Нелсън Демил
Пантерата (78)

77.

Карах бързо, но не чак толкова, че да привлека вниманието на пилота на предатора, чиято работа бе да следи околностите на Крепостта на гарвана. Дори да ни забележеше да приближаваме, той щеше да види просто бедуинския джип, така че нямаше да е нужно да се обажда на Чет.

Колкото до Чет и Бък, в момента мониторите им несъмнено бяха свързани с двата безпилотни самолета над колибата на козаря. Единият екран би трябвало да е разделен, за да насочва другия „Предатор“ към евентуалната мишена в джипа (нас), и Чет току-що бе дал заповед за унищожаването на целта. Запитах се дали е усетил буца в гърлото си, когато е видял как съекипниците му политат във въздуха.

Вече се намирахме на няколкостотин метра от крепостта. Бях забелязал, че бедуините рядко поставят постове по стените или в двора — това беше работа на амриките в кулата. Не видях никого по стената пред нас.

На петдесет метра от крепостта завих, за да подходя към портата от източната страна.

— Имаме ли план? — попита Бренър.

— За подобна ситуация няма планове — отвърнах. — Понякога се налага просто да стреляш светкавично.

В буквалния смисъл.

— Те трябва да умрат заради онова, което направиха — обади се Замо.

Добър план.

— Аз давам заповед за огън… но можете да стреляте, ако стрелят по вас — напомни ни Бренър.

Или ако ми се иска да изпразня цял пълнител в двете копелета. Но първо трябваше да се уверим, че Чет е изпълнил мисията и е убил Пантерата.

Спрях при портата — беше затворена — и обърнах колата към края на платото и пътя, по който бяхме дошли за първи път в този кенеф. Оставих двигателя включен и всички слязохме бързо, без да затваряме вратите.

Кейт махна балтото си, за да се движи по-свободно и да може да стига до резервните пълнители.

— Рокендрол — каза Бренър, което означаваше да превключим на автоматичен.

Настоях да вляза пръв и сам. Вдигнах резето, открехнах портата и се промъкнах в двора.

Бедуините още бяха там, където ги бяхме оставили — седяха до западната стена, бъбреха и дъвчеха. Забелязах също, че всички коли все още са тук: Чет и Бък не бяха тръгнали за мястото на атаката, което означаваше, че тя все още не се е състояла. Погледнах си часовника — 18:15, което означаваше, че Пантерата или е закъснял, или изобщо няма да се появи.

Бедуините ме забелязаха, но никой не изглеждаше изненадан, макар че неколцина като че ли започнаха да обсъждат връщането ми.

Вратата на микробуса беше затворена и двигателят не работеше, но чувах бръмченето на бензиновия генератор.

Направих знак на Кейт, Бренър и Замо да влязат и им казах да се държат нормално, което означаваше да тръгнат небрежно през двора към микробуса. Бедуините ни гледаха и може би бяха нещастни, че Кейт е облечена като мъж.

Спряхме при затворената врата на рибния микробус на Мойсей и видях, че катинарът липсва. Някой беше вътре, както и очаквах. Надявах се, че и двамата са там.

Е, не исках да прекъсвам Чет, докато е в режим на изненадващо убийство, но не можехме и да стоим тук и да се усмихваме на бедуините.

Бренър кимна към вратата и прошепна:

— Хайде.

Точно така. Чет и Бък щяха да бъдат неприятно изненадани, че ни виждат, но имаха работа за вършене и щяха да я свършат. После можехме да обсъдим някои други въпроси.

Насочих автомата си напред, Бренър и Замо отвориха вратите и аз скочих в микробуса.

За съжаление вътре нямаше никого.

Бренър и Кейт влязоха след мен, а Замо остана навън да държи под око бедуините.

— Къде са те? — попита Кейт.

Определено не и тук. Конзолите обаче работеха и мониторите бяха включени, сякаш двамата бяха излезли само за минутка.

Отидохме в предната част на микробуса и погледнахме екраните. Левият — този на Чет — показваше в близък план колибата на козаря; десният беше разделен — едната половина показваше общ изглед към колибата, а на другата се виждаше бял джип, пътуващ по черен път.

Пред очите ни върху джипа се появи електронен мерник и няколко секунди по-късно колата изчезна, за да се смени от ярък оранжев проблясък, последван от черен пушек и летящи отломки. На екрана се появи съобщение: „Целта поразена“.

Тогава видях в левия ъгъл по-малък надпис „Повтори“. Картината се появи отново и нашият джип с Емад зад волана беше унищожен от ракета „Хелфайър“. Ох.

— Мръсници! — изръмжа Бренър.

— Вижте — каза Кейт.

Погледнахме екрана на Чет, който също повтаряше запис, и загледахме мълчаливо как шейх Муса, заобиколен от половината от петнайсетте си мъже, върви отляво надясно към друга група мъже, които вървяха отдясно наляво.

Двете групи спряха в средата на килима и след известно колебание шейх Муса хвана ръката на Пантерата и я целуна. Пантерата на свой ред целуна ръката на шейх Муса.

Не разбрах дали са се прегърнали, или не, защото кръстчето на екрана стана по-ярко, появи се електронно съобщение „Огън“ и образът се смени с оранжево сияние, последвано от черни отломки, пушек и огън. Примигнаха думите „Целта поразена“.

Бях сигурен, че всички, в това число шейх Муса и хората около него, са мъртви или смъртно ранени. Същото се отнасяше и за г-н Булус ибн ал Дервиш. Пантерата бе мъртъв.

— Мисията е изпълнена — казах аз.

— Чет е убил и шейха — рече Бренър.

Кейт посочи електронния часовник и каза:

— В осемнайсет и… преди седем минути.

Точно. И тези картини бяха препратени във Вашингтон — на ръководителите на мисията в Лангли, а може би и в Белия дом. И всички ликуваха. Пантерата беше мъртъв. Поздравления, Чет и Бък. И после Чет и Бък са излезли от микробуса. Но къде бяха отишли? Може би да вземат някои неща от дивана, после да скочат в някой джип и да се разкарат оттук.

Погледнах екрана на Бък и видях отново записа, но този път от по-висока и широка перспектива, показваща всички коли на бедуините и Ал Кайда, паркирани на известно разстояние от колибата. Още две ракети удариха почти едновременно и поразиха двете групи хора и машини. Вторичните експлозии на резервоарите запратиха във въздуха горящи отломки. Трета ракета улучи покрива на колибата, в случай че някой се е скрил вътре, и каменните стени се срутиха.

— Къде са Чет и Бък? — отново попита Кейт.

Не знаех, но със сигурност се бяха разкарали бързо оттук — възможно бе някой бедуин да е оцелял при атаката и да съобщи на другарите си, че американците са убили шейха им. Но къде бяха отишли съекипниците ни?

— Всички коли са тук — посочих аз.

— Значи трябва да са в кулата — заключи Кейт.

— Може би… но трябва да се махнем, защото бедуините тук могат да научат…

И тогава си спомних, че Чет смяташе да се отърве от безценния си микробус.

— Самолетът над крепостта всеки момент ще вдигне микробуса във въздуха.

Бързо излязохме от целта, но не искахме да стряскаме бедуините, така че не тичахме. Бренър тръгна към портата, но аз го спрях.

— Трябва да видим дали Чет и Бък не са в кулата.

Той се поколеба за половин секунда, после кимна и тръгнахме бързо към кулата. Омразата и жаждата за мъст наистина замъгляват преценката. Би трябвало да сме в джипа и да се носим с пълна скорост надолу по дерето, колкото се може по-далеч от тук. Първо обаче трябваше да си уредим сметките с двамата ни съекипници.