Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (74)

74.

Той наближаваше шестдесетте, с къса посивяла коса. Английският му бе обработен, с оксфордски акцент. Гласът му имаше мек оттенък, говорът бе ритмичен — мъж с образование и финес. Седеше от едната страна на груба, гола дървена маса, поставена върху две магаренца, двама румънски войници пазеха вратата зад него. С изключение на масата, в стаята нямаше нищо друго. Беше празна. С висок прозорец с решетки и голи тухлени стени.

Мъжът каза, че името му е Оверат и е майор в Sicherheitdienst. Маниерите му бяха като на лекар, чийто пациент е много болен, в деликатно състояние и вероятността да умре, е голяма, а на него се е паднала тежката задача да съобщи тези тъжни новини на семейството му.

Ник осъзна, че е безсилен. Вътрешностите му сякаш се бяха втечнили. Помисли си за Дженифър и момчетата, които толкова много искаха да се гордеят с баща си. Помисли си също за спасението и за Даниела, и се опита да убеди себе си, че тя по някакъв начин е оцеляла, все още е жива.

Мисълта му търсеше възможност за измъкване.

Войниците свалиха въжетата от китките му, но те останаха да лежат безжизнени в скута му. Повдигна ги с усилие, сякаш вдигаше торби с пясък. И двете му китки бяха подпухнали и посинели. Там, където въжетата се бяха впили в плътта, имаше кръв.

— Предполагам, че знаете защо сте тук — каза Оверат.

— Аз съм заместник на военния аташе към британското консулство в Истанбул и вие нарушавате правилата на дипломацията.

— Всъщност сте майор от британските тайни служби и контролирате група агенти, които шпионират Абвера, а също така приятели и съюзници на Райха.

Ник се запита дали този човек знае, че Даниела е сред тези агенти. Дали имаха намерение да я разпитват, за да открият колко и какво му е разказала за Майер.

СД нямаше да си направи труда да го отвлече, ако не бяха убедени в идентичността му. Ник бе наясно какво трябва да прави: да им каже колкото е възможно по-малко, да им даде фалшива информация, да ги разиграва максимално дълго.

— Какво стана с моята приятелка?

Оверат се усмихна и не отговори. Вместо това бутна един лист хартия върху масата.

— Напишете имената на вашите агенти в Истанбул, моля.

— Не мога.

— Няма да ни сътрудничите, така ли?

— Имах предвид, че не мога да държа писалка. Вашите помощници бяха малко по-ентусиазирани, отколкото бе необходимо — показа китките си.

— Тогава можете да ми ги кажете — продължи Оверат, — а аз ще ти запиша.

И дръпна листа и писалката към себе си.

Това беше част от играта и Ник я започна. Назова няколко имена и адреси, печелейки време. Включи и името на известен двоен агент от Абвера, за да засили объркването.

Когато свърши, погледна Оверат. Очите на майора бяха черни и студени, а джентълменската усмивка бе изчезнала от лицето му.

 

 

Новият му дом бе една малка, влажна килия с желязно легло и дупка в циментовия под, служеща за тоалетна. През малък отвор в долната част на сивата стоманена врата му бутнаха комат сух черен хляб и канче воняща вода. Вечерята.

Той мръзнеше под тънкото въшлясало одеяло, чуваше как плъховете прекосяват пода в тъмнината. Предполагаше, че идват от същата ужасна дупка в пода, която служеше за хигиенните му нужди.

По някое време през нощта му се стори, че чува вик, и седна рязко, по тялото му изби студена пот. Те я измъчваха! Седеше и сърцето му биеше до спукване в гърдите. Чакаше. Нищо. Само тишина. Сигурно си бе въобразил.

Отново легна и се опита да подреди нещата, да проумее какво става. Дали зад всичко това стоеше Майер? Не мислеше така, това бе операция на СД и те бяха използвали Даниела като примамка.

Разбира се, имаше и друга, много по-ужасна възможност, но той отказваше да я приеме.

Накрая, поради голямото изтощение Ник потъна в черен, непрогледен сън.

 

 

Събуди се неочаквано от тропота на тежки ботуши в коридора отвън. Металната врата се отвори с трясък, гласове се развикаха на немски. Ярка светлина освети лицето му. Двама пазачи го изправиха на крака и го помъкнаха по коридора.

Знаеше какво правят, очакваше го, бе наясно, че това е времето, когато се провеждат повечето разпити, защото духът и мозъкът са най-слаби и безпомощни в средата на нощта, но това не му помагаше. Тялото му бе готово да го предаде, молеше се да бъде оставено да си почива, да спи.

Беше замъкнат в стаята, където го разпитваха за пръв път следобед, и хвърлен грубо на стола.

— Вие си играете игрички с нас — рече му Оверат.

— Казах ви онова, което искахте да знаете.

Оверат взе пакет цигари от масата и извади една. Предложи и на Ник, но той отказа.

Оверат сложи цигарата в устата си и вдигна златната запалка, която стоеше до пакета. Запали, всмукна дълбоко в дробовете си. Усмихна се през дима — усмивката на спокоен човек, който разполага с много време.

— Знаем, че сте използвали една румънка на име Даниела Симоничи да шпионира полковника от Абвера Зигфрид Майер.

Ник трепна при споменаването на името й.

— Къде е тя?

— Това не е ваша грижа.

Те знаеха прекалено много, осъзна, отричането нямаше да й помогне.

— Тя не е шпионин. Използвахме я за дезинформация, това е всичко. Нещо повече, позволявахме й да вижда различни документи и знаем, че ги е копирала и носила на Майер. Тя не беше наш агент. Дори не знаеше какво правим.

Оверат го изгледа с безкрайно търпение.

— Ще открием истината от самата нея по съответния начин.

Сигурно забеляза паниката, която се изписа върху лицето на Ник, защото добави:

— Освен ако не искате да й спестите това.

Какво можеше да направи, за да я спаси? В този момент нищо.

— Казах ви. Давахме й информацията, която искахме Майер да получи, а тя се преструваше пред него, че я е откраднала.

— Не ни казвате нищо ново, което вече да не знаем.

— Тогава защо ще я разпитвате? Няма нужда от това.

— Вероятно ще проведем нейния разпит пред вас.

Ник не можеше да диша. Беше се приготвил за собственото си изпитание, но ако доведяха Даниела и я измъчваха пред него, щеше да им каже всичко. Оверат сигурно прочете тези мисли, изписани върху лицето му.

— Искаме да знаем имената на вашите агенти в Истанбул.

— Казах ви ги.

— И ние ще ги проверим. Опитвате се да ни заблудите, че се страхувате от нас, но нали за това сте обучен? Прав ли съм? Давате ни много имена, преструвате се, че ще ни сътрудничите, представяте ни факти, които трудно може да бъдат доказани. Казали са ви да протакате, да печелите време, докато колегите ви открият какво знаете и какво можете да ни кажете, и реагират преди да направим нашия ход срещу вас. Не съм ли прав?

— Аз не съм смел, майор Оверат. Знам докъде стига храбростта ми. Правите голяма грешка. Не съм толкова важен, колкото изглежда си мислите.

— Ще бъда откровен. Абверът предаде фюрера и германския народ тук, на Балканите. Те позволиха да бъдат компрометирани. Сега ние искаме да възвърнем равновесието.

„Няма начин да избягам от тук — помисли си Ник. — Ще умра на това забутано място и никой никога няма да научи нищо.“

— Кажете какво знаете за адмирал Канарис.

— Какво по-точно?

— Смятаме, че известни влиятелни хора заговорничат срещу фюрера и Германия. Вие сте в течение.

Ник се сети за документите, които Даниела бе откраднала от сейфа на Майер преди две години. Във връзка с това ли го бяха похитили?

— Всъщност не знам нищо по този въпрос.

Още една усмивка, този път изпълнена със съжаление. Оверат погледна към пазачите и кимна мълчаливо.

Те вдигнаха Ник за лактите и го помъкнаха отново по коридора, ръцете му бяха извити болезнено на гърба.

 

 

Стаята беше празна с изключение на един-единствен дървен стол. Дебел железен лост бе циментиран в стената близо до тавана с две здрави въжета, прикрепени към него, всяко от които завършваше с примка. Сложиха го да седне на стола и на всяка китка нахлузиха примка.

Друг пазач влезе в стаята, носеше гумена палка. Видът му беше ужасяващ. Ник предположи, че целта бе да всява страх у затворниците — един кроманьонец с глава с формата на куршум и устни като суров черен дроб. Столът беше изритан под него и той увисна безпомощно във въздуха. Простена, когато раменете му поеха цялата тежест на тялото.

Оверат влезе в стаята.

— Започвай — нареди той.

Мъжът с палката пристъпи напред и удари Ник в областта на бъбреците. Резултатът беше неочаквано болезнен. Ник се задъха от болка. Сякаш го разтърси електрически ток. За миг не можеше да диша.

Цялото му тяло се разтресе от спазми. Почувства, че се гърчи и извива като парцалена кукла на края на въжетата. Не, по-доброто определение бе: като червей.

Оверат застана пред него. Гласът му бе тих, тонът му приятелски, спокоен. Ръцете му бяха в джобовете.

— Е? Виждаш ли положението, в което си? Разбираш ли сега?

В стаята беше студено, но по цялото тяло на Ник се стичаше пот.

Той затвори очи, опитвайки се да диша през болката. Оверат въздъхна и запали друга цигара със златната запалка.

— Ще приключим ли с тази работа? Ще ни сътрудничиш ли?

— Казах… ви… каквото знам…

— Ако продължаваш да се инатиш, нямам друг избор — каза Оверат и боят започна отново.

Ник загуби представа за времето. Всяка секунда бе цяла вечност; но вероятно мъчението продължи само няколко минути. Спомняше си, че крещеше толкова високо, та накрая го заболя гърлото.

Накрая изпадна в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, лежеше на студения циментов под. Оверат се бе надвесил над него.

— Геройството няма да ти донесе нищо добро. Но ние разполагаме с всичкото време на света.

Ник се опита да седне, но дори най-слабото движение причиняваше шок в тялото му, съизмерим с агония. Не можеше дори да говори. А те едва бяха започнали.

Знаеше, че ако започнат да бият така Даниела, щеше да им каже всичко, което искаха. Светът беше черно и проклето място. Нямаше начин да се измъкнеш.