Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (1)

1

Букурещ, септември 1944

При други обстоятелства щеше да бъде предпазлив. Едва ли би се осмелил да броди сред руините на Букурещ подир залез-слънце. На шест преки от хотела градът представляваше един свят от тъмнина и чудовищни сенки, мъждукаха единствено синкави пламъци и призрачните печки, запалени от приютилите се в останките на разрушените жилища човешки същества.

Скоро се загуби. Изруга ядосано с приглушен глас. Дявол да го вземе! Въпреки тежкия револвер, който носеше в джоба на сакото си, беше нервен и не се чувстваше сигурен. Градът беше пълен с дезертьори, отрепки и боклуци.

Сви зад ъгъла и налетя на някакъв мъж. Сблъсъкът го стресна и Ник се олюля, готов да отвърне на атаката. Но другият не му обърна внимание и го подмина.

Беше готов да продължи, но инстинктът го накара да се обърне и да тръгне след него. Мъжът излезе от сенките и луната го освети: широко, квадратно лице, твърдо и плоско като лопата, косата подстригана съвсем ниско, почти до кожата. Позна го. Беше мъжът, когото бе видял същия следобед в кабинета на Демиченко да стои с безизразно лице зад шефа си.

Мъжът зави към една къща в края на улицата и влезе в нея. Ник знаеше коя е. Беше същата сграда, където се намираше нейният апартамент.

Извади револвера си. Беше се упражнявал на стрелбището, но никога досега не бе стрелял от яд, на тъмно или в затворено помещение. Чуваше стъпките на руснака по стълбището над себе си. Затича се нагоре подире му.

В тъмнината се спъна в купчина боклук и падна стремително напред. Удари пищяла си в цимента и изруга от болка.

Руснакът вече риташе по вратата. Ник извика предупредително, надявайки се да привлече вниманието му, и отново затича по стълбите.

Вратата на апартамента лежеше на пода, изтръгната от пантите.

В средата на стаята, върху масата гореше свещ. Той извика името на Даниела, но не получи отговор.

Нямаше много места, където да се скрие, и разполагаше само с няколко секунди, за да вземе решение. Не можеше да стои и да чака в коридора. Като държеше револвера с две ръце пред себе си, той изтича в кухнята.

Беше празна.

— Даниела!

„Екзекуторът ще трябва първо да се справи с мен! Няма да позволя да й се случи нещо!“

Чу зад гърба си шум откъм спалнята. Обърна се и видя силуета на руснака, осветен от свещта, да се очертава в рамката на вратата. Видя как срещу него се насочи дулото на пистолет и се почувства съвсем спокоен. Беше обзет от чувството за неочакван, благословен покой. Това беше краят. Всеки миг всичко щеше да свърши. Знаеше какво ще се случи и му бе необходима само част от секундата, за да се прицели, осъзнавайки, че това може би ще промени всичко за нея, а вероятно и за него.

Пистолетният изстрел прозвуча като залп от оръдие в затвореното пространство. Ник стреля едновременно с руснака. Дори не почувства куршума. Не знаеше дали е уцелен, дали е ранен. Беше се концентрирал върху целта си, както когато се упражняваше на стрелбището, и изстреля още два куршума, преди да падне. Не почувства никаква болка.