Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (70)

70.

„Парк Хотел“ беше сива сграда с гипсова мазилка в долната част на широкия булевард „Айяс паша“. От другата страна на улицата се намираше германското консулство с огромният си червено-черен флаг. Пред хотела имаше кръгова алея, винаги пълна с немски и френски лимузини, а в центъра бяха оформени няколко окаяни цветни лехи.

Това бе неофициалната главна квартира на фашистите в Истанбул. Те се събираха в неговите барове и ресторанти: немци, унгарци, австрийци, дори араби и японци. На път към асансьора Ник видя във фоайето един иракски дипломат, потънал в задълбочен разговор с германски журналист, и моментално регистрира това свое наблюдение, което можеше да му бъде полезно в бъдеще. Винаги подготвяше кратко резюме за всеки нацистки симпатизант, който идваше или си отиваше от Истанбул — рано или късно всички те се появяваха в „Парк Хотел“. Но тази вечер Ник имаше лична работа и най-доброто място да я свърши бе под носа на Абвера.

Качи се с асансьора до петия етаж сам и когато излезе, провери дали коридорът е празен. Отиде бързо до стая 505 и почука на вратата. Една горила с лошо скроен костюм му отвори и го пусна да влезе. Тъкмо щеше да го просне на земята, когато Попеску му направи знак с ръка да се маха.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Попеску заведе Ник до прозореца, където бяха сложени два стола, тапицирани с червена кожа. Поръча да донесат ракия. Горилата донесе напитките.

Попеску беше учтив, изтънчен, облечен като кавалерийски офицер — с тъмен костюм и копринено шалче на врата, и притежаваше ореола на образованието и прахосничеството, присъщи на мъжете от добри семейства в Румъния. Беше лидер на либералната опозиция и семейството му бе свързано с румънската политика от седемдесет години. Един глас на разума сред шайката от бандити, индустриалци и полицейски шефове. Същевременно беше и ухо на Антонеску.

— И така, най-после се срещнахме. Вярвам, че съм ви бил от помощ.

— Разбира се.

— Направих каквото можах. Не обичам германците, мосю Дейвис. Но дипломатическата целесъобразност ме принуждава.

— Какво става в Букурещ?

— Нищо добро. Знаете, че нашите момчета се биха при Сталинград, нали? Дадохме сто и петдесет хиляди жертви. С други думи, Румъния вече няма армия.

— Доста големи загуби.

— Според мен, точно това целеше политическото решение на немското главно командване. Те искаха да разбият нашата армия, в случай че се обърнем срещу тях. Това беше идеалният начин да ни лишат от армия.

— При това много ефективен.

— Сто и петдесет хиляди мъже са мъртви, все още не са ни върнати загубените провинции. Но вие ни предупредихте за мосю Хитлер.

— При създадените условия можехте да направите много малко неща.

— Радвам се, че оценявате ситуацията по този начин. Но това няма да помогне на сина ми. Той беше офицер в артилерията. Загуби и двата си крака при Киев.

Попеску изпи ракията, усмивката му бе изчезнала.

— Защо искате да ме видите? — попита Ник.

— Има хора в Румъния, които винаги са симпатизирали на каузата на Съюзниците. Разбирате това, нали?

— Така мисля.

— Ние вярваме, че е важно преговорите между вашето правителство и нашето да продължат. Не бива да позволявате на руснаците да влязат в Букурещ. Това не е във ваш интерес и със сигурност не е в наш.

— Те са наши съюзници.

— Съюзници ли? Вашият Чърчил и Рузвелт позволяват на Сталин да си разиграва коня както си иска.

— Ще направя всичко, което мога. Повярвайте ми.

— Надявам се да го сторите. Кажете на вашето правителство, че все още имате приятели в Букурещ.

— Винаги ще имате едно ухо в Лондон, което да ви чуе чрез мен — обеща Ник.

— Радвам се да чуя това. Сега, нека да поговорим за нашата обща земя и как можем да спасим Румъния от тази катастрофа. Човек никога не знае. Може един ден да имаме нужда един от друг.

Ник се усмихна учтиво. Можеше да предскаже, че един ден Попеску щеше да има нужда от него, но не виждаше как би могло да стане обратното.