Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (82)

83.

По нареждане на Попеску Симон беше избръснат и изкъпан. Ник го взе от префектурата с опела. Симон седеше неподвижно и вцепенено като бастун на задната седалка, облечен с костюма, който Попеску му бе уредил. Беше с два номера по-голям и висеше на костеливото му тяло като торба. Когато завиха по страда „Липскани“, изражението му замръзна в маска — нещо средно между страх и недоверие.

Спряха пред една разпадаща се жилищна сграда на улицата, разорана от бомбите; Ник излезе и даде знак на Симон да го последва. Мъжът изглеждаше уплашен. Вероятно си мислеше, че го водят тук, за да го екзекутират.

Ник го поведе по бетонното стълбище. Дишаше тежко, когато стигна до третия етаж, но това нямаше нищо общо с изкачването. Гърлото му бе като задръстено. Това беше краят: бе загубил всичко. Вероятно точно това заслужаваше.

Ник почука на вратата. Тази сутрин бе изпратил куриер до нея, за да уреди срещата и да я предупреди, че ще дойде.

Даниела отвори вратата и той си помисли, че сигурно я вижда за последен път.

Лицето й сияеше в усмивка. Ах, тези прекрасни златисти очи! Беше толкова красива. Сърцето му сякаш спря.

— Има един човек, който иска да те види — рече Ник и отстъпи встрани.

Даниела погледна през рамото му и за момент сякаш се обърка. После го разпозна. Ник чу само един задавен вик, като стенание. Симон пристъпи към нея и разтвори ръцете си да я прегърне. Тя се люшна към него, а той се разплака. Очите им се срещнаха над рамото на Симон и както му бе казала някога, преди милион години в Истанбул, истината беше в нейните очи.

Ник влезе в апартамента и остави някакви документи на масата.

— Има няколко безопасни коридора — каза той. — Трябваше да дръпна някои конци тук-там. Ето ви малко пари. Ще стигнат да се доберете до Истанбул. Там мога да уредя британски паспорти.

Тя се отдръпна и го погледна.

— Защо правиш това?

— Защото ти никога нямаше да ме помолиш.

Симон бавно се свлече на колене. Един Бог знаеше какво бяха направили тези четири години бруталност, насилие и жестокост с този човек. Но войната бе изтръгнала всички тях и ги бе запратила на места, за които никога не бяха дори предполагали, че ще се озоват.

Мъжът хлипаше в полата на Даниела.

Без да каже довиждане Ник забърза надолу по стълбите. Шофьорът му чакаше в опела. Когато влезе в колата, чу вик и се обърна. Тя тичаше към него.

— Почакай!

Опита се да го прегърне, но той я спря. Сега се нуждаеше от цялото си самообладание. Поне щеше да се оттегли с достойнство.

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Дължа ти поне това.

Ник поклати глава.

— Нищо не ми дължиш. Ти ме обичаше. Това е достатъчно. Съжалявам. Съжалявам, че някога съм се съмнявал.

И влезе в колата.

— Да се махаме оттук — нареди на Попеску.

Той е толкова слаб и тънък, помисли си Даниела. Какво бяха сторили с него?

Приготви храна. Румънският офицер й бе донесъл месо, а тя бе скътала малко царевично брашно и хляб. Очите му станаха огромни при миризмата на месото в тенджерата и когато сложи яденето пред него, Симон загълта като звяр, като диво животно, без да вдигне очи, без дори да си поеме въздух.

След това Даниела му сипа малко цуйка и двамата се загледаха втренчено през масата.

— Кой беше този? — попита я Симон.

— Англичанинът ли? Беше… срещнах го в Истанбул. Той ми помогна.

— Любовник ли ти е?

— Не — храбро излъга тя.

— Видях го в очите му. Той те обича. — Симон поклати глава. — Няма значение. Не искам да знам.

Ако той не искаше да знае, как би могла да му обясни? Как някога щеше да разбере какво бе вършила? А ако не знаеше какво бе вършила, как можеше да я разбере въобще, да разбере истината за нея. Ако не знаеше, как можеше някога да й прости?

През трите години на техния брак, преди войната да започне, Даниела никога не бе чувствала към него дори и частица от онова, което изпитваше към Ник. Вероятно, помисли си тя, Ник бе имал същото отношение към жена си. Сигурно не бе я излъгал, може би наистина нямаше намерение да се върне при Дженифър.

— Писах ти всеки месец — продължи да говори Симон. — Получаваше ли писмата ми?

Разбира се, че ги бе получавала. Писмата бяха неговият живот. Бе ги прочела всичките и ги пазеше в очукания си стар куфар заедно със снимката на майка си, най-хубавите си дрехи и копринените чорапи — цялото имущество, което имаше на света.

Първото му писмо до нея беше молба да му помогне, написано под зоркия поглед на нацистките му тъмничари; след това й бе писал за живота си в затвора и думите му я бяха изпълнили с ужас. След около година писмата станаха по-несвързани, той пишеше повече за миналото и за училищните дни, как бяха израснали заедно, но нищо за лишенията си.

Тя никога не си позволи да му пише.

Писмата бяха завързани с връв в доста голям пакет и лежаха на дъното на куфара; единствената връзка с него и с живота, който бе имала някога. С брака, с майка й и баща й. Но сега миналото си бе отишло. Този мъж беше призрак.

— Искаш ли да ми разкажеш за затвора, какво си преживял?

— Не искам да говоря за това.

— Биеха ли те?

— Гвардейците от „Желязната гвардия“ ме биеха всеки ден. После дойдоха германците, отведоха ме и ми направиха това. — Той вдигна й показа осакатената си лява ръка, на която безименният пръст беше отрязан. — Но след това се отнасяха много добре с мен. Биеха ме само когато имаха настроение за това, но ми даваха храна всеки ден. — Симон се огледа из стаята. Очите му бяха като на уплашено, преследвано животно и Даниела знаеше, че в главата си все още чува блъскането на вратата на килията и виковете на другите затворници.

— А ти? Как мина твоята война?

Какво можеше да признае? Беше направила всичко заради него, но колко можеше да му каже?

Тя погали косата му и позволи да положи главата си върху гърдите й. Ако не беше войната, може би щяха да бъдат достатъчно доволни един от друг, предположи Даниела. Но сега тя бе намерила един мъж, чието сърце се бе сляло с нейното, и това щеше да я преследва винаги.

Обичаше съпруга си по свой собствен начин. Симон беше добър с нея. Той я бе обичал, когато никой друг не я обичаше, беше я взел, когато никой друг не я искаше, и тя щеше да му бъде благодарна за това до края на живота си.

— Аз ще се грижа за теб сега — прошепна Даниела и го взе в ръцете си като дете. Беше го носила като бреме цели четири години, беше го опазила жив, той беше неин. Но вътре в нея едно малко гласче не спираше да шепне: „О, колко много ми се иска да беше умрял, за да можех да бъда свободна!“

— Ела тук — прошепна тя.

Заведе го в спалнята. Помогна му да свали дрехите си и беше шокирана да види колко е слаб. Той посегна жадно към нея, стисна гърдите й и разкъса дрехите й. Тя му позволи да я положи на леглото; Симон вдигна полата й и се опита да влезе в нея прекалено настървено и бързо. Даниела го насочи и всичко стана светкавично. Когато свърши, той се разплака.

След това тя го прегръщаше и галеше по гърба.

Симон спа лошо, през цялото време стенеше и викаше в съня си. Тя го прегръщаше и успокояваше. Въобще не мигна. Мислеше за Ник, чудеше се къде ли е тази нощ и го искаше повече от когато и да е било.