Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (18)

18.

Те наеха стаи в „Атене Палас“. Ник погледна през завесите към площада. Градът беше почернял и потънал в мъгла. Въоръжени мъже тичаха през покрития със сняг площад към двореца. Над покривите се носеше ехо от изстрели.

В стаята беше студено. Седяха, облечени с палта, около мъждукащите свещи, които бяха единственото осветление. Електрозахранването бе прекъснато, отоплението също. Дъхът на Дженифър образуваше малки облачета във въздуха.

Изглеждаше тъжна и тъгата придаваше на лицето й невероятна красота, не бе я виждал от дълго време такава.

— Трябва да те изведем оттук, Джен.

Тя не каза нищо.

— Вече е прекалено опасно. Не искам момчетата да останат без майка.

Като хиляди други ученици децата им бяха евакуирани на западния бряг и отидоха да живеят при майката на Дженифър в Уестън-сапър-Мер.

— Трябва да заминеш. Длъжни сме да мислим за Ричард и Джейми.

— Страхувам се, че ако те оставя, никога повече няма да те видя.

— Съпругите на всички вече заминаха. За теб ще бъде най-добре така. Тук всеки ден става все по-опасно. Може да има друг преврат. — Тя остана безмълвна. — Тук ли си, Джен? Чу ли това? Беше изстрел.

Жената потръпна и започна да духа на ръцете си, за да ги стопли.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако знам, че си при момчетата.

Дженифър го погледна и той не можа да разгадае погледа й. Винаги е била по-скоро майка от разстояние. Дори когато децата бяха бебета, тя предпочиташе да ги оставя в ръцете на бавачките им. В това отношение Ник предполагаше, че ролята „съпруга на дипломат“ й прилягаше перфектно, и двете момчета трябваше да бъдат изпратени в пансиони в Англия по необходимост още в най-ранна възраст. Ник се чудеше дали сега Дженифър съжалява за пропуснатото време. Той лично съжаляваше.

Предполагаше, че тази проклета война бе неговият единствен шанс да се разплати и разчисти сметките, да навакса пропуснатото.

— Все още ли ме обичаш, Ник? — прошепна жена му.

— Разбира се — отговори той и съжали, че няма смелостта и силата да й каже истината.

 

 

Ник слезе долу в бара. Дори на светлината на свещите интригите продължаваха. Един чиновник от румънското министерство на отбраната се опитваше да продаде препис на телеграми от канцеларията на Антонеску. Можеше да се окажат безценни. Ник им хвърли един поглед. Човекът искаше прекалено много за тях. Пък и какво значение имаше вече всичко това?

Срещна се с Макс в Американския бар. Бяха сами, целият бар бе техен. Нацистите изчезваха по стаите си точно в десет, а повечето служители от германската военна мисия се бяха преместили в хотел „Амбасадор“ и идваха в „Атене Палас“ само когато искаха да спят с някое момиче.

Около полунощ коридорите и стълбището бяха осветени само от няколко виолетови крушки, поставени нарядко. Макс си отиде вкъщи. Докато прекосяваше фоайето, упътвайки се към своята стая, Ник имаше натрапчивото усещане, че е наблюдаван. Един гестаповец с намръщено лице седеше до стълбите, преструвайки се, че чете вестник. Нацистите бяха предпазливи и се пазеха от убийци, които се възползваха от затъмненията, предизвикани от самите тях.

Чу се смях във фоайето, сигурно някой германец си водеше момиче за през нощта. В пещерния полумрак зърна грива от тъмна коса и в същата секунда вече знаеше, че е тя. Сякаш в сърцето му се заби нож.

Би трябвало да се качи направо в стаята си, но вместо това, поради някаква непонятна и неразумна причина спря и изчака на стълбите. Майер го видя и на лицето му се появи вълча усмивка.

— О, моят английски приятел! — извика той.

Даниела. Почти цяла седмица се бе тревожил за нея, чудейки се дали не чезне в някоя болница, или може би лежи под купчина отломъци, или сред почернели човешки тела, които набързо биваха погребвани в необозначени гробове из целия град.

Тя гледаше встрани, така и не потърси очите му.

— Все още ли сте буден, хер Дейвис? — попита Майер.

— Слязох за едно питие преди лягане — успя да изрече Ник.

— Няма да превземете Европа с махмурлук — засмя се Майер. — Лека нощ.

Ник ги проследи с поглед, докато се качваха по стълбите, омагьосан от полюшването на съвършените й бедра. Тя се обърна само веднъж и очите им се срещнаха. Във виолетовия мрак му се стори, че видя някакво движение на устните й, и остана в почуда какво ли бе искала да му каже.

Той нямаше никакви права над нея, но копнежът му бе толкова силен, че го измъчваше цяла нощ, не му позволи да заспи — това бе неговият личен, собствен инквизитор. Представяше си как Майер я обладава, и докато лежеше в леглото, изтерзан от безсъние, съзираше всеки момент от тяхното сливане във всичките му ужасни подробности, и това го съсипваше от мъка.

 

 

Дали онова, което не му позволяваше да заспи, беше страх или ревност? Двамата с Дженифър лежаха като погребаните в гробниците си крале и кралици в Уестминстърското абатство — по гръб, един до друг, мълчаливи и студени.

Ник спусна крака от леглото и закрачи из стаята, готов да се сбие или скара с някого. Искаше Дженифър да е будна, но тя само промърмори в съня си и се обърна на другата страна. Така че той облече своя копринен халат — една от малкото вещи, които успяха да спасят от разрушения апартамент — и слезе долу в лоби бара, като намираше пътя си във виолетовата светлина на лампите.

Барът беше студен и полутъмен като катакомби. Около входа се движеха сенки — немски часовои на пост. Гестаповецът хъркаше на стола си под стълбите. Момчето на рецепцията спеше, подпряло глава на плота.

Ник вървеше напред-назад заради самото вървене, опитвайки се по този начин да свали напрежението, раздразнението; сякаш острието на объркването, което го режеше и се впиваше в плътта му, можеше да бъде притъпено с движение.

— Приличаш на тигър в клетка — произнесе един глас зад него.

Моментално позна чий е, макар че не можеше да я види, а само забеляза силует, седнал на стол срещу една от колоните.

За миг беше толкова изненадан, че не можа да проговори.

— Какво правиш тук долу?

— Същото като теб. Не можах да заспя.

— Майер ще се чуди къде си — рече той. Удоволствието да я види се изпари толкова бързо, колкото се бе появило, заради ревността, която отново го превзе и смачка.

— Хърка като булдог. — Тя се поколеба. — Защо не седнеш за малко?

Ник намери един стол с твърда облегалка. „Колко странен е животът — помисли си. — Ние двамата седим тук, докато моята жена и любовникът на Даниела спят само на няколко метра от нас на горния етаж.“

Тя бе облечена с палто от сребърна лисица, което без съмнение Майер й беше подарил. И въпреки това трепереше в него.

— Видях те по-рано, тук, във фоайето. Мисля, че ти не ме забеляза. Това жена ти ли беше?

— Аз имам жени навсякъде. Каква беше тази?

Шегата му излезе плоска.

— Много красива — отвърна Даниела. — Обичаш ли я, Ник?

— Това е добър въпрос, но мисля, че точно сега не мога да му отговоря.

— Затова ли си толкова нещастен?

— Личи ли ми?

— Да.

Настъпи дълга тишина.

— Защо Майер? — попита накрая той.

— Не знам — сви безпомощно рамене. — Помогна ми да спася баща си от „Желязната гвардия“, убеди ги да го освободят.

Така. Значи сега Майер беше нейният рицар спасител. Защитникът.

— Баща ти добре ли е?

По лицето й премина сянка.

— Много е болен.

Това го изненада. Изненада го не фактът, че Майер бе успял да убеди румънците да пуснат стария човек, а че той бе успял да оживее цели шест месеца в румънски затвор. Ник знаеше как се отнасят с еврейските затворници там, особено с богатите.

— Зиги е добър с мен.

Зиги? Ах, да, Майер — Зиги.

— Чудесно. Това е важно.

— А аз успешно мога да се преструвам, че го харесвам. Добра актриса съм. Винаги съм била.

— Какъв е той?

— Напомня ми за… — Но така и не довърши на какво й напомня.

По-късно Ник много пъти се чудеше какво ли бе искала да каже.

— Невинаги съм била такава — рече Даниела. — Когато живеехме на „Братиану“, не съм си и помисляла, че мога да правя нещата, които правя сега. Бог обича да ни принизява и хваща в капана си, ако сме прекалено горди.

— Не е необходимо да си горд. Той го прави с всички. — Спомни си за оня ден, когато я видя на улицата, завита със зеления си шал. За следобеда, когато зеленоризците я преследваха. — Смята ли Майер, че може да помогне и на брат ти да излезе от затвора?

— Има някои неща, които дори Зиги не може да направи.

— Това е много успокояваща мисъл.

Очите им се срещнаха.

— Не се ли страхуваш? — попита тя след малко.

— От кого? От „Желязната гвардия“ ли? Разбира се, че се страхувам.

— Не е ли странно? Зеленоризците биха те убили, ако можеха. Единствено германците стоят между теб и клането.

— Мислил съм за това и трябва да призная, че при тези обстоятелства ми остава само едно — хайл Хитлер!

Тя се засмя, ала смехът й се разби в тишината като счупено стъкло. Гестаповецът веднага се събуди и спря да хърка, като ги изгледа така укорително и заплашително, сякаш бяха шепнали в градската библиотека.

— Откога не си се прибрал у дома? — попита го Даниела.

— Вече осемнадесет месеца. Дълго време. Войните обикновено имат навика да объркват живота.

— Каква е Англия?

— Пием много чай. — Ник се зачуди как може да опишеш една страна на някого, който никога не е бил в нея. — Хората са някак си по-хладни. Няма страст, нито огън в тях. Ние казваме: „Винаги дръж горната си устна, без да трепне“, което означава, че каквото и да чувстваш, не бива да се издаваш, нито да показваш емоциите си.

— Ти такъв ли си?

— Предполагам. Поне през по-голямата част от живота си.

— А сега?

— Сега ли? — Той замълча за миг, сетне си пое дълбоко въздух. — Сега искам да седя цяла нощ тук и да си говоря с теб, искам да те прегръщам през всичкото време и никога да не те пусна да си отидеш. Не съм се чувствал по този начин преди и със сигурност никога не съм говорил така. Но имам жена и двама синове и не мога да ги изоставя. Чувствам се болен и ми става гадно, когато осъзнавам колко фалшив и неискрен съм бил толкова години. Това не е точно да държа горната си устна да не трепне, нито пък южняшка страст, но е най-доброто, което мога да направя точно в този момент.

Даниела взе ръката му в своите длани и я задържа, сякаш сгушваше ранено птиче. Сетне се наведе към него и го целуна нежно по устните. За пръв път Ник си позволи да помисли, че тя чувства същото и може би се измъчва по същия начин като него.

— Бих искала… — започна Даниела, но отново не успя да разкрие желанието си.

— Liebling^[1] — дочу се един глас откъм стълбите. — Ето къде си била, а аз се притесних. Какво правиш там долу?

Ник беше изненадан от нежността в гласа на Майер.

Даниела рязко дръпна ръцете си, сякаш е била хваната да бърка в нечий джоб.

— Зиги? Ти си се събудил? Извинявай. Не можах да заспя.

Майер прекоси фоайето и изненадано спря, когато видя Ник.

— Виж ти! Моят английски приятел. А вие какво правите тук?

— Безсъние. То е заразително.

Майер изглеждаше поразен.

— Връщай се в леглото, скъпа — нареди той на Даниела.

Тя въздъхна и стана, подчинявайки се на заповедта.

— Лека нощ — прошепна тихо и последва Майер по стълбите.

На Ник му се стори, че я видя да поглежда назад с копнеж, но как би могъл да бъде сигурен и да определи изражението й в тази тъмница? Най-вероятно се бе заблудил.