Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (2)

2.

Ник Дейвис видя за пръв път Даниела Симоничи в Американския бар на хотел „Атене Палас“ в Букурещ през юни 1940 година. И не можа да откъсне очи от нея. Градът беше пълен с красавици — разорени графини и жени с леко поведение, завити в лисичи кожи, търсещи да бъдат спасени. Но до този момент той им хвърляше по един преценяващ поглед, както прави всеки мъж, и нищо повече.

Тази жена обаче беше друга.

Тълпата в бара се състоеше предимно от английски и американски журналисти и цяла тумба дипломати като самия Ник. Тя влезе навътре заедно с един германски турист, вече пиян — беше или от СД^[1], или работеше за Абвера^[2] (те всички шпионираха). Говореше високо и се смееше прекалено арогантно, и всички в бара го гледаха. В ъгъла групичката германци от посолството на улица „Виктор Емануел III“ очевидно никак не одобряваха поведението му.

Приятелят й беше млад, висок и рус, прекрасен екземпляр, олицетворяващ мечтата на Хитлер, като се изключи това, че не можеше да стои прав без чужда помощ. Устните му бяха влажни и блестящи, а погледът — разфокусиран. Възхитителната жена до него изглеждаше страшно затруднена; очите й шареха из залата и на няколко пъти срещнаха погледа на Ник. Бяха странно замислени.

В този град младите германци много вървяха. Те имаха пари, току-що бяха окупирали Полша. Това бе печеливша комбинация, на която жените трудно устояваха. А също и на ледено сините им очи.

Бендикс изпи своя джин с тоник и запали нова цигара.

— Става все по-лошо. Две момчета от осветителната компания са били пребити миналата седмица пред къщите им. Тези хора искат да си вървим, Дейвис.

Ник се чудеше дали Бендикс бе най-подходящият за операцията, която планираше, щом не можеше да сдържа нервите си. Беше предупредил Ейбрамс за него, но при съществуващите обстоятелства нямаше много възможности.

— Просто задръж топката още малко — отвърна му той.

— Лесно ви е на вас тук, в столицата.

Ник отново потърси жената с поглед. Срещна очите й и не можа да се откъсне от тях. Неочаквано му стана трудно да се съсредоточава.

— Ние имаме нужда от твоята помощ — рече разсеяно.

— Ние? Кои сте вие?

— Правителството. Не можем да позволим на германците да дойдат тук и да вземат петрола. — Нефтените кладенци в Плоещ бяха най-големите в Европа. Хитлер се нуждаеше от гориво за своите танкови дивизии. Преди войната много английски нефтени компании бяха спечелили концесии в Плоещ. Германците настояваха и притискаха румънския крал да ги изгони, и той се бе съгласил. Всъщност беше принуден да го направи, просто нямаше друг избор.

— И как смяташ да ги спреш?

— Имаме планове. Но се нуждаем от теб, Бендикс. Ти имаш връзки и знаеш на кого трябва да платим.

— Да платите? Какво смятате да правите, за Бога?

— Просто се нуждаем от посредник, който да плати на правилните хора. Мислиш ли, че можеш да го направиш за нас?

Бендикс приглади мустаците си. Огледа се подозрително из бара, ръцете му трепереха. Беше бизнесмен, а не шпионин. МИ-6 беше вербувала много от директорите на английските петролни компании в Плоещ, но напоследък все по-малко от тях бяха готови да сътрудничат.

— Не съм роден за плаща и кинжала — рече Бендикс. Пресуши чашата си и стана. — Добре. Ще направя каквото трябва. Само ми обяснете какво искате от мен.

Ник му даде инструкциите, докато излизаха навън. Шофьорът на Бендикс го чакаше в тъмен опел.

— Желая ти късмет — каза Ник и двамата си стиснаха ръцете. Бендикс се качи в колата и потегли.

Ник се поколеба дали да не вземе такси, но после се отказа. Намираше се само на три преки от апартамента си. Пресече площада покрай Атенеума — градската опера, без да обръща внимание на ругатните на кочияшите на trasura^[3].

Пред вратата на хотела настана вълнение, разнесоха се викове. Бяха излезли русият германец и момичето, което го придружаваше в бара. Мъжът ругаеше, момичето плачеше. Ник се върна и приближи към тях.

— Добре ли сте? — попита я на френски.

Германецът я дърпаше и се мъчеше да я вкара в някакво такси. Държеше я за ръката, а тя се опитваше да се отскубне. Портиерът нарочно не им обръщаше внимание, правеше се, че не ги забелязва, шофьорът на таксито също.

— Я се разкарай, англичанино, не е твоя работа! — развика се пияният германец.

Момичето го изруга на френски и го срита в глезените. Той извика от болка и я зашлеви с опакото на ръката си.

Тогава Ник го обърна към себе си и го удари веднъж, но много силно, право в стомаха. Германецът се преви надве и падна.

Докато лежеше на земята, жената го зарита в ребрата с токчетата си. Щеше да продължи, но Ник я спря.

— Cul de vache!^[4] — извика тя.

— Наистина очарователно. — Познавате ли го?

— Достатъчно.

— Кой е той? — продължи да я разпитва Ник.

— Казва се Халер.

— Приятел ли ви е?

— До тази вечер ми беше приятел. Но повече не е.

— Защо се скарахте?

— Настояваше да отида с него. Аз отказах.

— Това е право на дамата.

— Тези германски момчета обаче не мислят така!

Халер пропълзя към саксията с аспидистра^[5] пред портала на хотела и шумно повърна изпития алкохол. Портиерът изглеждаше ужасен.

— Казвам се Ник. Ник Дейвис. От британското посолство.

— Даниела Симоничи.

Имаше дълги крайници и беше висока, косата й бе тъмна, дълга до раменете, а очите златисти. Дрехите й бяха скъпи, личеше, че са купени от някой от парижките бутици на Chaussee^[6]. Жена като тази не ходеше където и да е.

— Добре. След като вече нямате приятел, а по това време на нощта улиците не са безопасни за една дама, ще позволите ли на един английски джентълмен да ви изпрати до вкъщи?

По лицето й премина бегла усмивка.

— А вие такъв ли сте?

— Какъв? Англичанин ли?

— Не, джентълмен.

— Разбира се.

— Стига да не очаквате целувка за лека нощ.

— Нацистки поздрав и обещание да ми пишете ще са напълно достатъчни.

Този поглед в очите й — какво ли означаваше?

— Позволете ми да взема trasura. Къде живеете? — Ник кимна към един от файтоните, които чакаха пред хотела. Собственикът му ги изгледа свирепо от капрата си.

— Близо до страда „Липскани“. Улицата беше в еврейския квартал и той се зачуди дали не е еврейка. Това можеше да му донесе неприятности. Но хвана ръката й и я поведе към файтона. — Да вървим.

Файтоните изглеждаха романтични от балкона на „Атене Палас“, но отблизо миришеха на коне и на киселата селска пот на кочияша. Можеше да преброи ребрата на коня през бронзовата му кожа.

— С много ли германци излизате?

— Този изглеждаше мил и свестен. Много е хубав и ми разказваше весели истории. Но когато пийнат, някои мъже се променят. Не знам защо.

— Какво прави хубавото момче в Букурещ? — попита Ник. Професионалистът в него работеше без почивен ден.

— Нещо, свързано с петрола.

Нещо, свързано с петрола. Единствената причина, поради която германците бяха в Румъния, естествено, бе нещо, свързано с петрола; нещо, свързано с Хитлер, който го искаше.

— Според мен утре сутринта ще си блъска главата в стената, когато си спомни как се е държал. Не мога да си представя защо един мъж ще предпочете компанията на бутилката пред вашата.

— Лично аз съм доволна, че се напи. Сега съм спасена от един красив англичанин със сини очи. Мисля, че нещата се развиха отлично. — Погледна го и той неочаквано осъзна, че е седнала прекалено близко до него. Пък и беше много красива.

Тъй като се бяха отдалечили доста от хотела, булевардът стана по-тъмен и безлюден. Нощта беше опасна и неспокойна. Можеха да чуят как зеленоризците^[7] пеят и скандират по площадите и църквите, а от време на време виждаха тълпи от войнствени млади мъже да бродят из пустите улици. Те пееха и развяваха румънски знамена, празнувайки неизбежното падане на Париж. Атмосферата беше някак карнавална, но с осезаема нотка на насилие.

— Сама ли живеете?

— Може да не ми говорите на френски — отговори тя на перфектен английски.

— Откъде знаете английски?

— Научих иврит, френски и английски от баща си. А от майка си научих немски, тя е родена в Тимишоара. Май сте изненадан. Вероятно си мислите, че съм прекалено начетена за сегашното си положение?

— А какво е сегашното ви положение?

— Танцувам с германци и им позволявам да ме черпят с питие и да ми купуват копринени чорапи.

Искаше да я попита дали това е всичко, което им позволява, но не посмя. Букурещ не беше Лондон; жените тук правеха каквото им хрумне. За една румънка да спи с любовник бе толкова модно, колкото да си купи нова шапка. Така че Ник продължи да се чуди.

Свърнаха от каля „Виктория“ *, подковите на коня зачукаха по калдъръма. Широките булеварди постепенно се превърнаха в улици, които от своя страна се преляха в алеи и тесни сокаци. По това време на нощта тя би била много привлекателна и примамлива цел, ако вървеше сама в тази част на града. На кого му пукаше днес в Букурещ, че една еврейка ще бъде изнасилена или убита? Това се случваше доста често. Полицейските участъци бяха затрупани със случаи на подобни жертви.

— Къде е семейството ви?

— Майка ми почина точно преди войната. А татко е в затвора. Той обявяваше на всеослушание и при всяка възможност, че е евреин, така че полицията бе принудена да го затвори.

— Разбирам.

— А вие, мосю? Дипломат ли сте?

— Личи ли ми?

— Ако ви дам пари, можете ли да ми издадете три визи?

Това беше въпрос, който му задаваха непрекъснато, но не така откровено, в прав текст и не от толкова красива жена посред нощ. Ник се поколеба и тя прие мълчанието му за отказ.

— Няма значение, забравете.

— Искате да напуснете Букурещ?

— Аз съм еврейка. Разбира се, че искам.

— Защо три визи?

— Имам… брат. Все още се опитваме да освободим баща ни от затвора и когато го направим, искаме да напуснем тази ужасна страна и да избягаме от фашистите колкото е възможно по-скоро.

В Румъния визите бяха по-ценни от златото. Британското правителство бе инструктирало посолството си да издава визи само в най-екстрени и належащи случаи. Все пак не искаха многобройни пълчища евреи да нахлуят в Палестина и да разсърдят арабите.

— Ще видя какво мога да направя. Но напоследък е трудно. Форин Офис^[8] в Лондон…

— Няма нищо, всичко е наред. Не трябваше да ви питам. — Тя потупа кочияша по рамото. — Спрете тук.

Спряха пред разнебитена жилищна сграда; над зелената врата светеше мъждив газен фенер, а боята бе напукана от годините. Единствената друга светлина идваше от слабата улична лампа по-надолу по уличката. Мястото бе точно от онези, които зеленоризците обичаха, за да пребиват гадните евреи.

Тя видя въпроса в очите му: Какво прави жена, която говори четири езика и носи скъпи дрехи от луксозните магазини на Chaussee, в тази порутена, разнебитена сграда в еврейския търговски район на града?

— Преди живеехме на „Братиану“ — поясни. — Преди правителството да ни вземе всичко, което имахме. — Ръката й докосна леко неговата. — Благодаря ви за любезността.

— Дали ще ви видя отново?

— Надявам се, мосю…

Ник й помогна да слезе от файтона.

— Почакайте — извади визитна картичка от джоба си и й я подаде, а от вътрешния джоб на сакото си измъкна автоматична писалка. — Напишете тук имената. Ще видя какво мога да направя за визите.

Тя му се усмихна кисело и иронично. Не му вярваше, разбира се.

След което неочаквано се наведе и го целуна. Беше минало много време откакто някой го бе целувал по този начин. Сетне се отдръпна и той гледа след нея, докато изчезна през вратата. Качи се отново на файтона и кочияшът дръпна юздите. Конят неохотно се запрепъва по тъмните улици.

И това беше всичко. Случайна среща. Галантен жест. Кратък флирт. Той беше женен, а тя прекалено млада. Ник си помисли, че едва ли някога ще я види отново.