Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (10)

10.

Германците бяха основали свой офис за пропаганда в центъра на града — така нареченото Германско бюро. Месеци наред на витрината висеше карта на Франция, на която със стрелки бе показвано настъплението на германските армии — сякаш нокти на хищен звяр сграбчваха Париж от всички страни. Напоследък картата бе сменена с тази на Британските острови, като основните градове бяха обградени с оранжеви пламъци.

Тази вечер можеше да си бъде в Англия, помисли си Ник, вместо да седи тук и да пие кафе и цуйка в горещия лоби бар на хотела, играейки си игрички с враговете. В Лондон всяка вечер хората се криеха в скривалищата, докато самолетите на Луфтвафе превръщаха града в руини.

Германците хвърляха бомби върху синовете му.

Трудно му беше да се среща с германци всеки ден и да преглъща омразата си към тях. Толкова отдавна не бе виждал момчетата си; ако времената бяха нормални и мирни, те щяха да дойдат при тях за лятната ваканция, но сега това беше невъзможно. Наистина имаше войници, които се биеха в Бирма или Малайзия и не бяха виждали семействата си вероятно и от по-дълго време, но те поне знаеха какво правят и защо. А той беше вързан тук и водеше някаква смешна телефонна война, която, както вече му се струваше, никой в Уайтхол не искаше от него да води.

Ник бързо прекоси площада към „Атене Палас“. Хотелът беше отличителен белег на града, също като двореца на краля. Бил е построен през 1910, архитектът му бил вдъхновен от хотелите „Морис“ и „Риц“ в Париж, макар че оригиналните колони с кариатидите и малките кулички сега бяха премахнати. С годините фасадата му бе овехтяла и избеляла до мръсно жълто, а капаците на прозорците бяха боядисани в яркосиньо с безпогрешна липса на вкус.

Статуята на Карол Първи, яхнал бронзов кон, сочеше героично към наследствения му дворец в другия край на площада. На предната алея на „Атене“, в мършавата и прегоряла от жегата градинка цъфтяха гигантски червени гладиоли. Навесът над входа на хотела хвърляше тясна ивица сянка.

Ник премина през митарствата, наложени му от разположилите се пред хотела неизменни просяци, повечето от които бяха професионалисти, ослепени или осакатени от собствените си родители в невръстно детство. Мътни опалови очни ябълки и зарастващи рани, белези и остатъци от крайници бяха тикани в лицето му по начина, по който уличните амбулантни търговци се опитваха да го примамят с домашно приготвените си сладкиши.

— Mi-e foame, foame, foame…

Ho жегата бе пресушила дори тяхната енергия и те не го преследваха с обичайния си ентусиазъм. Той се шмугна с благодарност през въртящата се врата в хладното царство на фоайето.

Вътре цареше полумрак дори и в най-яркия летен ден, а трите редици двойни колони от жълт мрамор придаваха на хотела вида на катедрала. За прохладата допринасяха мраморните стени с ръждив цвят и килимите в цвят бордо. Единствената светлина бе от електрически лампи с форма на свещници.

Макс Кинг го чакаше в Американския бар. Макс бе човекът на агенция „Ройтерс“ в Букурещ, типичен англичанин, който пуши лула, облечен е в сиви фланелени панталони и сако от туид с кожени кръпки на лактите. Повечето от журналистите прекарваха по цял ден в бара. Работата идваше сама при тях; тук се събираше цял Букурещ, ако имаше клюки, слухове или нещо за продаване.

Запознанството им бе започнало професионално, тъй като източниците на Макс бяха по-добри от неговите собствени. Ник така и не разбра откъде си черпи информацията, но изглежда винаги знаеше какво е станало в двореца двадесет и четири часа преди който и да е човек в посолството. С течение на годините Макс беше станал най-добрият му приятел и довереник.

Клайв Алън също беше тук.

Макс извади лулата от устата си и се ухили.

— О, Ник! Моят прекрасен шпионин!

— За Бога, Макс!

— Къде беше, по дяволите, старче! Тъкмо разбрах от Клайв за малкото ти приключение миналата нощ в еврейския квартал.

Ник погледна Клайв. Те не бяха особено близки и не прекарваха много време в една и съща компания. Той въобще не бе като Макс; рядко се смееше и обикновено стоеше сам, предпочитайки уединението. „Ще трябва да те изкарам навън и да измъкна истината от теб за Плоещ“, помисли си Ник. Ами ако Ейбрамс грешеше?

— Я по-добре ти ни разкажи историята — предложи Макс.

— Бях на страда „Липскани“. Някакви зеленоризци нападнаха няколко евреи на улицата. Полицията също беше там. Пребиха един нещастник до смърт пред очите ми. Другия тикнаха в полицейската кола и оттогава никой не го е виждал.

Макс поклати глава.

— Страхувам се, че скоро ще трябва да кажем сбогом на стария Букурещ. Нещата не вървят на добре и не след дълго ще станат доста неприятни и напечени. Особено след като Карол си замине.

Всички с изключение на самия крал знаеха, че той трябва да си отиде. И не защото бе корумпиран или защото алчността му бе пословична. Ник често се бе срещал в посолството с посетители, които разказваха как кралят запазил монопола върху производството на военни униформи за себе си и след това задължил собствените си войници да купят униформите си от него на космически цени. Веднъж дори разпространил слухове за дестабилизацията на валутния пазар, така че да може да спечели на борсата. Най-удивителното нещо бе, че повечето румънци изобщо не бяха шокирани, нито дори изненадани от алчността на краля си.

Всъщност народът се обърна срещу него заради загубата на територия и национална гордост. Руснаците току-що бяха анексирали двете големи северни провинции, а кралят не беше си мръднал пръста да направи нещо. В интерес на истината, колкото и иронично да звучи, това бе едно от малкото негови мъдри решения, защото, ако започнеше война с Русия, тя не можеше да бъде спечелена. Но неговото съглашателско поведение стана причина народът най-накрая да загуби вяра в Карол Грубиянина. Хората сега гледаха на национализма като на спасение, и мъже като Хория Сима^[1] — водача на „Желязната гвардия“, приемаха за спасители. В отчаянието си кралят се бе опитал да се сдобри с масите, обявявайки амнистия за „Желязната гвардия“ и назначавайки Сима за министър на културата и изкуството. Това обаче не му донесе никакъв успех. От новия си пост Сима можеше да ръководи тероризирането и екзекуциите на стотици евреи.

Да превърне мъченията и екзекуциите във форма на изкуството, шегуваше се мрачно по този повод Макс.

Тези действия на краля не успяха по никакъв начин да заглушат все по-многобройните гласове срещу него. На площада всеки ден имаше демонстрации, голяма част от които бяха организирани от самия Сима.

Клайв почти не участваше в разговора. Той допи питието си, сбогува се учтиво, но кратко и си тръгна.

— Всичко наред ли е, старче? — попита, след като останаха сами, Макс.

— Да, разбира се.

— Той дразни ли те?

— Не. Защо?

— Така ми се стори, гледаше го особено, синко. Бедният Клайв.

Каквото и да направи, все не го прави добре. Пие повече, отколкото е полезно за него — добави Макс и в противоречие с думите си поръча още по едно. Беше само единадесет сутринта.

— Как е Даниела? — попита Ник, за да смени темата.

— Не се тревожи за нея. Вярвай на стария Макс. Добре е — потупа го успокоително по рамото. През последната седмица Макс бе приютил Даниела в своя апартамент на „Братиану“, пазейки я далеч от лошите очи и опасните улици. Когато Ник се бе появил онази сутрин с красивото бездомно момиче с разплакано лице, Макс въобще не зададе никакви въпроси.

Но си направи заключения.

— Внимавай, Ник. Ти си женен мъж.

— Не знам за какво говориш — отвърна му Ник, удивен да открие, че тайните му желания може така лесно да бъдат разкрити.

— Жени като Дженифър не пропускат подобни неща.

— Тогава трябва да я наемеш на работа в „Ройтерс“.

— С удоволствие, но не ми изглежда да я бива в пиенето, не носи много. — Той вдигна чашата си. — Наздраве за доброто здраве — рече с обикновеното си чувство за хумор.