Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (76)

76.

Чаршафите бяха студени, просмукани от пот и лепнеха по тялото му. Той се опита да ги отхвърли. Чу женски глас и отвори очи.

Някаква непозната медицинска сестра мереше пулса му. Пръстите й притискаха каротидната артерия на шията, отброяваше ударите по часовника, закачен за униформата й. И двете му китки бяха здраво бинтовани, там където кожата бе разкъсана от въжетата.

Ник се опита да се ориентира къде е. Все едно гледаше през мъгла. Смътно си спомняше, че Попеску го прекара през някакъв граничен пост и двама турски полицаи го занесоха почти на ръце до военен джип.

— Къде съм? — попита Ник. Гърлото му бе пресъхнало и гласът излезе оттам като дрезгав шепот.

— В американската болница — отвърна сестрата със силен френски акцент.

— В Истанбул ли съм? — Част от него все още подозираше, че има някакъв номер.

— Разбира се.

Улови и други откъслечни фрагменти: спомняше си мъчителното пътуване от турската граница през лоши пътища, непоносимата болка, която го заливаше, честите спирания да пикае кръв. Вероятно беше припаднал, защото нямаше никакъв спомен да влизат в Истанбул.

— Може ли… малко вода?

Сестрата наля малко вода от каната до леглото в една чаша. Подпря главата му и задържа чашата до устните му. Ник не бе голям любител на водата, но сега тя му бе по-вкусна дори и от коктейл в Американския бар.

— Колко е часът?

— Пет.

— Следобед? Колко… от колко време съм тук?

— Доведоха ви снощи. Имахте болки. Докторът ви даде нещо, за да заспите.

Чувстваше тялото си удивително леко. Сигурно му бяха дали морфин. Небръснатите му бузи боцкаха. В главата му изплуваха още подробности: как пресичат някаква пуста граница, ролки от бодлива тел и стражи с автомати, провесени през раменете им. Сякаш беше преди сто години.

Вратата се отвори и в стаята влязоха доктор с бяла престилка и Ейбрамс.

— Господин Дейвис, изглеждате по-добре — каза лекарят.

— Какво е състоянието ми?

— Имате сериозно натъртване на бъбреците. Вътрешен кръвоизлив. Отначало се уплаших, че може да има сериозни увреждания, но за щастие случаят не е такъв. Трябва да ви предупредя, че ще продължите да изпитвате болка още известно време. Но престоят ви тук няма да е дълъг. — Той провери температурния лист, който висеше в края на леглото, и кимна доволно. — Ще ви оставя насаме с колегата ви.

И излезе.

Лицето на Ейбрамс се размазваше пред очите му.

— Как се чувстваш? — Шефът му седна на един стол до леглото. — Добре. Ама че бъркотия.

Бъркотия!? Ник започна да се смее и се намръщи от болка. Бъркотия значи!

— Нощта, когато ти изчезна… Никак не ни беше лесно. Не намерихме колата ти до сутринта. Но вече беше прекалено късно да направим каквото и да е. Проследихме следите от гуми до един неизползваем вълнолом. Предположихме какво е станало.

— А Даниела?

Ейбрамс се намръщи.

— Троян. Тя беше с мен в казиното. — Ник продължаваше да таи последна напразна надежда, че се е спасила и е останала на брега.

Ейбрамс поклати глава.

— Няма никаква следа от нея.

Тъмнината се спусна отгоре му и той пожела горещата прегръдка на морфина да го обгърне напълно и никога да не трябва да се връща в този свой студен живот.

— Разкажи ми какво се случи — нареди Ейбрамс.

И Ник монотонно изреди всичко, което се разигра от момента, в който напуснаха казиното. Разказа му какво бе признал на Оверат по време на мъчението — почти всичко беше фалшиво. Той не беше се държал особено смело. Нито пък те бяха имали достатъчно време, за да го обработят. Ник съзнаваше, че накрая сигурно щеше да им издаде всичко.

Ейбрамс изглеждаше доволен.

— Имаш страхотен дух. Можеше да бъде много по-страшно. Истинско нещастие.

— Смятате, че не беше ли?

— Нали си жив. Нали те върнахме. — Каза го така, сякаш самият той го бе направил. Все едно заслугата бе негова и заслужаваше някакви почести за това.

Сестрата влезе в стаята.

— Трябва да си вървите, мосю. Пациентът се нуждае от почивка.

Ейбрамс спря на вратата.

— Трябва да изведем Майер — рече и си отиде.