Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (7)

7.

Даниела се приготвяше да напусне хотела, когато й се обадиха от рецепцията, за да й съобщят, че мосю Дейвис я очаква във фоайето. Тя не се надяваше да го види отново. Затова се облече бързо и слезе. Той стоеше до една от колоните — забележителен, красив мъж, облечен в сиво-черен като дървени въглища костюм, с ясни сини очи и къдрава черна коса. Той й се усмихна, докато тя вървеше към него. Усмихваше й се, докато се приближаваше към него. Повечето мъже й се усмихваха хищнически: но този беше различен и тя не знаеше как да се държи с него.

Ник беше с кола, която го чакаше отвън — един черен „Хъмбър“, и шофьор от посолството. Държа любезно вратата, докато тя се качи, след което се мушна на задната седалка до нея.

— Добре ли спахте? — попита я на английски.

Въобще не беше спала. През цялото време бе плакала и се бе тревожила за Симон. Само за малко се бе унесла в кратка тревожна дрямка и се бе събудила след минути, пищейки, защото пред очите й бе Леви, който лежеше кървав на улицата. Но каза на Ник, че е спала добре, защото си помисли, че всяко оплакване би изглеждало като неблагодарност.

— А аз въобще не можах да мигна — рече той. Прозвуча й като укор и тя си помисли, че щеше да е по-добре да му каже истината.

— Не трябва да правите това — каза Даниела. — И без това бяхте прекалено добър с мен.

— Аз съм на ваше разположение, мадмоазел.

Забеляза как той си играе с брачната халка на пръста си, като я вади и слага, вади и слага, докато гледа разсеяно през прозореца.

— Имахте ли проблеми с жена си?

Ник я погледна учудено.

— Не. Защо?

Тя взе ръката му и го целуна нежно по бузата; не бе го очаквал от нея.

— Благодаря ви — прошепна Даниела.

Спряха пред префектурата и той влезе вътре. Забави се доста дълго. Когато излезе, беше намусен и тъжен. Влезе обратно в колата и я прегърна през раменете. Нямаше какво да й каже. Някога едно посещение на чиновник от посолството на негово величество, придружено с пълна шепа леи, щеше да има определено влияние върху румънските полицаи. Но тези дни отдавна бяха отминали.

Даниела се загледа през прозореца към студените каменни стени на полицейския участък и се зачуди какво ли се е случило със Симон.

Стана й студено в горещата утрин. Дишаше много учестено и той я прегърна, като я притисна в обятията си. Тя му позволи да я задържи, не искаше да повярва, че никога вече няма да види Симон. Не можеше дори да си позволи да помисли подобно нещо.

Завиха по страда „Зарафи“, където бяха избягали от зеленоризците предишния ден. Прозорците на книжарницата бяха счупени. Тя бе оплячкосана и скъсаните, полуизгорели книги лежаха разпръснати по улицата. Колата подскочи, когато мина през тях.

Спряха пред старата жилищна сграда, където тя и Симон бяха живели. Улицата беше пуста. Хората се страхуваха да напуснат домовете си тази сутрин.

Ник излезе от колата след нея.

— Само вие със Симон ли живеехте тук?

Тя кимна.

— Имам един… друг брат. Казва се Амос. Избяга от страната, когато арестуваха баща ни. Не съм го виждала от седмици.

— А другият мъж, който беше с вас?

— Леви ли?

Ник кимна, мислейки за младежа, който лежеше като кърваво парче месо на улицата.

— Той се криеше от работните бригади.

Работните бригади. Ако не беше толкова ужасяващо, щеше да бъде смешно. Правителството бе лишило всички евреи от военна служба, но във вестниците те бяха охулени, че отказват да се бият за родината си. Така че всички млади еврейски мъже на възраст, подходяща за армията, бяха задължени да изпълняват трудова повинност и да копаят окопи.

Раменете й се огънаха пораженчески, когато погледна към прозореца на първия етаж.

— Превратностите на съдбата. В един момент ядеш омари в „Капса“, а в следващия се криеш в жилище без баня и нагъваш ечемичена супа и мамалига. Баща ми гние в килия в мазето на префектурата, а аз нямам пари да го извадя оттам. А дори и да имах, къде щяхме да отидем?

— Мисля, че ще успея да уредя визи.

— Вече е прекалено късно.

— Не и за вас.

Тя бутна вратата на сградата и той я последва вътре. Двамата се качиха по стълбището, което беше тъмно, и Ник трябваше да се хване здраво за студения железен парапет, като предварително опитва с крак къде да стъпи.

Вратата на жилището лежеше на пода, а треските от дървената рамка висяха на пантите. Влязоха вътре, престъпиха през счупените мебели, под краката им хрущяха стъкла. Зеленоризците бяха минали оттук и бяха взели каквото им бе харесало, а всичко останало бяха разбили.

Силата й сякаш се изпари и заедно с нея я напусна и духът й. Даниела просто падна на колене и заплака, като цялото й тяло се тресеше от ридания. Ник коленичи до нея и се намръщи, когато парче стъкло прониза коляното му.

— Всичко е наред — прошепна той и внимателно я прегърна. Тя се отпусна за миг в ръцете му, сетне се освободи.

Ник се изправи, чувстваше се безпомощен.

— Даниела…

— Вървете си.

— Какво ще правиш?

— Ще остана тук.

— Тук не е безопасно.

— Няма къде другаде да отида.

— Вероятно може да намеря нещо. — Ник я вдигна да се изправи и усети как тя се огъва и увисва в ръцете му. Помогна й да слезе по стълбите до колата, която ги чакаше. Даде на шофьора адрес на булевард „Братиану“. Двамата седнаха на задната седалка и той я прегърна, като я задържа в прегръдката си, без да се интересува кой ще го види.

Нямаше да я остави сама в апартамента. Щеше да намери място, където да я приюти. Познаваше човека, който можеше дай помогне.