Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (73)

73.

Не знаеше от колко време бяха в морето. Когато звукът на двигателя се промени, предположи, че е ранен следобед. Корабчето спря да се клати и навлязоха в по-спокойни води. Чу виковете, докато маневрираха през плитката вода и килът задраска по вълнолома.

По стълбата слязоха трима мъже, вдигнаха го и го повлякоха. На палубата беше много студено, небето бе ниско. Завлякоха го по стълбата и за миг той зърна рибарския кораб, с който го бяха довели дотук, напуканата боя на кубрика и ръждата, обхванала корпуса му. Извърна глава и видя на брега струпани вехти рибарски колиби и група войници в сиви униформи, които наблюдаваха пристигането му с пренебрежение, но в очите им се таеше страх.

Хвърлиха го в каросерията на някакъв микробус.

Ник предположи, че е някъде в Румъния. Докато лежеше на студения метален под, ръцете му изтръпнаха заради въжето, с което бяха вързани. Очакваше вратата да се отвори отново и Даниела да бъде хвърлена при него. Вместо това обаче моторът на микробуса заръмжа и те потеглиха, подскачайки по неравната земя.

Къде беше тя? Какво й бяха направили? Трябваше да е жива. Но част от него се молеше да не е, защото не искаше тя да сподели участта, която безусловно го очакваше.

Ник лежеше на една страна върху металния под на микробуса, който студенееше на бузата му, а ръцете му горяха в огън от стегнатото въже.

Само преди дванадесет часа бе седял в казино „Таксим“ с чаша шампанско в ръка и красива жена до себе си. Двуредният му костюм от най-фина вълна не бе изцапан от мръсотията с неопределено естество в търбуха на рибарския кораб и по лицето му нямаше следи от засъхнала кръв. Тогава не можеше дори да си представи, че ръцете му ще останат вързани зад гърба дванадесет часа, че раменните и лакътните му стави ще изгарят в огън. Искаше да крещи, но не от болката, която не бе толкова силна, а защото не можеше да намери начин да облекчи неудобството си поне за миг.

Микробусът спря и вратите се отвориха. Ник видя четириъгълен двор, образуван от двуетажни тухлени постройки. Няколко мръсни сиви военни камиона бяха паркирани по периметъра на четириъгълника. В центъра имаше стълб, на който висеше румънското знаме.

Двама мъже го измъкнаха от каросерията и го повлякоха по замръзналата земя към ниска тухлена сграда. Ник въртеше глава, опитвайки се да зърне Даниела.

Но беше сам.

Трима стражи в униформата на румънски военни го наблюдаваха от входа. Имаше и още един мъж с черно кожено палто до коленете, с отличителните знаци на офицер от СД.

Устата му пресъхна, едва дишаше. Опита се да се изправи, но коленете му се огънаха.

Вече знаеше какво ще последва.