Нелсън Демил
Пантерата (17)

16.

Беше 2:35 след полунощ и египетският самолет от Кайро приближаваше международното летище на Сана. Летището си имаше име, „Ел Рахаба“, което според арабския ми разговорник означаваше „Бих искал една плодова салата“. Не. Не можеше да е вярно.

Както и да е, бяха минали почти три часа, откакто излетяхме от Кайро, и самолетът се оказа неочаквано пълен — предимно млади мъже, вероятно йеменски гастарбайтери, носещи у дома малко пари, за да имат какво да ядат семействата им. Тъжна страна.

С Кейт бяхме в първа класа. Господата в салона бяха облечени по западната мода, но на външен вид бяха от Близкия изток — може би йеменски и египетски бизнесмени или правителствени служители. Неколцина водеха жените си, които бяха облечени в традиционното облекло. Повечето дами бяха разкрили лицата си по време на полета, но сега самолетът се приземяваше и всички шалове и воали се връщаха по местата си.

За ваше сведение Кейт носеше широк син панталон и синя блуза с висока яка и дълги ръкави. Бък би одобрил избора й — с изключение на това, че не си беше покрила главата и средно дългата й руса коса беше напълно оголена за очите на всеки мъж; същото се отнасяше и за красивото й лице. Също за ваше сведение, си бе сложила лек грим.

Колкото до мен, бях с обичайните си жълто-кафяви панталони, тъмносиньо спортно сако и синя риза на Кристиан Диор. Кристиан, нали чаткате?

Самолетът продължаваше да се спуска. Наведох се към прозореца и надникнах навън. Нощта беше ясна и виждах възвишенията в далечината; под нас се простираше сух пейзаж, окъпан в синя лунна светлина. Недалеч забелязах някакви пръснати светлини, по всяка вероятност на Сана.

Докато прелитахме над границата на летището, забелязах военната му част — два реактивни изтребителя с йеменска маркировка, няколко хеликоптера, чиито знаци така и не видях, както и огромен товарен самолет С-17 на американските ВВС. Аванпостът на Империята.

Кацнахме и самолетът забави, после пое към една площадка на стотина метра от терминала. Двигателят замлъкна.

— Не стигна до портала — отбеляза Кейт.

— Ще продължим пеша.

— Предполагам, че е някаква шега. Доста безвкусна.

Личеше си, че е малко неспокойна, а също така уморена и раздразнителна след продължилото близо трийсет и пет часа пътуване.

— Цялата страна е една тъпа шега — казах й. — Научи се да се смееш, иначе има опасност да се побъркаш.

Не получих отговор.

Всички ставаха. Аз също станах и тръгнах към изхода. Погледнах през люка към терминала, който помнех от предишното ми идване — ниска сграда, не по-голяма от супермаркет, зле осветена от три високо поставени лампи. Видях фаровете на подвижната стълба, следвана от автобус, който се беше насочил към първа класа. Това ме увери, че няма да ми се налага да пътувам със селяците от задните салони.

Върнах се на мястото си, с Кейт си взехме нещата и тръгнахме по пътеката.

Стълбата приближи, без да смачка самолета, вратата се отвори и усетих как свежият нощен въздух нахлува в салона. Йемен.

Слязохме и тръгнахме към очакващия ни автобус. Другите пътници от първа класа вече се бяха настанили на седалките — ние с Кейт вървяхме последни. Кейт беше единствената незабулена жена на борда и мъжете, които не й бяха обърнали особено внимание в самолета, сега я зяпаха. Жените също я зяпаха. Сякаш сме били на нудистки плаж, после сме се облекли и сме се качили на автобус, но една от жените си е останала гола.

Летището на Сана има два портала. Спряхме при втория. Оставихме всички да слязат преди нас и ги последвахме. Дотук добре.

В терминала пътниците от първа класа се насочиха към будките за паспортна проверка. В този час работеха само две, а двете, отбелязани за важни клечки, дипломати и екипаж бяха затворени. Освен това не се виждаше никой, който да се оглежда за нас.

— Може би ще трябва да минем през паспортна проверка — каза Кейт.

— Би трябвало да ни посрещнат тук.

Зачакахме. Автобусите с пътниците от другите салони също пристигнаха и опашките станаха по-дълги. Двама йеменски войници с калашници непрекъснато хвърляха погледи към нас.

— Да се обадим на телефона в посолството — предложи Кейт.

— Телефоните са от другата страна на паспортния контрол, а аз няма да се редя на опашка с простолюдието.

— Не можем просто да висим тук.

— Добре, да се прередим тогава.

Отидох в началото на едната опашка и Кейт ме последва. Никой не възрази и си спомних, че въпреки всичките си недостатъци йеменците са изключително учтиви и толерантни към западняците, от които очакват да са арогантни задници.

Отидохме при проверяващия и представихме дипломатическите си паспорти. Онзи провери визите ни, сравни снимките с лицата ни и зяпна Кейт. Така де, всяка жена от опашката беше забулена, така че човекът би трябвало да е с набито око. Нали така?

Подпечата визите ни и ни даде знак да минаваме. Поради някаква причина — инстинкт може би — хвърлих поглед назад и видях, че е вдигнал телефона си.

Преди да стигнем до двойната врата с надпис ИЗХОД, ни приближи някакъв висок тип с двудневна брада и смачкан костюм, но без вратовръзка.

— Елате насам — каза той, без да се идентифицира, и посочи един страничен коридор.

— Имаме среща с човек от американското посолство — казах аз.

Той като че ли разбра и отвърна нетърпеливо:

— Да, Да. Човекът от посолство е натам. Трябва да обсъдим визите ви.

Звучеше ми като партенка и не исках да напускам публичния район — не че има особено значение къде се намираш, когато те арестуват. Но ако останехме тук, можеше и да видим нашия човек от посолството.

— Както знаете, ние пътуваме с американски дипломатически паспорти, инструктирани сме да чакаме тук и няма да мръднем от това място. Идете да доведете човека от посолството.

Той изглеждаше много раздразнен и в този момент би трябвало да се идентифицира и да поиска паспортите ни, но вместо това ни каза да чакаме и тръгна към коридора.

Двамата войници с калашниците приближиха да ни правят компания. Междувременно йеменците от самолета ни поглеждаха крадешком и бързаха към митницата.

— Виждаш ли какво ти се случва, когато се пререждаш? — казах на Кейт.

— Джон, какво става?

— Не знам.

И нямах намерение да чакам, за да разбера. Хвърлих поглед към изхода, водещ към мястото за получаване на багаж и митницата, и реших, че нашият човек може да ни чака там.

— Да вървим — казах на Кейт.

— Той каза да чакаме…

Хванах я за ръка и я поведох към двойната врата.

— Помъчи се да вървиш като египтянка.

На три метра от вратата чух вик и двамата войници внезапно се втурнаха пред нас и се озовахме пред дулата на два автомата.

Нашият йеменски приятел се появи отново и извика:

— Казах ви да чакате тук!

— Да, но казахте също, че човекът от посолството е с вас.

— Да. Ето го.

— Господин и госпожа Кори, предполагам.

Обърнах се. Към нас вървеше някакъв тип с джинси и дълго яке. Разпознах човека от фотографията, Пол Бренър.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна — каза той. — Разговарях с този господин за визите ви.

— Йеменското консулство в Ню Йорк ни увери, че не трябва да плащаме такса — казах аз.

Той се усмихна, протегна ръка на Кейт и се представи.

— Пол Бренър. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кори. Добре дошли в рая. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да… благодаря.

Бренър протегна ръка и на мен.

— Репутацията ви ви изпреварва.

— Личи си — казах. И попитах: — А кой е палячото?

Бренър представи палячото като полковник Хаким от Службата за политическа сигурност, както наричат йеменската тайна полиция. Полковник Хаким не се здрависа с нас, а се обърна към Бренър.

— Искам да говоря с колегите ви насаме.

— Казах ви, че това няма да стане, полковник — отвърна Бренер.

— Отказвате ли ми?

— Казвам, че трябва или да арестувате всички ни, или да ни пуснете.

Полковник Хаким като че ли обмисли двете възможности и накрая каза:

— Може да присъствате.

— Това не фигурира във възможностите.

Беше мой ред да се покажа като алфа-мъжкар и се обърнах към полковник Хаким.

— Кажете на онези момчета да свалят автоматите — казах и посочих войниците.

Той се поколеба, после излая нещо на арабски и войниците свалиха оръжията.

— Има проблем с визата ви, както и с визата на жена ви — каза Хаким. — Несъответствие с адреса. Така че мога да ви помоля да напуснете Йемен.

Кой казва, че нямало Бог?

— Не сте вие онзи, който ще вземе подобно решение, полковник — каза му Бренър.

Разбира се, че е той. Млъквай.

Полковник Хаким нямаше какво да отговори.

— Утре посолството ще се обърне с официален протест към външното ви министерство. Приятна вечер, полковник.

Полковник Хаким отново нямаше какво да отговори, но тогава Бренър най-неочаквано му протегна ръка и Хаким се поколеба, обаче я пое.

— Трябва да останем съюзници във войната срещу Ал Кайда — каза Бренър. — Така че престанете с тези глупости. Ас-салаам алейкум.

Полковник Хаким се възползва от шанса да запази достойнството си пред войниците и отговори:

— Уа алейкум ас-салам.

— Обадете ми се, ако минавате през Ню Йорк — казах на полковника.

И поехме към втория кръг на ада — багажа и митницата.

— Какво беше всичко това? — попитах Бренър, докато вървяхме.

— Просто йеменското правителство се опитва да демонстрира властта си — отвърна той. — Мислят си, че те командват тук.

— Нима не командват те? — поинтересува се Кейт.

— Никой не командва — отговори Бренър. — Това е причината да сме тук.

Именно. Природата не търпи празно място. Или, ако искаме да сме по-позитивни, ние сме тук, за да помогнем.

— Всъщност във визите ни като домашен адрес е отбелязано Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.

— На тези клоуни не им е нужен домашният ви адрес.

— Аха. Пък и ние на практика живеем на работните си места.

Бренър си проби път през гъмжилото колички и хора, като дрънкаше нещо на арабски — може би: „Извинете, но ние сме американци и трябва да излезем от този кенеф. Благодаря“.

После посрещачът ни каза нещо на един носач, който кимна.

Въртящият се конвейер не показваше признаци на живот.

— Май ще почакаме — каза Бренър. — Понякога конвейерът не работи. Докарват багажа и настъпва пълна лудница. Голям майтап е да гледаш.

— Откога сте тук? — попитах.

— От твърде дълго.

— И аз така.

Той се усмихна.

Г-н Пол Бренър изглеждаше към петдесетте, висок (но поне един пръст по-нисък от мен), доста добре изглеждащ, с добро телосложение, гъста черна коса и много загорял от слънцето. Под синьото си яке носеше сива тениска, на която видях надпис „Федерален затворник“. Яко. Не толкова смешна бе яката на бронежилетката, която се подаваше над тениската. А и дългото му яке беше издуто от дясната му страна.

— Имаме конвой от три коли, с който ще стигнем до посолството — каза Бренър.

— Оръжие? — попитах го.

— Оръжие? И вие ли искате оръжие?

Май имаше чувство за хумор. Познавам един човек с подобен саркастичен език. Това нямаше да ни направи приятелчета — в шоуто винаги има място само за един готин пич. Не мислех, че г-н Бренър е част от екипа ни, но все пак реших да проверя, така че попитах:

— Заедно ли ще работим?

— Аз съм от ДСС, Дипломатическа служба за сигурност — отвърна той. — Работя за Държавния департамент и осигурявам безопасността на персонала на американското посолство и официалните посетители.

Това не отговаряше на въпроса ми, но реших да не задълбавам.

— Звучи интересно.

— Бях армейски детектив — продължи той. — Специалност убийства. Подобно на вас, господин Кори. Бях подофицер. Вие сте били детектив втора степен от нюйоркската полиция. Сега и двамата сме цивилни и гоним втора кариера.

— Аха. Само дето трудно може да се каже, че гоня втората си кариера.

— Браво на вас.

— Това е единствената кариера, която имам — отбеляза Кейт.

Бренър се усмихна и я погледна.

— Доста сте смела, за да дойдете тук.

Тя не отговори, но за да бъде всичко ясно за протокола, аз казах:

— Идеята беше нейна.

— Назначението е трудно, но ще се справите — уведоми ни Бренър. — И ще можете да решавате сами как да продължите, когато се върнете.

— Таим надежди за Афганистан — споделих.

Той се разсмя.

— Значи сте били тук през август две и първа?

— Да. Цели четирийсет дни. Предимно в Аден.

— Да. Е, оттогава нещата малко се сгорещиха. Ал Кайда е тук.

— Бяха тук и тогава — уведомих го. — Именно те взривиха „Коул“.

— Така е. Сега обаче са навсякъде. Ако изобщо е възможно, това място стана още по-опасно.

Типичен врял и кипял ветеран, опитващ се да сплаши новобранците.

— По мое време, когато вървяхме по улиците на Аден, трябваше да мятаме гранати, за да си вземем вестник — казах аз.

Той отново се разсмя.

— Е, в Сана стреляме от посолството толкова много, че газим до колене в гилзи.

— Моля ви — обади се Кейт.

Това е мъжки разговор, скъпа.

Както и да е, побъбрихме, докато чакахме багажа. Бренър се обърна към Кейт.

— Приемете думите ми като професионално наблюдение. Изглеждате много добре и веднъж видяно, лицето ви не може да се забрави. Което може да се окаже спънка.

Кейт се усмихна сладко.

— Досега никога не е било спънка.

— Позволете да Ви посъветвам нещо — каза г-н Бренър. — Винаги трябва да носите дълъг шал, с който да можете да скриете лицето си. Западните дами тук намират шала за добър заместител на покривалото.

— Благодаря — отвърна Кейт малко хладно.

Най-неочаквано конвейерът тръгна и багажът започна да пада от някаква дупка в стената.

Никога не бях виждал толкова много неща на конвейер в багажното — кутии, щайги, шантави вързопи, увити в найлон, както и най-лошия багаж, на който бях свидетел от времето, когато леля ми Агнес ми беше дошла на гости от Бъфало.

— Надявам се пилетата ни да са оцелели — подметнах.

Йеменците се нахвърлиха върху конвейера като пирани върху труп.

Нашите първокласни куфари бяха сред последните.

— Това ли е целият ви багаж? — попита Бренър.

— От Ню Йорк потегли и един голям товарен кораб с багажа на жена ми — уведомих го.

Кейт се усмихна. Тя обожава сексистките шеги.

Носачът натовари куфарите и саковете ни на количка и понечихме да тръгнем към митническата проверка, но Бренър ни поведе направо към вратата. Някакъв митничар в униформа забърза към него и Бренър извади паспорта си, от който се подаваше официален документ на име банкнота от хиляда риала, което прави около пет долара. Онзи я грабна и ни махна да продължим.

— Това е едно от най-лошите летища на света по отношение на сигурността — отбеляза Бренър. — Няма списък на лица за следене, така че онези от Ал Кайда и други лоши актьори могат да влизат и излизат, както им хрумне. Освен това оттук можеш да пратиш и бомба на някой адрес в Америка.

— Трябва да им дадем домашния адрес на Том Уолш — казах на Кейт.

Излязохме в лошо осветената и почти пуста чакалня, която беше точно толкова занемарена, колкото я помнех. Малкото магазинчета бяха затворени, както и единственото бюро за коли под наем и офисът на „Йемения Еър“. Видях голям знак, на който на английски и арабски пишеше ДЪВЧЕНЕТО НА КАТ ЗАБРАНЕНО. Не си го измислям. Пушенето обаче явно беше разрешено, защото един войник беше захапал фас.

Излязохме навън. Отпред ни чакаха три черни „Тойота Ланд Крузър“ със затъмнени стъкла. До всеки джип стояха по двама души с карабини М-4: явно също бяха от ДСС и държаха под око всичко наоколо, особено шестимата йеменски войници с калашници. Как така всички бяха въоръжени, а само ние не?

— Ние сме в средната — каза Бренър.

С Кейт пристъпихме към средната кола, двамата от ДСС отвориха задната врата и се настанихме. Бренър седна отпред, а другите от ДСС взеха багажа ни и го натовариха на предната и задната кола.

— Яла нимше — каза Бренър на шофьора, който бе йеменец.

Спомних си, че това означава „Тръгвай“. Потеглихме.

— Това са напълно бронирани коли, с бронирани стъкла — уведоми ни Бренър. — Издръжливи са като патици. Отзад има две бронежилетки. Съветвам ви да си ги сложите.

Обърнах се и взех двете тежки военни бронежилетки, които можеха да спрат всичко, от куршум до снаряд на противовъздушна отбрана. Помогнах на Кейт да облече едната и си сложих другата.

Всичко това ми се струваше малко прекалено, но си спомних, че и миналия път ме посрещнаха по този начин и че това е стандартната процедура: така посолството си връзваше гащите, ако се случи нещо непредвидено.

Излязохме от Международното летище на Сана за по-кратко време, отколкото бе нужно да кажеш „Международно летище на Сана“. И предишния път бях дошъл в Йемен по същия начин и изпитвах нещо като дежа вю, като се изключи срещата с полковник Хаким. По-важното бе, че това бе добра първа среща с Йемен за Кейт, която вече сигурно си мислеше, че е трябвало да послуша съпруга си.

Бренър ме изтръгна от мислите ми с думите:

— Половината от забавата е да стигнем дотам.

Не, половината от забавата е аз да пускам лафове, а не ти.

Както и да е, най-малкият ми проблем беше един съперник по остроумие.

— Колко още ви остава тук? — попитах го.

— Колкото и на вас — отвърна той. — Всички си заминаваме заедно.

Е, може би това отговаряше донякъде на въпроса кой още е в екипа, чиято грижа е Пантерата.

— Да го сведем до трийсет дни — предложих аз.

— След като и двамата сте тук, това е възможно — отвърна той.

Още не бях съобщил на Кейт добрата новина, че сме в Йемен в ролята на стръв за Пантерата, и тя изпускаше част от нюансите, така че каза:

— Много ни ласкаете, господин Бренър.

— Моля ви, наричайте ме Пол — отвърна той.

А мен — мръвката за примамка.