Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (71)

71.

Музиката се лееше от хотелите по площад „Таксим“. Ник се разхождаше под ръка с Даниела през вечерната навалица в събота вечер, от кафенетата по булевард „Истиклял“ долитаха изблици от смях.

Вечеряха в казино „Таксим“. На сцената имаше програма — едно унгарско момиче пееше тъжни цигански балади.

Беше бежанка, както много други във военновременния град, но бе по-щастлива от повечето, защото беше висока, руса и имаше страхотни крака. Привличаше голяма тълпа обожатели, главно американци. Дори посланикът, когато беше в града, ходеше да я гледа и слуша. Говореше се дори, че имал вземане-даване с нея.

Ник поръча шампанско и те се настаниха на една от предните маси. Мъжете от публиката не можеха да откъснат очи от русата певица, но за Ник не съществуваше никой друг, освен Даниела. Тя гледаше към сцената, но в очите й светеше онзи напрегнат поглед, като на човек, който току-що е видял смъртта. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели, докато стискаше ръба на масата. Кракът й тактуваше по-бързо от ритъма на музиката.

Ник винаги се изненадваше от настроенията й. Опита се да подхване някакъв лек разговор, но без успех. Обичаше тази мистериозна, загадъчна жена, но между тях стоеше бариера, която не можеше да прескочи.

Преди няколко дни на моста Галата тя си бе тръгнала, разделяйки се с него, а тази вечер му се бе обадила и помолила да се срещнат. А след това почти не продума, потънала в собствените си мисли.

— Не съм особено добра компания тази вечер — рече Даниела с извинителна нотка в гласа. — Може би е по-добре да си вървим.

— Защо ми се обади тогава?

— Моля те, не мога да ти обяснявам сега.

Той сви рамене, извика сервитьора за сметката и отиде да вземе палтата им от гардероба. Беше изморен от всичко, казваше си, че просто иска да се освободи от нея, че би трябвало да се справи със собствената си глупост и да остави тази жена зад себе си, да приключи веднъж завинаги. И все пак знаеше, че не може да го направи. Тя беше в кръвта му.

Даниела не го изчака, а излезе направо на улицата.

Той взе палтата и прекосяваше фоайето, когато чу, че нещо става отвън. Пред казиното бе спрян черен мерцедес и Ник видя два женски крака, които ритаха ожесточено през отворената задна врата. Портиерът се затича по стълбите да й помогне, но някакъв як мъжага с тъмен костюм излезе от сенките и го фрасна с юмрук, при което го свали на земята с лекота. Ударът бе професионален. Портиерът не можа да се изправи доста време.

Нападателят скочи на задната седалка на колата. Ауспухът на мерцедеса изгърмя, тъй като шофьорът форсира машината и потегли, гумите изсвириха по паважа, задната врата се затръшна в движение.

— Даниела!

Купето се тресеше, сякаш на задната седалка се водеше ожесточена борба. Ник видя червените задни светлини да премигват няколко пъти, докато колата криволичеше през трафика на площада.

Опелът, който бе взел от гаража по-рано същата вечер, бе паркиран на петдесетина метра нагоре по улицата. Ник измъкна заспалия и похъркващ шофьор, отпуснал глава на облегалката, и скочи на мястото му. Запали двигателя и включи на скорост. Колата излетя, оставяйки шофьора да стои насред улицата с невярващи очи и все още твърде сънен.

Колата се тресеше, докато Ник лъкатушеше из движението, сменяйки скоростите. Ръцете му трепереха върху волана, тялото му бе стегнато от паника и страх.

Площад „Таксим“ беше многолюден, осветен с неонови лампи и шумен. Ник натискаше клаксона с раздразнение, за да избегне сблъсък с пешеходци, трамваи и автобуси. Следваше мерцедеса по каменистите улици на Джумхуриет Кадеси, покрай банки и офиси, складове и магазини. Сетне навлязоха в покрайнините, мяркаха се затворени магазинчета и гаражи, осветени в този час на нощта само с керосинови лампи. Скоро зад него останаха светлините на Бейоглу. Пътят стана по-тесен и изровен от дупки.

Ник се пресегна и напипа револвера „Уебли“, който държеше в жабката за всеки случай. Оръжието натежа успокояващо в ръката му. Остави го на седалката до себе си, за да му бъде подръка.

Викаше с пълно гърло, ругаеше колата и себе си, че се бе държал безгрижно и безотговорно. Скоро излезе от Истанбул и подкара сред полегатите хълмове на Тракия. Движеше се прекалено бързо, насмалко да блъсне някакъв стар селянин върху магаре, който изплува неочаквано в светлината на фаровете му. Пътят беше лош, колата подскачаше, тресеше се и сякаш всеки миг щеше да се разпадне. Кой я бе отвлякъл? Къде я водеха? И защо?

Ник натискаше докрай педала на газта, който направо бе залепнал към пода.

Двигателят пищеше с постоянен, високочестотен вой, стрелката на скоростта бе достигнала опасния край.

Светлините на фаровете подскачаха, осветяваха тесен, бял тунел, който го водеше през каменистите хълмове. Ник изгуби мерцедеса от поглед, но прахът все още висеше по завоите, което му подсказваше, че е наблизо, а след няколко минути зърна за кратко и червените задни светлини.

Защо Даниела?

Стигна до някакъв кръстопът. Пред него тъмнината бе непрогледна, сетне неочаквано го ослепиха фарове.

Ник инстинктивно завъртя волана силно вдясно, докато кракът му натискаше спирачката. Колата се люшна, гумите загубиха сцепление с пътя. Ник се бореше с волана. Опелът се плъзна в канавката, инерцията го хвърли напреко на предната седалка и той изгуби съзнание.

Когато дойде отново на себе си, колата гледаше със задницата си към пътя, фаровете й осветяваха небето. Ник си спомни за револвера и зашари отчаяно с ръка по седалката, а после и по пода, но той беше изчезнал.