Колин Фалконър
Моята прекрасна шпионка (21)

21.

В колата беше студено. Йонеску бе включил радиатора, вентилаторът вкарваше топъл въздух от мотора. Завиха по улицата близо до стария хан „Ханул Манок“ и подкараха съвсем бавно, почти с пешеходно темпо. Един мъж се появи от съседната врата и бързо се шмугна на задната седалка.

Ян Романеску произхождаше от аристократичните фамилии на Букурещ и бе получил образованието си в Сорбоната в Париж. Външният му вид обаче с нищо не издаваше това: дългата му сплъстена коса се стелеше по яката, носеше и неподдържана брада. Миришеше лошо. Романеску беше консултант на самия Хория Сима, а освен това бе един от най-важните агенти на Ник, шпионинът на най-висок пост в средите на „Желязната гвардия“. Същевременно беше убеден болшевик и Ник подозираше — по-точно бе сигурен, че работи и за военното разузнаване на руснаците — ГРУ.

— Как си, Ян? — попита го той.

Романеску не си падаше по сбитите и кратки разговори. Беше прекалено обстоятелствен, а и буржоазното възпитание си казваше думата.

— Сима иска открит конфликт — поде румънецът. — Снощи в двореца имаше съвет. В заседателната зала. Антонеску удряше с юмрук по масата, а Сима му крещеше, че с него е свършено, че ще виси обесен на желязната порта на двореца.

Палтото на Романеску беше подгизнало от дъжда и вонята на мократа вълна бе по-лоша дори от миризмата на тялото му.

Ако между Антонеску и гвардията имаше конфронтация, а германците я поддържаха, Хория Сима щеше да получи повече власт и можеше да настъпи повсеместно клане. Щеше да настане истинска анархия. Дори британският дипломатически корпус можеше да бъде застрашен.

Неслучайно някои от останалите служители в легацията настояваха да се евакуират.

— Знаеш ли какво смятат да правят германците? — продължи с въпросите Ник.

— Сима е убеден, че ще го подкрепят. Получил е уверения от Фон Килингер — новия немски посланик.

— От Хитлер?

— Казва, че от Хитлер. Сима му вярва.

— Не е в интерес на Хитлер да поддържа „Желязната гвардия“.

— Сима твърди, че се е срещнал с Фон Килингер в немското посолство. Германците не харесват Антонеску. Искат да го разкарат от играта.

Ник поклати глава. Беше му трудно да си представи, че ако Букурещ е в ръцете на националистите, това по някакъв начин би обслужвало немските интереси.

— Вие какво смятате да правите?

— Нищо не можем да направим — отвърна му Ник.

— Най-разумното е да се махнете оттук. Зеленоризците са луди.

Чистачките на предното стъкло се бореха с нов порив на вятъра, който плисна дъжд като из ведро върху стъклото.

— Ще се свържа с вас, когато мога — рече Романеску. — Но нещата оттук нататък ще станат малко по-трудни. — Той почука по гърба на седалката и Йонеску спря.

Романеску изскочи навън.

— Успех, mon ami — прошепна, сетне тръшна вратата и потъна в мрака.

Миризмата му остана във въздуха, отвратителна смесица от мокра вълна и немито тяло. Въпреки дъжда и студа Ник свали прозореца докрай. В същия миг се чуха изстрели някъде из града. Смъртта дебнеше в тъмнината.

Бе настъпил часът на битката за оцеляване. Повече нямаше смисъл да се опитват да провалят, осуетят или попречат на германците, или само да ги ядосват; сега врагът им се бе превърнал в техен спасител. Ако германците се свържеха с румънските фашисти, животът на всеки англичанин и американец в Букурещ щеше да бъде в опасност. Ник смяташе, че е негово задължение да каже на Ейбрамс какво да правят — дали да останат, или да напуснат страната. Животът на сънародниците му беше негова отговорност.

„Би трябвало да се измъкнем“, помисли си той. Не проумяваше защо Уайтхол иска да останат. Всъщност неговата собствена упорита гордост също му казваше, че трябва да останат. Тя, и копнежът по Даниела, който го изгаряше.