Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (66)

66.

Ейбрамс наля три пръста уиски в чашата и я постави на бюрото си пред Ник.

— Струва ми се, че имаш нужда от това.

— Майер — произнесе Ник.

— Какво?

— Той е поставил бомбата. Той уби Доналдсън.

В дясното му ухо нещо непрекъснато звънеше. Докторът каза, че експлозията е спукала тъпанчето му. Оттам бе и кръвта по ризата му.

Ейбрамс седна, кръстоса ръце върху корема си и се замисли.

— Убийство е твърде силна дума, когато хиляди мъже биват избивани всеки ден в Италия и Северна Африка.

— Ако не беше Троян, и аз щях да съм мъртъв.

— Троян ли?

— Видях я там точно преди бомбата да избухне. Тя спаси живота ми.

— Аз трябваше да обядвам с вас тримата. Ако не беше едно спешно обаждане от кабинета на австралийския посланик, и аз щях да съм мъртъв. Не знам дали си спомняш, но те поканих да дойдеш с мен. Лош късмет, старче.

— Единствената възможност да знае за атентата е Майер да й е казал.

Ейбрамс въздъхна. Наведе се напред и бутна кафявия плик, който Майер му бе дал.

— Това са протоколите от разпитите на агента от НКВД, който Абверът е хванал в София. Той не само твърди, че в консулството ни има руски агент. Той назовава и името му.

— И той е?

— Доналдсън.

— Доналдсън?

— Има и още нещо, върху което да помислиш. Преди четири дни е направен опит за покушение върху живота на Сталин.

— Какво?

— Един руски генерал-лейтенант на име Фьодоров се опитал да вкара куфар с експлозиви в Кремъл. НКВД го чакало и тъкмо щели да го арестуват, когато той се застрелял в главата. На този етап смятаме, че Фьодоров е бил част от заговора на Абвера. Ако Сталин умре и Русия се оттегли от съюзниците, Канарис ще има много по-добри шансове да преговаря за сепаративен мир.

— Кой е бил Фьодоров?

— Един от командващите щаба на Съветската армия при Сталинград. Три пъти е награждаван и Сталин лично го е направил герой на Съветския съюз. Преди време синът му бил заловен в плен от германците и може би са го използвали за оказване на натиск върху бащата. Кой знае? Може пък да се е вживял в ролята на патриот.

— А Доналдсън?

— Ако е работил за руснаците, тогава Абверът е трябвало да се отърве от него. Кой знае колко вреди е нанесъл, докато е бил тук.

— Това ще предизвика фурор в Уайтхол.

— Само ако излезе оттук.

Те се спогледаха.

— С кариерите и на двама ни ще бъде свършено. Ще носим петното през целия си живот.

— Накрая сигурно ще излезе на бял свят.

— Защо?

Ник помисли за миг: Ейбрамс беше прав. Наистина защо?

— Уайтхол ще се интересува защо Доналдсън е бил убит.

— Може би някой е искал да убие американския военен аташе. Може да е станала грешка. В очите на хората може да се хвърли прах и дим от много посоки, Дейвис.

Ник замълча за миг, премисляйки чутото.

— Може ли Доналдсън да е информирал руснаците за подготвяния заговор за убийството на Сталин?

— Възможно е. Ако е имал човек, който да работи за него вътре в Абвера. Въпросът е кой?

— Може би Майер е в състояние да ни каже това.

— Ако премине към нас.

— Ще го направи.

— Фактът е, че аз не трябваше да пропускам Доналдсън. Всеки, който получава заплата от НКВД, не е подходящ за дипломатическа служба при негово величество.

— Знаем ли кой е атентаторът?

— Емниет работи върху въпроса. Но предполагам, че ще бъде трудно за доказване. Намерили са част от челото му на един балкон на около двадесет метра от мястото на експлозията. Изглежда е имал брадавица над дясната вежда. Не е кой знае каква следа.

— А бомбата?

— Подозираме, че е била задействана от разстояние с дистанционно. Без съмнение на атентатора е било казано, че ще има време да се оттегли. Но просто са го излъгали. Лъжите са ужасно нещо.

Ник допи уискито си.

— Какво ще стане сега?

— Войната ще продължи. Бизнесът ще върви както обикновено. Това е, Ник. Това ще стане. Вземи си свободен ден. Иди си вкъщи. Поспи. Изглеждаш ужасно.

Ник обаче не си отиде вкъщи. Прекоси моста Галата, опитвайки се да обмисли нещата. Преди няколко часа беше убеден, че не може да има вяра на Даниела, а тя спаси живота му. Майер беше враг, но искаше да му бъде приятел; Доналдсън беше шеф, а бе работил за руснаците. Вече не знаеше на какво да вярва. Не знаеше дали изобщо вярва в доверието.

 

 

Тя дойде вечерта, като преди това бе позвънила в консулството, за да се увери, че той е добре, и да му съобщи, че трябва да го види. Любиха се бавно на светлината на една-едничка свещ на масичката до леглото. И двамата бяха натъртени и в синини, а движенията им бяха някак нерешителни.

След това лежаха прегърнати, топлината на телата им правеше живота да изглежда още по-ценен.

— Ти откъде знаеше? — прошепна Ник.

— Чух Майер да говори по телефона.

— С кого?

— Не знам.

— Какво друго каза той?

— Просто, че ще има бомба. Знаех, че работиш за Доналдсън. Трябваше да бъда сигурна, че не си с него.

— Кога стана това?

— Тази сутрин. Не по-рано от час преди случката. Мислех, че ще закъснея. Чудех се какво извинение да измисля, за да изляза от къщи.

Истина е, че смъртта е афродизиак, мислеше си Ник. Не след дълго той отново прави любов с нея, търсейки в любенето всички доказателства за това, че е жив. Взе я в ръце и тя отново се обви около него, предоставяйки на устните му да следват извивката на гърлото, шията и раменете й. Печката с въглища бумтеше в ъгъла на стаята и дъждът чукаше по прозорците.

Думите, които шепнеха, бяха заглушени от далечна гръмотевица, която разтресе стъклата. Даниела простена и изви гърба си, докато бурята бушуваше из града, леденият дъжд тракаше като камъчета по прозорците, а старата къща стенеше от вятъра.

 

 

Спа сгушена в прегръдката му и той слушаше дълбокия, равен ритъм на дишането й. След малко Даниела се обърна и Ник също се обърна на една страна, за да я гледа. Косата й тъмнееше, пръсната по възглавницата, устните й бяха леко отворени във формата на сърце.

Тя спа около час, дясната й ръка беше безгрижно отхвърлена над главата. Спеше зле и напоследък лошите сънища бяха станали още по-чести. Веднъж в съня си бе сграбчила възглавницата изпод главата си и я бе захвърлила през стаята. Но тази нощ спа спокойно като дете, дишането й едва се долавяше.

После се обърна и отвори очи. Красотата й бе омекотена. Онова, което може да буди умиление в брака, става болезнено в една любовна връзка.

Имаше все още много време, преди да се прибере, но Ник вече мислеше за дните и седмиците, когато тя щеше да спи някъде другаде с някой друг.

— Омъжи се за мен — прошепна той.

По лицето й премина сянка.

— Ти вече си женен, Ник.

— Искам да го оставиш — продължи, уверен, че логиката му ще я убеди. — Не може повече да се излагаш на опасност. Германците ще загубят тази война. Позволи ми аз да се грижа за теб.

Тя се усмихна и протегна ръка, за да погали лицето му.

— Мога да получа пост в Рим или Париж, когато всичко това свърши. Мога да ти уредя британски паспорт. Вече говорих с Ейбрамс.

— Ти имаш семейство, Ник.

— Но обичам теб.

— И жена ти те обича. А също и момчетата. След войната ще трябва да се върнеш у дома.

Тя се опита да го привлече към себе си — това беше целувката, за която копнееше, когато бяха разделени. Но сега я отблъсна, защото искаше да използва времето, за да й говори и да я убеди.

— Няма да се върна там.

— Не искам да я напуснеш.

— Това е мое решение.

— Не мога да те отнема от семейството ти.

Тя отново понечи да се обърне, но той я хвана за раменете и я задържа до себе си. Дъждът трополеше още по-силно по покрива.

— Какво ще стане, ако го няма Майер? Ти какво ще правиш?

— Мислиш ли, че Зиги ще ме остави? — попита го тя.

— Отговори на въпроса ми.

— Отговорът е, че не знам.

— Трябва да помислиш за това.

Последва небрежно свиване на рамене.

— Защо не дойдеш и не останеш при мен?

— Нека да не го правим сега.

— Остани тук тази нощ.

Лицето й се изкриви. Ник не знаеше дали ще заплаче, или закрещи.

— Не мога — отвърна тя и като зарови лицето си във възглавницата, започна да я бие с юмруци като дете.

Навън бурята беше преминала, вече не бе нищо повече от далечни гръмотевици, трополящи по небето над Мраморно море. Чуваше се звукът на хиляди водостоци, от които се изливаше вода върху калдъръмените улици. Навсякъде бе студено и блестящо мокро.

Той взе ръката й и я стисна, сякаш с този жест можеше да й влее сила да види нещата така, както той ги виждаше.

— Как можеш да живееш по този начин?

— Ти нищо не разбираш. За теб е прекалено лесно.

— Лесно? Как можеш да кажеш това?

Даниела взе ръката му и я сложи на гърдите си.

— Ти винаги ще бъдеш тук, в сърцето ми, Ник, дори ако сме далеч един от друг. Винаги ще имаш място точно тук, вътре в мен.

Той искаше да я попита: „И какво от това? Как мога да получа удовлетворение и спокойствие от нещо, което не мога да видя?“

В училище, в часа по вероучение учителят им бе разказвал за любовта на Бога, но тя не означаваше нищо за него, когато бе самотен или уплашен, или отчаян. Този вид любов беше убежище за онези, които се страхуваха да обичат нещо реално. Така и никога не намери надежда или утешение в онова, което е невидимо.

В моменти като този Ник искаше да спре. Това повече не бе любовна връзка: чувстваше, че не той, а Майер дърпа конците, вече искаше да прекъсне играта, която играеха. Трябваше да намери начин да я накара да напусне германеца и да избегне опасността. Искаше да се освободи от това безкрайно желание, от този копнеж, от разяждащата го ревност, която го обхващаше, докато я наблюдаваше как се облича, за да отиде в леглото на другия мъж. Искаше да се отърве от очакването за следващия път и от неизвестността кога ще настъпи краят.