Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (65)

65.

Ник бе обядвал с Доналдсън и военния аташе на САЩ в един ресторант на улица „Синът на роба“, и сега те вървяха пеша обратно по булевард „Истиклял“. Бе вдигнал яката на палтото си срещу режещият вятър. Спря да запали цигара и пусна Доналдсън и аташето напред. Когато вдигна глава, видя един добре облечен турчин да се запътва насреща им. Носеше голям куфар.

Имаше нещо в този човек, което го разтревожи, нещо, което не можеше да определи. Спомни си за Джордан, спомни си за онова шесто чувство, за което говореше.

Сетне чу някой отчаяно да вика името му от другата страна на улицата и се обърна. Видя Даниела, която му махаше пред една банка от другата страна на булеварда. Той извика на Доналдсън, но и двамата вече бяха почти петдесет метра пред него. Не можеше да ги настигне.

Мъжът с куфара спря.

— Ник! — викаше Даниела. — Ник, моля те!

Той се обърна и затича към нея през хаоса от трамваи и коли по булеварда.

— Даниела? Какво има?

Изражението на лицето й накара кръвта му да замръзне.

— Какво става?

В този миг избухна мощна експлозия и светът потъмня и изчезна.

Беше изненадан да открие, че лежи по гръб върху калдъръма на улицата. Седна. Ушите му звъняха. Огледа панически тялото си и установи, че има крака и ръце и те се движат. Изглежда не беше ранен. Имаше много кръв, но не откри рани по себе си.

— Даниела?

Тя лежеше до него с лице към земята. Господи, не! Моля те, Господи! Ник я обърна, мислейки, че кръвта по него е нейна, и отчаяно започна да търси рани. Молеше се на божеството, в което досега не бе вярвал, и мислено му обещаваше всичко, което поиска, само тя да е жива.

— Даниела!

Клепачите й трепнаха и очите й се отвориха.

— Добре ли си? — Гласът му звучеше глухо, сякаш идеше някъде отдалеч. Сам не можеше да чуе думите, които произнасяше. Опипа лицето си и откри, че от ушите му тече кръв.

Даниела го прегърна през врата и се притисна към него.

— Ранена ли си? — попита отново Ник.

Тя поклати отрицателно глава.

Мъжът с куфара беше изчезнал, но на мястото, където бе стоял, имаше огромно кърваво петно. По средата на улицата, върху трамвайната линия лежеше човешка ръка.

От Доналдсън и аташето бяха останали само кървави парцали на паважа. Ник осъзна, че ако не беше Даниела, той също щеше да бъде мъртъв.

Тя притискаше лице към рамото му и гласът й бе приглушен. Той едва я чуваше, не разбираше почти нищо.

— Мислех, че съм закъсняла.

— Ти си знаела?

— Не можех да те загубя — рече тя.

Той я отдръпна от себе си, търсейки наранявания.

— Не си ли ранена?

Тя поклати глава. Ник се изправи с мъка на крака и й помогна също да стане. Чувстваше, че му се гади и че губи равновесие. Когато главата му се проясни, започна да мисли като професионалист.

— Трябва да се махнеш оттук. Веднага — нареди й.

Въпросите щяха да дойдат после. Сега тя трябваше да се махне, преди да е дошла полицията.

— Бягай — побутна я Ник. Даниела се заклатушка, сетне забърза по улицата, погледна веднъж назад и изчезна.

Ник чу воя на сирените на първата полицейска кола, която идваше отдалеч по булевард „Истиклял“.