Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (3)

3.

Но седмица по-късно той все още не можеше да престане да мисли за нея.

Гледаше как жена му си налива питие от гарафата и знаеше, че мрази своя брак. Те вече нямаха за какво да си говорят и връзката им бе останала без кръв. Вината беше колкото негова, толкова и нейна. Той се бе посветил изцяло на работата и да има жена за украса, бе съществена част от нея. Но предполагаше, че все пак е бил приличен и задоволителен съпруг, макар и не чак толкова страстен.

Бяха свикнали един с друг. Но не живееха ли повечето двойки по света по същия начин? По-голяма част от познатите им издържаха хладнокръвно това положение, като прогонваха скуката си със случайни и тайни любовни връзки. Защо неговата жена да бъде различна?

Разводът изглеждаше немислим. Дженифър щеше да бъде съсипана. А как щяха да реагират момчетата? Но войната го бе накарала да осъзнае колко ценен е животът и Ник не искаше да го губи и пропилява повече в този досаден брак с мирис на нафталин.

Когато момчетата бяха с тях, беше по-лесно. Емоционалната дистанция помежду им не бе толкова голяма. Но сега бяха само двамата и той си даваше сметка колко празен е съвместният им живот.

Заедно с припадащия здрач излезе лек ветрец, който разбърка мъртвилото, в което бе потънал следобедът. Листата на липите се бяха сбръчкали и покафенели от жегата. Горящото кълбо на слънцето бе подпалило позлатения купол на византийската църква от другата страна на улицата. Докато слизаше надолу към хоризонта, стените на кралския дворец порозовяха.

Беше часът, когато буржоазията на Букурещ правеше своята традиционна разходка по каля „Виктория“. Те бяха толкова еднообразни — румънската средна класа. Жените винаги облечени в „парижко“ черно, с перли и сребърни лисици, ако можеха да си ги позволят. Само селяните се обличаха шарено и ярко, така че всеки румънец обявяваше своето положение посредством облеклото си.

Но тази вечер в разхождащата се тълпа се забелязваше някаква допълнителна тържественост. Сянката на войната се бе надвесила още по-ниско и по-заплашително над града.

Вече цяла година вестниците се подиграваха на германците и техните грандиозни военни претенции; падането на Полша и Норвегия, както и на ниските страни^[1] се обясняваше в пресата като груби грешки на зле подготвени генерали.

Но за жителите на Букурещ от средната класа превземането на Париж бе равностойно на завземането на древния Рим от варварите. Нали те наричаха своя град Малкия Париж!

Архитектурата и булевардите бяха повлияни от френската култура, имаха си дори Триумфална арка в памет на падналите в Голямата война^[2]. Да маршируват германци в Париж бе все едно изнасилване на културата, изкуството и модата; никой не обичаше Франция така, както румънците, и падането на центъра на цивилизования свят под ботуша на свастиката се приемаше като лична катастрофа. Цялата стара увереност бе рухнала.

Ник беше в страната вече повече от година, но все още не бе усетил пулса й. Понякога имаше чувството, че е бил захвърлен в лоша италианска опера. Кралят се държеше като клоун, прахосваше търговския баланс на страната, за да лъска и полира двореца си и да купува бижута на своите любовници, докато германците и руснаците се чудеха по какъв начин да заграбят румънските силози за зърно и нефтените залежи. Същевременно Ник и неговите колеги в посолството спореха как да саботират шлеповете, превозващи нефт нагоре по Дунав, а вечер търгуваха с тайни от втора ръка в хотел „Атене Палас“.

Старият Букурещ полека-лека изчезваше; предишното лято човек можеше да си купи черен хайвер на килограм в „Лучано“, френски парфюми и копринени ръкавици за съпругата, внесени директно от Париж, в салоните по каля „Виктория“. Сега витрините на магазините по Chaussee бяха заковани с дъски заради фашистите и се носеше тревожният слух за недостиг на храна през зимата.

Ник затвори очи и отново си помисли за Даниела Симоничи, припомняйки си аромата на парфюма й.

— Давам едно пени да узная какво мислиш — рече Дженифър, докато излизаше на балкона с по една чаша джин с тоник във всяка ръка.

Той пое питието си.

— Чудех се къде ли ще бъдем след една година — отвърна Ник, което не бе истината, но звучеше правдоподобно.

— Според мен все още ще изтърпяваме наказанието си в тази ужасна страна.

— Не мисля така. Германците са в Париж, за Бога! Сигурно до края на годината ще маршируват с ботушите си пред „Странд“^[3].

— О, едва ли ще се стигне дотам.

Нейното самодоволство и безпочвена самоувереност го раздразниха.

— И какво ще ги спре?

Тя седна и кръстоса крака.

— Тревожа се за момчетата.

— Аз също.

— Мисля, че трябва да се прибера у дома. Чух, че Хор има намерение да евакуира семействата и целия второстепенен персонал.

Той глътна половината от джина си и потъна в мълчание.

Хор беше посланикът, главният представител на Великобритания в Букурещ, главата на посолството. И това беше истина. Опасността за британските граждани всекидневно се увеличаваше, някои представители на английски нефтени компании в Плоещ напоследък бяха арестувани и пребити от бой. Румънските националисти мразеха всички чужденци с изключение на германците и скоро дори Букурещ може би нямаше да бъде безопасен град.

На Ник не му харесваше, че децата му бяха толкова далеч. Лондон всяка нощ беше бомбардиран от Луфтвафе^[4] — и хиляди кошмарни видения и сценарии се въртяха в главата му — как Джейми не е успял да стигне навреме до скривалището или как Ричард е заспал в спалното помещение на училището, когато една заблудена бомба пробива покрива. Искаше Дженифър да бъде с тях, като че ли присъствието на майка им щеше да ги обвие с аура на сигурност.

Но имаше и друг, много по-егоистичен мотив. Така щеше да получи възможността да открие какъв ще бъде животът му без нея.

— Какво не е наред, Ник? Или ако ми кажеш, това ще наруши опазването на официалните тайни?

Това бе своеобразна шега между тях; тя никога не го разпитваше какво е правил или къде е ходил, след като е напуснал посолството. Понякога не го виждаше и чуваше цяла седмица. Знаеше, че не бива да пита.

— Ник?

— Моля?

— Попитах те преди милион години — какво не е наред?

— Нищо. Просто мисля.

— За работата?

— Невинаги мисля за работа.

Дженифър вдигна вежди при тези думи.

Той я наблюдаваше в сгъстяващата се тъмнина. Чертите на лицето й бяха осветени от лампата на масата. Все още беше привлекателна жена, тънка, с изправена стойка и класическа красота, както когато я срещна за пръв път преди почти двадесет години. Запита се какво ли щеше да прави жена му без него; както и той без нея. Но не можеше да продължи да живее в този емоционален вакуум. Преди бе прекалено обсебен от собствената си кариера, за да обръща внимание на това; сега бе по-зрял и амбициите вече не му изглеждаха така важни, както някога.

Стана, за да си сипе още едно питие.

— Много пиеш.

— Два джина с тоник все още не са алкохолизъм.

Нощта падна внезапно. Апартаментът им бе на три преки от централния площад и от балконския прозорец можеше да се види дворецът на краля. Той беше тъмен с изключение на блестящата светлина, която идеше от третия етаж, където Карол бе свикал съвета на своите министри.

Светът настъпваше все по-близо към краля или както го наричаха близките му Карол Грубиянина. Обръчът се стесняваше. Упоителните нощи с любовниците му на авеню „Валпаше“ вече се брояха на пръсти. Сега бе обсаден от държавни дела и въпроси, за които преди не си даваше труда да се тревожи.

Пред портите на двореца се бе събрала мълчалива тълпа. Стояха и гледаха венецианските полилеи на третия етаж, сякаш очакваха някакво божествено чудо. Русия ги дебнеше от север, германците прииждаха като приливна вълна по Дунава, унгарци и българи се спотайваха и чакаха като лешояди за мърша. Трудно можеше да се прецени какво би ги спасило сега. Карол със сигурност не беше човекът, който да се справи с подобна криза; той бе некомпетентен и корумпиран мъж, такъв Ник никога досега не бе срещал.

— О, Господи! — чу да казва Дженифър от балкона. — Те се връщат!

Ник изнесе питието си навън и погледна надолу към улицата. Около стотина млади мъже със зелени ризи маршируваха по булеварда и скандираха лозунги. Някои носеха оръжия. Бяха на път към главния площад и двореца.

— „Желязната гвардия“ — рече Ник.

— Защо полицията не ги арестува? — попита Дженифър.

— Защото някои от тях са полицаи.

— Какво прави тогава кралят?

— Той ще се мушне под чаршафите, а бедрата на любовницата му ще се увият около ушите му, за да не чува шума.

— Не ставай вулгарен.

— Нищо не може да се направи с тях сега, Джен. Те са бъдещето.

— Аз бих ги разстреляла, всички до един.

— Той опита вече веднъж. Но нищо не излезе. — Точно преди войната хиляди военни бяха екзекутирани по заповед на Карол. Широко разпространена бе шегата, че гвардейците са като картофите — по-добрата част от тях е под земята. Мнозина бяха в изгнание в Берлин. Сега вълната се връщаше и те се рояха като скакалци, повечето се перчеха по улиците всеки ден.

Ник загледа тълпата, която се насочваше по булеварда към светлините на двореца.

— Скоро нещата може да станат доста неприятни — рече той.

— Те няма да ни навредят — успокои го Дженифър.

— А защо не? Защото имаме дипломатически имунитет ли? Защото сме британци? Защото баща ти е далечен роднина на херцога на Норфолк?

Тя долови сприхавостта в гласа му и се намръщи.

— Добре ли си, Ник?

— Стана ми студено тук — отвърна той и влезе вътре.

Истината бе, че напоследък имаше моменти, в които за малко да се издаде. Животът му винаги е бил живот на строго пазени тайни, както лични, така и професионални. Но се бе уморил до смърт от този начин на съществуване, а също и от тайните, които пазеше от другите, както и от тези, които криеше от самия себе си.