Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (53)

53.

Един ястреб се рееше във въздуха — гмуркаше се и се издигаше с вятъра като лист хартия, наблюдавайки малките дребни петънца долу да разиграват драмите на своя кратък живот. През сянката на едното си златно око той видя Ник да завива по алеята и да влиза в едно кафене.

Докато се въртеше в небесата съзря също и жената с нефритенозеления шал на главата, която го последва надолу по кривите сокаци. Златножълтите очи премигаха, след което с едно деликатно замахване на мощните си криле той се извиси, настройвайки очите си за други съдби, други малки драми в огромния град.

Виещите, подобни на оплакване звуци на турските маанета по радиото ядосваха и дразнеха Ник днес повече от всеки друг път. Отново го бе налегнало гадно настроение. Стана, когато тя влезе, и задържа стола й, докато седне. Даниела се настани и той й поднесе огънче за цигарата.

Един сервитьор изприпка и сервира две малки чашки турско кафе, цветът и гъстотата му бяха като на вдигаща пара кал.

— Какво се е случило? — попита най-накрая тя.

Ник не отговори.

— Можеш поне да ми кажеш. Сигурна съм, че има нещо. Изписано е на лицето ти.

Ник си пое дълбоко въздух, сякаш се задушаваше.

— Видях те вчера. До пазара за подправки. — Тъй като не получи отговор, продължи: — Беше с някакъв мъж.

— Какво си правил там? — погледна го остро Даниела, сякаш той беше човекът, който трябваше да дава обяснения.

— Отивах на работа.

— Ти обикновено не използваш този път.

— И ти обикновено не вървиш под ръка с друг мъж. Нали?

Тя го изгледа ядосано, очите й заблестяха.

— Как смееш? — просъска. — Кой има все още законна жена и деца? Аз ли? Нима не си правил любов с нея, когато се прибра в Англия? Нима не си я прегръщал и целувал? Давала ли съм ти някакви обещания или поводи да си въобразяваш, че ме притежаваш?

Ник се наведе към нея.

— Просто ми кажи кой е.

Настъпи дълга тишина. Накрая Даниела проговори.

— Казва се Григориев.

— И кой е този Григориев?

— Работи за НКВД. За руснаците.

Ник почувства как всичката кръв се отдръпна от лицето му.

— Не ме гледай така. Дори не знаеш какво ми е на мен, Ник. Ти не живееш в моя свят.

— Спала ли си с него?

— Не. Не съм спала с него.

— А какво си правила?

— Зиги ме помоли да бъда мила.

— Както беше мила с мен?

Тя не отговори.

— Спала ли си с него? — повтори заплашително той.

Даниела искаше да се разкрещи. Как можеше този мъж да бъде толкова сляп? Този мъж, когото обичаше!

— Не. — Виждаше обаче, че той не й вярва. Наведе се напред и гласът й премина в шепот. — Никога не съм те лъгала. Запомни това. Всичко, което съм ти казала, е истина. Всичко.

Господи! Какво да прави с нея, запита се Ник. У Даниела Симоничи живееха толкова много жени. Ето защо тя бе толкова перфектен шпионин — можеше да бъде едновременно много личности и да се държи така, че да изглеждат реални, като същевременно ги разделя една от друга.

— Ако не ми вярваш, не мога да направя нищо.

Той сви рамене, беше искрено объркан. Тя смачка цигарата си и напусна кафенето, без да каже нито дума повече.

Когато зави зад ъгъла, Даниела спря и се облегна на стената. Мъката се надигна някъде дълбоко от душата й. Започна да трепери. Сякаш някой я бе хванал за раменете и я разтърсваше безпощадно. Не спираше. Ник никога нямаше да я разбере, никой никога нямаше да я разбере. Тя бе сама на този свят и винаги щеше да бъде.

Ник я намери да плаче, подпряна на стената. Обгърна с ръка раменете й, опитвайки се да я привлече към себе си, а тя го удряше с юмруци по гърдите и не му позволяваше. Той я остави да го бие.

— Извинявай — прошепна. — Съжалявам.

Един трамвай мина наблизо, камъните на улицата завибрираха с пъшкане, докато машината се бореше да изкачи хълма. От прозорците ги гледаха удивените лица на пътниците.

— Какво става с теб? — попита го тя.

— Не знам. Не исках да те обидя или нараня.

— Махай се! — извика Даниела, но вместо да се отдръпне, се притисна към него.

От безразличното небе падаше дъждовна мъгла на сиви спирали. Накрая тя се предаде. Ник стоеше, прегръщаше я и мълчеше. Той си даде сметка, че гледа, без да вижда, напукания фаянс върху стената на близката джамия, прекрасното древно писмо с арабски букви — като код, който съдържаше отговорите. Само ако знаеше как да го разчете!

Даниела обърна лицето си към него и го целуна. Бузите й бяха мокри от сълзи.

Тази жена беше като стая, пълна с огледала. Всеки път, когато се обърнеше, виждаше различно отражение и истината никога не бе постоянна величина.