнахме низината и продължихме по изровената пътека на север през рядко населен район с малки напоявани ниви и кафяви пасища, по които щъкаха дръгливи кози и търсеха нещо, което може да са пропуснали. Животът тук е труден. И кратък.

Тримата се разбъбрихме, защото да разговаряш за мисията може да означава, че си малко изнервен. А това не беше точно.

— Веднъж летях до Мариб от Сана — каза Бренър. — Преди година, преди нещата да почнат да се скапват. Някакви важни клечки от Капитолия искаха да разгледат руините и аз ръководех екипа, който се грижеше за сигурността.

— И какво?

— И настоятелно ги посъветвах да не идват тук — каза той. — За туристи ставаше… докато белгийците не изчезнаха миналото лято. Не можех обаче да гарантирам безопасността на конгресмените и екипите им.

— Да не искаш да кажеш, че си пропуснал възможността да се отървеш от някой конгресмен? — попитах сърдито.

Последва смях. Аз съм по-забавен от Пол Бренър.

Както и да е, стигнахме до шосето и Бренър последва Бък, който зави надясно — на изток към Мариб.

— Това трябва да е пътят Сана-Мариб — каза Бренър. — Онзи, който беше отбелязан на табелата в Сана.

Да. А аз си мислех, че в Сана не е безопасно. Точно в момента Сана ми приличаше на Женева.

Две думи за пътуването в страни от Третия свят — винаги има места, които са по-опасни и прецакани от онези, на които се намираш. В този случай обаче бяхме стигнали самия връх на местата, които не искаш да посещаваш.

Продължихме на изток към Мариб. С нетърпение очаквах студена бира и горещ душ в хотела, пък после нека ме отвличат.