Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (24)

24.

Хотел „Атене Палас“ остана едно от най-безопасните места в този разяден от сблъсъци град. Германците бяха поставили кордон около хотела, за да защитят своите, а в преддверието бе разположен пост с картечница. По улиците вилнееха зеленоризците и Ник цели два дни нямаше възможност да излезе от хотела, за да отиде на работа. Не знаеше какво става с останалия персонал на английското посолство. Положението бе странно — тяхната безопасност и оцеляване бяха осигурени от врага.

Откри О’Лиъри от „Чикаго Хералд Трибюн“ в бара. Повечето журналисти бяха напуснали града преди доста време. Бяха останали само О’Лиъри и Макс.

— Къде е Макс? — попита го Ник.

— Не съм го виждал откакто започна цялата тази лудост. Спокойно, не се тревожи. Нищо няма да му се случи. Той познава всички местенца наоколо.

Ник обаче не се чувстваше толкова уверен, колкото О’Лиъри. Макс живееше в един апартамент на булевард „Братиану“, на две преки от хотела. Предишния следобед точно там се бяха водили тежки престрелки.

Вермахтът не предприемаше нищо, точно както бе докладвала Даниела.

Във фоайето на хотела мъже и жени си говореха шепнешком на малки групички, докато офицерите от вермахта се разхождаха с лъснатите си до блясък ботуши, смееха се и се шегуваха един с друг, сякаш онова, което ставаше навън, беше някаква забавна игра. За тях без съмнение бе точно така; те можеха да смажат всяка от страните по всяко време. Бяха като училищни надзиратели, които стоят и наблюдават за собствено забавление как двама ученици се бият в училищния двор.

Към апокалиптичния шум се прибави и канонадата от изстрели откъм улицата. Ник имаше чувството, че стоят и чакат във фоайето на хотела края на света. Ако наистина беше така, то тук, в този Ноев ковчег, се бяха събрали подходящ подбор от характери. Всички бяха налице — принцеси под наем, оръжейни босове, агенти на Гестапо и неверни съпрузи.

Един танк стреля наблизо и стените се разтресоха, а стъклата на прозорците зазвъняха. Няколко жени изпищяха.

— Господи! — възкликна високо Ник и видя собствения си страх, отразен в лицата на останалите. Дори пиколата и сервитьорите спряха да вършат обичайните си задачи и зачакаха, сдържайки дъха си.

— Хората говорят, че Антонеску бил умрял — рече О’Лиъри.

— Щом все още се бият — отвърна Ник, — значи е жив.

Даниела беше някъде там, навън. Носеха се слухове, че гвардейците били подбрали всички евреи. Затова Ник бе много неспокоен.

Макар че тя сигурно беше с Майер. Германецът едва ли щеше да остави любовницата си да умре.

Трябваше да разбере къде е. Трябваше да узнае дали е добре.

Една съседка изтича да я предупреди за погромите. През цялата сутрин из града се стреляше, но през последния час бе станало подозрително тихо.

— Зеленоризците идат! — извика жената и след това Даниела я чу да тича надолу по стълбите.

Тя отиде до прозореца. Зеленоризците изкарваха и влачеха цели семейства на улицата, качваха ги като добитък на камиони. Улицата беше блокирана от двете страни. Нямаше начин да се избяга.

Тя изтича в стаята, където спеше баща й. Въздухът свистеше в гърдите му. Скоро щеше да си отиде. Ако беше сама, може би щеше да намери начин да се спаси.

— О, татко — прошепна. Чаршафите и постелята му миришеха на пот и повръщано. Пъхна ръце под него и го вдигна като дете от леглото. Той беше само кожа и кости.

— Всичко е наред — прошепна Даниела. — Всичко ще бъде наред.

Чу женски писък на улицата, разнесоха се и грубите гласове на зеленоризците.

— Всичко ще бъде наред, татко — повтори тя и застана в средата на апартамента с умиращия си баща на ръце, свит като дете, докато тежките ботуши на войниците чаткаха по паважа. Не знаеше какво да прави.