Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (4)

4.

За мнозина това би изглеждало като неблагодарно назначение на другия край на света, така че, когато за пръв път го изпратиха в Букурещ, той реши, че кариерата му в тайните служби залязва. Но сега беше различно. Всъщност Ник осъзна, че съдбата е била благосклонна и милостива към него. Войната можеше да бъде решена тук: ключът към осъществяване плановете на Хитлер лежеше в нефтените полета на Плоещ.

Никой в легацията не знаеше кои са истинските работодатели на Ник. Той така и не завърза близки приятелства в посолството, това беше въпрос на политика. Само посланикът Хор, военният аташе и непосредственият началник на Ник в паспортния отдел знаеха действителната му дейност. Той нарочно странеше от другите, така по-лесно скриваше своя таен живот.

Кабинетът му беше малък, тесен и ветровит. Нямаше отопление, прозорецът бе само един, при това малък — през зимата беше студено, а през лятото прекалено горещо. Покрай стените бяха монтирани много рафтове, чекмеджетата бяха пълни с документи, а купчините от прашни папки на бюрото му, които той дори не отваряше, се трупаха. Истинската му работа бе заключена на сигурно място в сивата метална каса в ъгъла на стаята и само Ник и посланикът знаеха комбинацията.

Допреди няколко седмици Ник имаше секретарка — румънка на име Надя, тя печаташе кореспонденцията, която така и не се изпращаше; своите писма и бележки до Уайтхол пишеше и кодираше сам, като ги предаваше лично на посланика, който от своя страна ги даваше на шифровчиците в мазето.

Надя беше любезна жена, със завита на тежък кок гъста черна коса и голяма бенка на лявата буза. Един ден тя просто не дойде на работа. Това силно го изненада, защото винаги беше много точна. На следващия ден разбра, че е била арестувана от полицията. Направи много запитвания до жандармерията, но така и не чу за нея никога повече.

Оказа се, че съпругът й, шивач по професия, бил евреин. Той също бе изчезнал.

Началник на Ник беше офицерът, завеждащ паспортния отдел, на име Ейбрамс — един надменен чиновник на средна възраст, който изглеждаше прекалено мълчалив за вида работа, с която се занимаваха. Сивите крила на слепоочията му бяха толкова идеални, че със сигурност бяха боядисани.

Ейбрамс бе едно от онези така рядко срещани създания, евреин, получил образованието си в Кеймбридж. Сблъсъкът между амбиция и религия бе оставил своя отпечатък върху него и той се бе превърнал в пародия на английски джентълмен. Пиеше чай чаша след чаша, споменаваше краля с благоговеен шепот, запазен обикновено за боговете. Говореше тържествено за крикет и ръгби.

Обикновено претегляше непознатите с безпристрастен и твърд поглед, който повечето хора смятаха за вледеняващ. Чертите на лицето му не се отличаваха с нищо, освен с назъбения бял белег на челото, получен още в детска възраст в резултат на падане по стълбите в държавното училище, който му придаваше малко зловещ вид.

Беше ерген и повечето от колегите му в посолството го смятаха за самотник. Носеха се слухове, че е хомосексуалист.

 

 

На сутринта след демонстрацията на площада пред двореца Ник бе повикан в кабинета на Ейбрамс. Той му посочи стол от другата страна на бюрото си и започна да говори за времето. Пиеше от чая си с изтънчеността на селски викарий, докато се оплакваше от горещината. Ник се въртеше неспокойно на стола си и чакаше началникът да стигне до същността на въпроса.

Ейбрамс остави чашата си с известен намек за съжаление.

— Почти сме готови — каза той.

— За какво? — попита Ник.

Шефът побутна една папка през бюрото. Върху нея с червен печат бе маркирано „Строго секретно“. Настани се удобно в стола си и кимна на Ник да се запознае със съдържанието й.

Ник отвори папката, опитвайки се да сдържи вълнението си. Беше копие на план за саботаж на нефтените полета в Плоещ. Петдесет и четвърта нефтена компания на кралските инженерни части бе изпратена от Египет в Истанбул и вече бе готова, като тайно се бе установила под прикритието на Първа истанбулска пътностроителна фирма. Един английски търговски кораб чакаше в Босфора, натоварен с експлозиви и динамит.

Планът беше смел, дързък, почти безразсъден. Много човешки живот щеше да бъде погубен. Но без нефт Хитлер щеше да бъде осакатен, възпрепятстван, и онова, което планираха да направят тук, можеше да се окаже един от малките тактически поврати, които преобръщаха хода на войните.

Ник погледна към Ейбрамс, беше изпълнен едновременно с нетърпение и опасения.

— Кога?

— Уайтхол чака ние да определим датата, когато всичко е готово.

— Готово?

— Корабът, който ще пренесе тези мъже и оборудването им, ще акостира в Констанца. Части от румънската армия ще осигурят транспорта.

— Много любезно от тяхна страна — рече Ник.

— Любезност, купена със значителни суми пари.

„О, Господи! Това хич не ми харесва“ — помисли си недоволно Ник. Така много неща можеха да се объркат. Заплащането вероятно включваше подкупване на румънски военни шофьори, гранични офицери, митнически офицери и генерали; бяха замесени прекалено много хора, за да бъде един план успешен. Схемата бе измътена в уютния свят на Уайтхол, а не в Букурещ. Но ако успееха да я осъществят, тя все пак можеше да им спечели време, като отложи завоевателните планове на Хитлер, и дори имаше вероятност да спасят Европа от катастрофа.

— Защо турците ни помагат?

— Според Анкара един ден румънският нефт ще се използва за нападение срещу Турция. Те смятат, че е в техен интерес да ни помогнат, като същевременно продължават да поддържат илюзията за неутралитет.

— Илюзиите са важно нещо.

— Платецът ще бъде Бендикс. Куфарчето те очаква в един сейф в офиса на „Амбасадор“ със значителна сума лири стерлинги в него. Ще го занесеш до Плоещ, когато ти кажа, и ще му го предадеш лично.

— Да, сър.

— Искам да се увериш, че е разбрал какво искаме, както и необходимостта за пълна секретност. Това е всичко. Успех.

— Благодаря, сър. — Ник стана, за да си върви. — Между другото, искам да говоря с вас за едни визи.

— Какви визи?

— За едни мои приятели. Евреи. Имали са пари, но зелените ризи им взели всичко.

— Позната история в днешно време…

— Тези са приятели. Искам да ги изведа от страната.

— Знаеш политиката ни относно румънските евреи, Дейвис.

— Това са само трима от тях.

— Достатъчно за първа стъпка.

— Или просто капка в морето. Зависи как гледаш на тези неща.

— Подали ли са молби?

— Все още не.

Очите на Ейбрамс бяха като огледала, в тях нищо не можеше да бъде прочетено.

— Добре, дай ми имената. Ще трябва да дойдат в посолството и да попълнят формулярите. Ще видя какво мога да направя.

— Ще ви бъда много благодарен — отвърна Ник, а Ейбрамс се върна към своята работа.

 

 

Ник срещна Джордан за пръв път в прашната ъглова стаичка в мазето, като почти се сблъска с него. Джордан държеше отвертка в ръка и лула между зъбите, и бе погълнат от някакво метално устройство, поставено на бюрото пред него.

— Кой сте вие? — попита го Ник. И какво, по дяволите, правите с това нещо?

Джордан го погледна и се усмихна, разкривайки очарователна дупка между предните си зъби.

— Аз съм Джордан. Сектор МН.

Сектор МН — съкратено от „Мръсни номера“ — беше клон на неговата служба — Интелиджънс Сървис. Никой не беше му казал, че Джордан е тук.

— Дейвис. Ник Дейвис — представи се той.

— Чудесно. Чувал съм за вас.

Е, толкова по въпроса за сигурността на прикритието му.

— Какво правите тук?

— Не са ли ви казали?

— Очевидно не.

— Съжалявам. Мислех, че някой е трябвало да ви обясни.

— Това детонатор ли е? — попита Ник, макар отлично да знаеше какво е.

Джордан го обезоръжи с ослепителната си усмивка.

— Ако чуете гърмеж, тичайте към най-близката врата и изпратете някой с хартиена кесия за парчетата. — Той натъпка тютюн в лулата си. — Изпратиха ме от Кайро. Става дума за вдигане във въздуха на няколко шлепа при Железни врати на Дунав и блокиране на реката.

— Нима?

— Уайтхол изпрати малко пластичен експлозив с дипломатическата поща.

— Колко хубаво.

— Скрили сме го тук, в сейфа — и Джордан посочи към сивия метален шкаф в ъгъла на стаята. Усмивката му обаче се стопи и изчезна. — Трябва да попречим на Хитлер да сложи ръка върху румънския нефт. С всякакви средства.

— С всякакви средства — повтори като ехо Ник.

Джордан се върна към детонатора и настройването му. Каква нереална война водим, помисли си Ник. Ейбрамс очевидно не бе сметнал за нужно дори да му каже, че в мазето има хора от сектор МН. Колко ли още неща беше премълчал!?