Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (13)

13.

Ейбрамс седеше на бюрото си в кабинета за паспортен контрол. Секретарката му покани Ник в стаята. Един прашен портрет на крал Джордж V, гледащ тържествено, висеше над главата на Ейбрамс.

Той не вдигна поглед от книжата на бюрото си.

— Е, какво намери, Дейвис?

Ник докладва за плика и телефонния номер на гърба му.

— Обади ли се по телефона?

— Да, беше немското посолство на страда „Виктор Емануел“.

— Разбирам. Какви са заключенията ти?

— Направих само едно заключение, сър.

— Съгласен съм. Благодаря ти, Дейвис. Това е всичко.

— Има още нещо.

— Казвай бързо. Наистина имам много работа с тези визи тук.

Работата ми изостава, но Форин Офис не желае да увеличи бюджета, за да наемем повече персонал.

— Имам план как да спрем румънския нефт за Германия.

— С това вече приключихме. Сега Уайтхол няма да одобри подобни действия. Фиаското в Плоещ ги е уплашило.

— Този път няма да бъдат включени британски поданици. Ще използваме „Хаганах“^[1] — еврейските сили за отбрана. Ще им предложим да ги разменим с еврейски жени и деца от Румъния, ще ги прекараме тайно в страната и ще издадем същия брой визи за излизащите евреи. В замяна на това мъжете от „Хаганах“ ще останат като партизански бойци, за да саботират железопътните и речните връзки нагоре по Дунава.

Ейбрамс го гледа мълчаливо доста време. Идеята беше брилянтна и Ник го знаеше. По този начин ционистите извеждаха евреите от Румъния, а собственото им правителство можеше най-искрено да твърди, че не са увеличили приема на емигранти в Палестина. И освен това щяха да спрат потока от нефт към Хитлер.

Ейбрамс сви рамене.

— Какво искаш да направя?

— Трябва да отида до Истанбул и да говоря с Бен-Арази — представителя на ционистите там.

— Много добре. Ще изпратя кодирано съобщение в Лондон.

Ник стана, за да си върви. На вратата се обърна.

— А какво ще стане с Клайв Алън?

— Не се тревожи за него — отвърна Ейбрамс и насочи цялото си внимание към писмената работа, която го чакаше на бюрото.

Беше ярък есенен ден, когато германците влязоха в Букурещ. Цяла сутрин ескадрили от „Месершмит“ и „Хайнкел“ летяха ниско над покривите, давайки на жителите на града да разберат, че Луфтвафе вече е на сцената и ще диктува правилата на играта оттук нататък.

Антонеску беше поканил германците да пратят военна мисия в Румъния. Всъщност нямаше никакъв друг избор. Един съюз с тях беше по-добрият избор пред инвазия. Пък и кой друг можеше да ги спаси от ограбване от руската армия от север? Всеки румънец, с когото Ник бе говорил, смяташе, че Хитлер ще им помогне да си върнат Бесарабия и Буковина от Русия. Някакъв необясним набор от умствени гимнастики им бе позволил да забравят, че точно Хитлер бе подкрепил домогванията на Сталин към тези територии само преди шест месеца.

В чест на пристигането на техните нови приятели управлението на хотел „Атене Палас“ окачи на фасадата си свастика — едно огромно червено-черно знаме бе спуснато цели три етажа чак до навеса над главния вход. Ник никога преди не бе виждал толкова много хора да вземат своя аперитив във фоайето на хотела. Всички те бяха дошли тук, за да бъдат част от това малко завъртане на колелото на историята — имаше дипломати и хора, свързани с нефта, и журналисти, и, разбира се, жените с техните лисичи кожи и гладни очи. Цареше очевидна атмосфера на страх, а сред жените и на възбуда и очакване. Нервното напрежение растеше през цялата сутрин, както когато една любовница очаква своя красив, но груб любовник.

Ник се присъедини към Макс, за да наблюдават заедно шоуто.

— Как е Даниела? — попита го той.

— Отиде си — отвърна Макс.

Ник се извърна и го изгледа стреснато.

— Как така си отиде? Къде?

— Не знам, старче. Прибрах се вчера вечерта вкъщи и нея я нямаше. Беше оставила някакви пари на масата за храната, която била изяла, и писмо, в което ти благодари. Ето го.

Той му подаде един плик.

— Няма ли да го отвориш?

Ник продължаваше да го гледа втренчено.

Макс поръча по още едно питие. Вдигна чашата си и промърмори: „Naroc“^[2]. Ник скъса плика, извади писмото и зачете няколкото думи, които тя бе написала на френски.

Скъпи Никълъс, ти беше толкова мил. Но има много неща, които не знаеш за мен, и аз не мога да разчитам повече на твоята любезност и любезността на твоите приятели. Смятам да отседна за малко при едни приятели на баща ми. Сигурна съм, че ще те видя отново в „Атене Палас“. Цял Букурещ ходи там, рано или късно ще се срещнем. Благодаря ти отново, че спаси живота ми, и за това, че се опита да ми помогнеш, мосю Сини очи.

Даниела

Във фоайето настъпи суетня и глухо бучене, когато първият мерцедес спря пред хотела. Минути по-късно висши немски офицери нахлуха вътре, блестящи в своите скъпи сиви униформи с червени якички и червени лампази на панталоните. Много от тях бяха окичени с железен кръст първа степен.

Тропотът на ботушите им върху мраморния под отекна във фоайето. Те отправиха чистокръвни нацистки поздрави към германските дипломати и румънските армейски офицери. Това не бе познатото изпружване на ръката, любимо и предпочитано от Гестапо и дори от самия Хитлер; тези мъже бяха аристократи и удариха токовете на ботушите си, при което се чу звук като от изстрел, и вдигнаха изпънатата си ръка точно пред очите, на нивото на челото си.

Макс се обърна към Ник и вдигна едната си вежда.

— Споко, всичко туй става у съседите — рече той.

Това бе една от неговите шегички, но този път никой не се засмя. И двамата знаеха, че Румъния повече няма да бъде онова добре закътано островче сред бушуващата в Европа война. Букурещ неочаквано беше станал много, много опасен.

Даниела гледаше тесните калдъръмени улички на еврейския квартал. Знаеше, че Ник Дейвис никога няма да узнае колко много означава за нея. Той беше най-рядкото съкровище, която една жена може да открие в живота си, мъжът, който се отнасяше към нея нежно, внимателно и не искаше нищо в замяна. Беше я спасил на два пъти и бе намерил къде да я приюти, когато бе останала на улицата, без да иска в замяна сексуални услуги. От момента, в който го видя, тя знаеше, че може да му се довери. Това ли наричаха любов от пръв поглед? Той имаше най-сините, най-нежните очи, които бе виждала у мъж, и всеки път, когато го погледнеше, й се струваше, че в стомаха си има гнездо от пеперуди, които пърхат уплашено.

Да, най-вероятно се бе влюбила в него, нейния най-прекрасен и велик герой.

Но тя не бе подходяща за него. Той беше женен и скоро щеше да напусне Букурещ. Мъже като Ник Дейвис не завързваха случайни любовни връзки, не въртяха незаконна любов и тя нямаше намерение да го отнема от съпругата му. Пък и имаше толкова много неща, които той не знаеше за нея и които правеха всичко помежду им напълно невъзможно.

Беше му наговорила куп лъжи, но те нямаше да му навредят, бяха без значение. Може би в друго време и на друго място, в друг живот щеше да има шанс.

Ала сегашният живот бе прекалено жесток.