Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (59)

59.

Генерал-лейтенант Леонид Фьодоров излезе от таксито и мина покрай портиера във фоайето на хотела. Той, разбира се, през цялото време бе следен от Емниет, от Интелиджънс Сървис и от собственото си ГРУ. Но го очакваше. Беше се настанил в „Аскатлиан“ по предложение на жената.

Първо забеляза турчина в тъмнокафяв костюм, който седеше на един стол във фоайето, пушеше и се преструваше, че чете вестник „Цжумхуриет“, сетне видя един висок рус мъж, който го последва на улицата и влезе в ресторанта, макар че още нямаше дванадесет часа. Зачуди се кой от двамата беше агентът, който го следи. А може би и двамата бяха по петите му.

Регистрира се на рецепцията и се качи с раздрънкания железен асансьор. Стаята беше овехтяла и миришеше на прах и цигарен дим. Фьодоров седна на стол до прозореца и зачака. Извади цигарите си.

Тя закъсняваше.

Чу почукването на вратата и стана бързо, за да отвори. На прага стоеше тъмнокоса млада жена. Беше красива.

— Даниела Симоничи?

Тя кимна и мина покрай него в стаята. Носеше черно кожено куфарче.

— Това ли е? — попита я руснакът.

Жената не отговори.

Свали палтото си и щракна ключалките на куфарчето.

— Ще започваме ли?

Скъпи Ник,

Пиша ти от къщата на леля Сара в Нюки. Тя ни покани да прекараме коледните празници с нея. Тук животът е малко по-спокоен, отколкото в Съри. Не се чуват сирените на противовъздушната отбрана. Почти няма разрушения.

Всичко е с купони, но се живее по-лесно. В Лондон ни се отпускаше по едно яйце на седмица, а тук леля Сара гледа кокошки в двора и сега ядем толкова яйца, колкото ни се иска. Все едно сме попаднали в рая…

Ник плъзна поглед надолу по страницата.

Момчета са добре и ти пращат целувки. Джеймс вече се бръсне и всяка сутрин се разиграва истинско представление — ако се е порязал, си слага една монета на брадичката като медал за храброст и се подиграва на Ричард. Притеснявам се, че заради тази война ще закъсат с училището; добре поне, че не са достатъчно големи, за да участват в нея, и ако Господ реши, докато станат на подходяща възраст, тя ще е свършила.

Ти страшно много им липсваш. Опитвам се да им обясня какво правиш, но, разбира се, не мога да им кажа цялата истина, и те мислят, че да работиш в дипломатическата служба, не е толкова геройско, колкото да си пилот.

Войната ограби и лиши толкова много семейства от твърде много неща. На улицата на леля Сара живеят две жени, които са загубили синовете си, единият е бил в търговския флот, другият навигатор във военновъздушните сили. Чувствам се виновна, че имам двама живи и здрави синове. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърва от това чувство.

Всеки ден проверявам вестниците, за да следя какво става в Истанбул и на Балканите. Повечето статии се отнасят до войната в пустинята и, разбира се, за втория фронт. Все още ли има достатъчно храна в Истанбул?

Скъпи, знам, че имахме върхове и спадове, че понякога ти ме мислиш за твърда и студена жена, но аз винаги съм те обичала. Готова съм да ти простя. Мисля, че го дължим на себе си, на Джейми и Ричард. Бракът никога не е лесно нещо, в края на краищата. Готова съм да погреба миналото, ако ти също го направиш.

Пази се. С обич, Дженифър

Той остави писмото и излезе на разходка. Зимата вече се промъкваше като на пръсти, небето бе покрито с облаци, падаше ситен дъжд, подобен на мъгла. Това, че Англия някой ден можеше да го повика обратно, му изглеждаше като невъзможна, сюрреалистична идея; под струпаните куполи на Азия родината му приличаше на място, което съществува само във въображението. Искаше му се да остане вечно в Истанбул, сякаш другият свят не съществуваше извън този очарователен, изпълнен с тайнство и легенди град.

Над него джамията на Сюлейман се мержелееше над стария град, огромният сив купол бе заобиколен от други по-малки, приличаше на майка с челядта си. Пазарът за плодове се бе разпрострял по улиците в краката му, между базарите за подправки в стария град и складовете на Златния рог.

Под аркадите на плетени от ракита масички и столове седяха професионални писари и преписваха писма за своите клиенти. По-младите мъже пишеха на големи пишещи машини „Ремингтон“, докато по-старите използваха старомодни пачи пера и драскаха с усърдие традиционните арабски букви. Изглеждаха изтощени и измъчени от всекидневното изливане на човешката мъка и обич върху белия лист. Приличаха на свещениците и докторите. Едно момиче пращаше писмо до любимия си в армията; стар баща пишеше на сина си в някаква далечна провинция в азиатската част на страната.

Представи си как би изглеждала Дженифър, седнала до една от тези масички да диктува писмото си до своя неверен съпруг в далечната чужбина. Представи си изражението върху лицето на писаря — тяхната дребна човешка история едва ли щеше да бъде нова за него, нито за световната история.

Сега Ник не знаеше как тази история ще свърши за него или за нея.

Иншалах, както би казал всеки добър мюсюлманин.

Както реши Бог. Каквато е волята Божия.

— Получих кодирана телеграма от Лондон тази сутрин — съобщи Ейбрамс.

— За Майер ли?

Той кимна бавно и Ник моментално разбра, че новините не са добри.

— Няма да се занимаваме с други молби от каквито и да е представители на адмирал Канарис тук в Истанбул.

— Защо?

— Очевидно не искаме да дразним руснаците.

Той бутна папката през бюрото си. Беше посветена на лицето Зигфрид Майер и бе дебела колкото енциклопедия. Ник я отвори и прочете телеграмата, което стоеше най-отгоре. Беше с код „Строго секретно“, изпратена от Форин Офис в Лондон, и потвърждаваше онова, което Ейбрамс току-що му бе казал.

— Руснаците, разбира се, са готови да ни предадат — продължи Ейбрамс.

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране. Вярват повече на Сталин. Това е. Не могат да видят по-далеч от носа си и от края на войната. — Устните на Ейбрамс бяха побелели от гняв. Беше съвсем ясно какви чувства изпитва по въпроса. — Подчиняваме се на по-великата мъдрост, Дейвис.

Ник затвори папката.

Когато стана, Ейбрамс неочаквано каза:

— Съобщи му, че искам да се срещна с него.

— Сър? Не ви разбрах.

— С Майер. Искам среща. Лична. Уреди я.

— Като имам предвид съдържанието на тази телеграма, може ли да попитам защо?

— Всичко опира до необходимостта да знаеш, Дейвис. А точно сега ти нямаш подобна необходимост.

Ник се поколеба. В очите на Ейбрамс не можеше да се прочете нищо.

— Да, сър — отвърна покорно той и излезе.