Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (51)

51.

Ник закуси с гъсто кисело мляко, зелени смокини и силно черно кафе. Сетне излезе на патиото, за да нахрани птиците. Всяка сутрин врабчетата се събираха и боричкаха за трохите, които оставяше за тях — трошици хляб и парченца смокини. Те бяха бързи, страхливи, нервни птички, но едно бе по-смело от останалите. То се въртеше няколко минути из храстите, прескачаше от клон на клон, събираше смелост и идваше да клъвне няколко трохи от ръката му. Пикираше стремително към него и бързо се връщаше.

Напомняше му за Даниела.

Понякога тя се оплакваше, че никой никога не би могъл да я разбере; в същото време се държеше така отчуждено, че наистина никой не би могъл. Струваше му се, че самотата, която сама си бе наложила, беше начин да задържи света далеч от себе си. Даниела се хвърляше напред, гладно клъвваше трохите от чувства, които някой й предлагаше, и сетне бързаше да отлети надалеч.

Тази сутрин той чака по-дълго от обикновено на патиото, но врабчето не се появи. Ник се зачуди какво ли му се е случило. Светът извън градината беше опасен, целият град беше пълен с котки, търсещи лесна и бърза плячка. Може би беше изядено или просто бе отлетяло.

Неговото смело врабче така и никога повече не се върна и той можеше само да гадае каква е съдбата му.

Шофьорът на посолството дойде да го вземе с черен хъмбър и Ник се настани на задната седалка, разстроен и объркан от собствените си мисли. Улиците бяха претъпкани; точно пред тях един сребристосив ролс-ройс на някакъв богат търговец на подправки се сражаваше на кръстовището с раздрънкана магарешка каруца. Селянинът, който седеше на капрата, не обръщаше внимание на настойчивите клаксони на автомобилите около него. Магарето ревеше, беше се заковало на място и се инатеше, докато собственикът му го биеше ожесточено с камшик. Сред всичкия този хаос хамалите успяваха да преминат с ръчните си колички, натоварени с чували, пълни с кориандър, куркума и кимион за базара.

Ник се потопи във врявата, оставяйки на шофьора да се справи с лудницата на Истанбул.

Гледаше литналите към небето минарета на джамиите, извисяващи се зад пазара за подправки. Случайно погледът му попадна върху една жена, която вървеше под ръка с висок мъж с руса коса. Бързата им стъпка разгонваше гълъбите, събрали се около стъпалата на джамията. Косата на жената беше скрита под нефритенозелен копринен шал. И след хиляда години не можеше да сбърка тази походка, нито стойката на тялото.

Обърна се на седалката и видя как минаха бързо покрай слепите и просяците, пренебрегвайки подканите им да си купят ножчета за бръснене или цигари. Двамата изчезнаха в плетеницата от улички зад хана.

Ник извика на шофьора да спре колата и изскочи от нея. Въздухът направо тежеше и не можеше да се диша от силния аромат на подправки откъм Мисир Чаршисъ^[1]. Той я зърна още веднъж и се затича, проправяйки си път сред ранната утринна тълпа, предизвиквайки ругатните на просяците и натоварените с чували хамали.

Турците гледаха удивено и с широко отворени очи този луд англичанин, който тичаше през сокака и викаше някакво женско име. Нима не знаеше, че денят е дълъг и има достатъчно време и за най-заетите мъже? Закъде се е разбързал?

Ник спря, останал без дъх, насред пълната с хора улица, гледайки над хиляди подстригани глави в търсене на зеления шал. Виковете на мюезина започнаха да подканят вярващите на утринна молитва. Просяците го дърпаха за ръкавите. Не я виждаше. Тя бе изчезнала. Изгуби се в тълпата.