Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (14)

14.

Два дни по-късно Клайв Алън бе на пиаца „Университета“ и правеше репортаж за демонстрация на „Желязната гвардия“. Една банда студенти го подгони, защото беше чужденец. Младежите го сгащиха в тясна странична уличка и започнаха да го бият с юмруци и железни пръти. Другият журналист от „Хавас“ — френската агенция, успя да се измъкне и изтича до „Атене Палас“, за да извика подкрепления за помощ.

Когато Макс и цяла тумба журналисти стигнаха до площада с колата на Макс, намериха Клайв да лежи с лице към паважа. Главата му плуваше в локва кръв. Около него в кръг стоеше мълчалива тълпа.

Бе толкова лошо пребит, че една от очните му ябълки бе извадена от кухината й, а всичките му зъби бяха избити. За щастие беше изпаднал в безсъзнание. Главата му бе смачкана и неузнаваема, Макс го разпозна единствено по костюма.

Занесоха го в най-близката болница, където румънският доктор го остави да лежи, без да му окаже помощ, два часа. На другия ден британският посланик Хор уреди да бъде евакуиран с кораб за Англия, но Клайв умря на половината път между Констанца и Истанбул.

Ник не спомена за инцидента пред Ейбрамс. Но често си задаваше въпроси. От опит знаеше, че в неговата професия има много малко случайни инциденти и съвпадения.

 

 

Същата вечер видя Даниела Симоничи в Американския бар.

Тя бе заобиколена от трима офицери от вермахта. Отчаяното и разрошено момиче, което си спомняше, когато я видя за последен път, бе изчезнало. Трансформацията беше удивителна.

Тя сигурно усети погледа му, защото очите й се преместиха от веселата й компания към него и когато го позна, ослепителната й усмивка се стопи.

Един от германските офицери забеляза погледа на Ник. Обви собственически ръка около раменете на Даниела и се усмихна през облак дим. Първо Париж, сетне Дюнкерк — те получаваха всичко, което пожелаеха. Халер ги наблюдаваше с неприкрита ревност от една ъглова маса. Не беше пиян както в нощта, когато Ник го срещна за пръв път; сега беше в състояние да седи без чужда помощ, което бе значително постижение за него.

— Имате ли огънче? — попита един глас на немски.

Ник се обърна. Мъжът беше нисък и набит, с посивяла коса. На ревера си носеше нацистка значка. Ник извади запалката си и запали цигарата му.

— Вие сте англичанин.

— По какво съдите?

— Не сте с момиче — рече мъжът с нисък смях. — Зигфрид Майер. На вашите услуги. — Направи лек поклон и удари токовете си по пруски маниер.

— Ник. Никълъс Дейвис. От английското посолство.

— О, дипломат значи. Никога не съм срещал толкова дипломати и живота си, преди да дойда в Букурещ.

— Това е място, което изисква много дипломация. Какво работите вие, хер Майер?

— Имам бизнес интереси тук — отвърна просто германецът.

Ник можеше да си представи какви бяха тези интереси. За няколко месеца правителството бе закрило всички предприятия, ръководени или притежавани от евреи, и на тяхно място бе назначило комисари от „Желязната гвардия“, които не знаеха нищо в областта на търговията или производството. Или пък гвардейската полиция излизаше нощем, арестуваше и водеше еврейските бизнесмени в префектурата по фалшиви обвинения, където те биваха разпитвани под нежните ласки на тъмничарите, докато се съгласяха да подпишат документите за отстъпване на имотите и владенията си. Сега германски и италиански бизнесмени се изсипваха в Румъния като скакалци да купуват банки и магазини, вестници и фабрики на безценица.

— От колко време сте в Румъния, хер Дейвис? — попита го Майер.

— От около година.

— Харесвате ли страната?

— Прекрасна е, особено ако обичате цуйка и фашисти.

— Лично аз мога да кажа, че развих вкус към цуйката. Но не се привързвайте към града. Няма да останете много дълго тук.

— Колко жалко. Фашистите точно започнаха да ми харесват.

— Разбира се, скоро всички ние може да станем приятели. Войната ще свърши в близките месеци и следващата Коледа всеки ще е забравил за нея. Може би така ще е най-добре за всички. Все пак жалко, ако трябва да си тръгнете. Жените тук са много красиви.

— Не бях забелязал.

— Предполагам, че е за ваше добро, защото те очевидно предпочитат германските момчета. Както и да е. Сигурен съм, че ще се срещнем отново покрай задълженията и делата си. Поне докато сте тук.

— Ще очаквам срещата ни с нетърпение.

Една лека усмивка и той се отдалечи. Ник се огледа за Даниела. Тя се бе измъкнала от обкръжението на дивизия „Панцер“^[1], която я бе заобиколила на бара, и бе излязла навън. Последва я и я видя да влиза в залата за закуска, а сетне през големия френски прозорец в задното дворче, където я бе завел, след като й бе помогнал да избяга от зеленоризците.

Ник застана за миг на вратата, наблюдавайки я. Тя гледаше нощното небе, но неочаквано се обърна назад и го забеляза. Усмивката се появи на лицето й съвсем естествено, все едно се зави с жилетка срещу студа.

— Мисля, че пих прекалено много вермут — обясни Даниела.

— Трябва да забавиш темпото — посъветва я той. — Още е много рано.

— Опитвам се, но момчетата непрекъснато доливат чашата ми.

— Момчетата? Имаш предвид нацистите.

Тя направи физиономия.

— Ти си в лошо настроение. Вероятно трябва да те оставя сам.

— Халер те наблюдава цяла вечер.

— Кой е Халер?

— Младият мъж, който повърна в саксията.

— Не си спомням тази част. Спомням си, че срещнах един красив англичанин със сини очи, който беше много галантен и ме заведе у дома. Мисля, че май го целунах във файтона.

— Този мъж трябва да е голям късметлия. — Ник свали сакото си и го наметна върху раменете й.

— Не мисля така. Ако знаеше всичко за мен, щеше да побегне с все сила.

— За какво мислеше, когато дойдох тук?

— Мислех си колко странно нещо е животът. Преди година живеех на булевард „Братиану“ и всичко изглеждаше просто и лесно. Имах планове за бъдещите десет години. А я виж сега!

— Какви бяха плановете ти?

— О, нали се сещаш. Обикновените неща. Някой, който да ме обича и да се отнася добре с мен. Деца. Всички тези неща ти вече ги имаш, мосю. — Погледът й му се стори пълен с укор.

— Никога не съм ги планирал, Даниела. Те просто се случиха. Това е другото смешно нещо, което прави животът. Имам чувството, че съм преминал през целия си живот досега като сомнамбул, насън.

Очите им се срещнаха и останаха приковани. Вече бяха разбрали толкова много неща един за друг.

— Къде живееш сега?

— В един апартамент. Близо до оня, в който бях преди.

— Търсих те. Мисля, че мога да получа онези визи.

— Визите?

— Предполагам, че сега ти трябва само една.

Очите й потъмняха от болка.

— Можеш да отидеш в Палестина. Или в Англия.

— Но аз не мога, не и без… Симон. Той е все още в затвора.

И сигурно вече е мъртъв, помисли си Ник.

— Ела в посолството, подай молба, донеси снимка. Ще организирам всичко.

Тя поклати глава.

— Благодаря, но не мога. Не и сега.

Искаше да й каже: „Просто помисли за себе си, няма да видиш Симон повече.“ Но не можеше да се насили да го изрече.

Тя трепереше, може би от студ. Във въздуха се чувстваше диханието на зимата.

— Тук е студено — рече Даниела. Стоеше съвсем близо до него. Големи очи, крива усмивка.

Ник чувстваше, че близостта й го изнервя, но не направи опит да се отмести.

— Спомням си първия път, когато те видях в бара — каза тя. — Почувствах нещо към теб в мига, в който те зърнах: знаех, че си различен. — Тя му върна сакото. — Благодаря, мосю. Казах ли ти, че си много красив тази вечер?

— Мислех, че предпочиташ мъже в униформи.

— В сравнение с мъж, който има прекрасни сини очи и копринено кремаво сако? Никога. — Даниела неочаквано се надигна на пръсти и го целуна по устните. Той се опита да я привлече към себе си, но тя се измъкна със смях.

„Какво правя? — помисли си Ник. — Все още съм женен, а това момиче може само да ме компрометира както лично, така и професионално.“

— Никога няма да те забравя — рече тя, после се обърна и влезе отново вътре. Той гледаше след нея, искаше му се да я бе срещнал преди много, много време. Но тогава нямаше да бъде мъжът, който бе сега, а тя щеше да е прекалено малка. Вероятно това бе най-подходящото време, а и то само би подсказало, ако нещо предстоеше да се случи.

 

 

Халер чакаше във фоайето. Вече беше пиян, защото бе станало десет часът, а той смяташе, че е неприлично да бъде трезвен след осем. Ник би искал всички германци да са като Халер: тогава танковете „Панцер“ щяха да се озоват в дупките и да се блъскат в дърветата, преди да напуснат Рейнска област.

— Какво правихте навън? — попита го със силен акцент Халер.

— Не е твоя работа! Я се махай! — Ник се опита да го отмести от пътя си, но германецът го сграбчи за рамото.

— Ще те изритаме от Букурещ!

Ник не беше в настроение. Дъхът на Халер вонеше на алкохол. Хората във фоайето ги гледаха. Това беше представлението, за което бяха дошли в „Атене Палас“, ала той не искаше да бъде част от него.

— Вие сте пиян.

Халер се засили и го удари с юмрук в челюстта, като разцепи устната му с дивия си пиянски замах. Ник видя юмрука, но бе прекалено учуден и не успя да се отмести.

Моментално реагира и Халер се озова по задник на земята. Трябваше му само един-единствен удар, за да го събори, след което съжали, защото Халер повърна върху лъснатите му до блясък обувки.

Неочаквано се появи Майер. Той сграбчи младия германец за ръката, изправи го и просъска нещо в ухото му. Халер се заклатушка към изхода.

Майер се обърна към Ник с лек поклон.

— Приемете моите извинения, хер Дейвис.

— Не се извинявайте. Аз спечелих.

— О, това преживяване сигурно е непознато за един англичанин. Устната ви кърви.

— Нищо ми няма.

Ник видя, че Даниела гледа от вратата на Американския бар. Изражението на лицето й го накара да почувства как триумфът от победата му се изпари. Неговата малка победа въобще не беше я впечатлила. Тръгна си леко засрамен, с вкуса на собствената си кръв в устата.